Десет години пред екрана

19 декември 2019
Извън вселените на комиксовите герои, Междузвездни войни, Игра на тронове или космическия брой преработени класики през последните десет години се случи доста. Ето кои режисьори, филми и явления се завъртяха в нашата орбита и решихме да оставим тук, за да ни просветва, когато се отбиваме за равносметка.


ОЧАКВАЙТЕ СКОРО ПО NETFLIX
Да гледаш световна премиера от дивана си, по едно и също време с милиони други хора, е вълнение. Донесе ни го Netflix (който още е на върха на пазара, с HBO и Amazon Prime на крачка зад него), но революцията не е само в това къде гледаме кино, а и как. Само помислете за 3.5-часовия гангстерски опус Ирландецът със CGI подмладяване за милиони, за който Скорсезе иначе нямаше да намери финансиране. Netflix се оказа щедър, но и властен – платформата ограничи излъчването му в киносалоните почти изцяло (подобно на Рома на Алфонсо Куарон), което тепърва ще повдига въпроси за това дали все пак сме склонни да кажем "чао" на големия екран и "здравей" на вечния chill.


ПРИЗОВИ МЕ С ТВОЕТО ИМЕ
Меланхоличният поглед на Лука Гуаданино (режисьор и на Голямото плискане и новата Суспирия) към неуверения импулс на първата любов, също като нея има силата да променя. Дори това, че филмът получи най-дългите аплодисменти на Нюйоркския фестивал някога и разголи таланта на 20-годишния тогава Тимъти Шаламе, не е най-голямата му заслуга. Да чуеш от някого, че Призови ме с твоето име е променил виждането му за отношенията между двама мъже и че би го препоръчал на всеки, който има резерви по темата – това е супер причината да говорим за него. А пък историята едва ли ще забрави онази сцена с прасковата.


ЕЙМИ АДАМС
"Преди си мислех, че за да си актриса, трябва да накараш хората да ти обръщат внимание, но това не е моята енергия", казва Адамс в интервю за Гардиън. Ако в началото на века можеше да я видим в Бъфи, убийцата на вампири или Секс игри 2, в последните години тя направи извънземен скок: гледахме я като чувствителен лингвист във всмукващия Първи контакт на Дени Вилньов, преследвана от миналото галеристка в мрачния Хищници в мрака на Том Форд или бореща се с раните от травмите си репортерка в минисериала Отворени рани на HBO (където е и продуцент). Нейната история впрочем подсказва, че индустрията уважава таланта, но и нещо друго – че е важно първо да излезеш от калъпа, в който сам си влязъл.


BLACK MIRROR И STRANGER THINGS
Да си стиснем ръцете: оригиналните сериали на стрийминг платформите бяха голямото нещо тези десет години. Неслучайно Дейвид Линч каза, че арт киното е избягало в телевизията. Трудно е обаче да споменем всички, затова вадим тези два на Netflix – силно психологическите сай-фай епизоди на Black Mirror и Stranger Things. Тъкмо те адски умно хванаха нишките, които дърпат конците на подсъзнанието ни в две посоки – от страха дали човекът няма да се затрие в света на технологиите (като иронично вкарват интерактивни технологии в последния си епизод) до вечната носталгия по 80-те, които, да сме честни, винаги си остават преди 20 години.


ЙОРГОС ЛАНТИМОС
Когато през 2009 гледа Кучешки зъб, Колин Фарел излиза от салона омаян и потресен, но хич не му хрумва да потърси режисьора му Йоргос Лантимос за бъдеща роля. Всъщност до Алпи през 2011 този грък прави инди кино в страната си на майчиния си език, докато Рейчъл Вайс и Никол Кидман не се свързват с него за новите му проекти, а по-късно самият той не кани на кастинга за Омарът Фарел, изнесъл после на плещите си и Убийството на свещения елен. Защо го отличаваме? Не само заради ярките абсурдистки сюжети в бавните му филми, но и заради това как едно нишово кино с голямо въображение успява да стигне до широка публика. И даже да ѝ стане любимец – признаваме, че трагикомичният фарс Фаворитката беше нашият фаворит на Оскарите миналата година (прощавай, Алфонсо, заедно с Рома).


АНИМАЦИЯТА ЗА ВЪЗРАСТНИ
Ясно е, че тази ниша в попкултурата започна да се пълни още със Семейство Симпсън и Саут Парк, но оттогава все по-буйно расте. И води до пристрастяване – кой ли не се закачи за черната поредица за застаряващия алкохолизиран кон БоДжак, която тънко осмива пороците на Холивуд, или сай-фай ситкома за нърдове Рик и Морти, който ръси пиперлива ирония в Космоса от 2013 насам? Само да отбележим, че последният е продукция на платформата Adult Swim на Cartoon Network, от която наскоро излезе и Primal – новият сериал на Генди Тартаковски (рисувал Самурай Джак и Лабораторията на Декстър), който исторически влиза в дългия списък за Оскарите с жесток и безмълвен разказ за динозавър и праисторически човек в тандем.


ПАОЛО СОРЕНТИНО
Съвсем наскоро изтръпнахме от многозначителния трейлър на сериала му Новият папа, който заема трона на HBO от 13 януари (като продължение на Младият папа), но това е само последният повод да споменаваме Сорентино. Всъщност, точно както и Лантимос, биографията му показва как фестивалът в Кан е трамплин към публиката зад Океана, в случая след номинацията му за Златна палма с Това трябва да е мястото от 2011. Запомнихме го и с пищния и дълбок реверанс към Фелини във Великата красота (взел Оскар за чуждоезичен филм), меланхоличното и бавно изследване на приятелството и старостта в Младост и последната му саркастична сатира за Берлускони Те, която го връща в неговата родна Италия. Ако въобще може да се каже, че си е тръгвал от там.


БАБАДУК И ЖЕНИТЕ В УЖАСИТЕ
През 2018 основателят на продуцентската къща с хорър фокус Blumhouse Джейсън Блъм казва, че не само няма достатъчно жени режисьори, но и липсват такива, които да правят ужаси. Ответната реакция дойде от медии като Variety и Indiewire, които извадиха довода, че жанрът е в ренесанс и пръст в това има тъкмо дамската гледна точка. Психологическият хорър Бабадук на Дженифър Кент за самотна майка, която чете на сина си неподходяща книга за лека нощ, е само един страшен пример. Други са Поканата на Карин Касама, Сурово на Джулия Дукурно, иранският A Girl Walks Home Alone at Night на Ана Амирпур или Отмъщение на Корали Фаржа, които между писъците прокарват и теми като обективизирането на женското тяло, семейните отношения и феминизма, плашещи точно по правилния начин.


АЛЕХАНДРО ИНЯРИТУ
Визуалният опус Бърдмен за залязваща звезда (Майкъл Кийтън), провесила се от перваза на живота, с право взе Оскар през 2015, който година по-късно се удвои със свирепата приключенска драма Завръщането (и дори се утрои с признанието за Леонардо ди Каприо). И ако оттогава във филмографията му има известно затишие, Иняриту се обърна към темата за емиграцията от родното му Мексико, която заедно с оператора Еманюел Любецки превърнаха във въздействащата VR инсталация Carne y Arena в Милано, където всеки влизаше в кожата на нелегален емигрант за 7 минути. Сигурни сме за две неща – киното има силата да променя, а виртуалната реалност е част от неговото бъдеще.


СТИЙВ МАККУИН
Режисьорът на Срам, 12 години робство и Вдовици всъщност завършва дизайн и изкуство, работите му от 20 години влизат във важни галерии, а от 13 февруари до 11 май 2020 – и в Tate Modern (в случай че сте в Лондон). "Искам да поставя публиката в ситуация, в която всеки става чувствителен към себе си, към тялото и дишането си", описва той голямата си идея, която хвърля светлина и към болезнените теми в неговите филми – от сексуалните обсесии до свръхоткровения поглед към расизма, сексизма и полицейското насилие, за които е колкото неудобно, толкова и важно да се говори.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.