Майсторството на саундтрака в хорър киното

12 октомври 2021 текст Анастасия Стоева
Мрачните октомврийски дни са перфектният декор за зловещо настроение. Улиците вечер стават все по-празни, а миризмата на дъжд и белите ореоли около уличните лампи провокират въображението ни да търси нещо подозрително навсякъде: „Видя ли онази сянка там преди малко? Не върви ли някой след мен? Защо прозорците на тази изоставена къща са зазидани?“


Колкото и да е смущаващо, трябва да си признаем, че някаква частица от нас обича това чувство и не можем да се потопим в тайнствената атмосфера напълно, докато в слушалките ни звучат най-новите поп хитове или пък игрив джаз. Разбира се, има музикален стил, който моментално ни пренася в сценария на хорър филм. Това е силата на добрия саундтрак.

Какво прави музикалния съпровод на хорърите наистина страшен? Дали бихме изпитвали същата тревога от страховитите сцени, ако музиката отсъстваше?

Докато размишляваме върху темата, е редно да дефинираме границите на жанра. Aко се фокусираме само върху музикалното оформление, би било трудно да поставим строги ограничения върху това кои филми могат да бъдат определени за хоръри. Тъкмо затова най-удачно е да разширим конкретната дефиниция и да приемем за хоръри всички ленти в спектъра между мистерия и филм на ужасите. Единственият истински значим критерий е филмите да имат художествена стойност и да събуждат усещане за опасност и страх у публиката.

Без съмнение един от най-знаковите филми в жанра е Психо на Алфред Хичкок – при това до голяма степен благодарение тъкмо на саундтрака си. Музиката е дело на Бернард Херман и се е превърнала в емблема на ужаса. Едва ли има човек, който не би разпознал крещящите цигулки от епизода с душа, а контрастът им с останалите струнни инструменти от втората половина на сцената създава чувство за дисбаланс. Не бихме могли да си представим как би изглеждала тази сцена без музика, какъвто всъщност е бил първоначалният план на Хичкок.


Липсата на равновесие между отделните фрагменти е търсен и добре обмислен ефект. Основната тема, която звучи заедно с началните надписи, е произведение, характерно с изключителното си напрежение заради бързото темпо, ритмичния глас на челото и резките стакати. Въпреки че в първия половин час действието се развива спокойно и не се случва нищо шокиращо, музиката вече е просмукана в костите ни и ние сме готови за най-лошото.


Точно противоположния подход използва друг класически хорър филм – Нещото на Джон Карпентър. Музикалното оформление на лентата е дело на прочутия филмов композитор Енио Мориконе и изобилства от дронове, като тук дефиницията на думата е доста далеч от летящите джаджи, с които по принцип я свързваме. Дроновете в ембиънт музиката представляват продължителен звук или комбинация от звуци с ниска или висока честота, които предизвикват чувство за безпокойство и очакване. Тук мелодията не е водещ елемент, а ритъмът често липсва. Комбиниран с безлюдността на арктическата обстановка, този стил на музициране не само подчертава зловещата атмосфера, а и пресъздава напрежението, което героите изпитват.


Имайки предвид, че завръзката е разположена в самото начало на Нещото, филмът се превръща в самата дефиниция на съспенс с протяжните синтезаторни тонове и дисхармонията, подчертаваща акцентите в сюжета. Дори най-бруталните и ужасяващи моменти се случват под звуци, напомнящи въздишки. Aко сравним саундтрака на Мориконе с този на Херман, можем да сме категорични, че контрастът между сцена и музика е преобърнат, но също толкова ефективен.


Друг класически саундтрак си служи със същите похвати. В знаменития филм на Стенли Кубрик Сиянието симфоничното бучене, прорязано с остри, пристъргващи струнни инструменти, установява тона на сюжета и подчертава хорър елементите му. Интересното тук са двете фокстрот песни на Ал Баули. В случай че сте едни от малкото, които още не са гледали филма, няма да издаваме много. Eдинствено бихме изтъкнали, че тези композиции се явяват като прозорец към друго време, друга реалност или към вътрешния свят и лудостта на героя. Този тип музика по-скоро използва носталгията и усещането за неопределена липса на връзка между миналото и настоящето.


В съвременното трилър кино дроновете са все по-често използвани до степен, в която въздействието им значително отслабва. Не е такъв случаят в научнофантастичния хорър Под кожата. Музиката на Мика Ливай преобръща представата ни за тази ембиънт техника във филма на Джонатан Глейзър. Постоянният заглушен ритъм, който лежи под тягостните глисанди създава усещането, че се намираме в утроба и допринася за разбирането на вътрешния свят на героинята. Дори ако само слушаме саундтрака, у нас се загнездва чувство за отдалеченост и настръхваме, докато тризвучията попиват под собствената ни кожа.

Тревогата може да бъде изградена у зрителя и чрез най-традиционните инструменти на класическата музика, било то класическите произведения в Омарът от Йоргос Лантимос или напомнящият на произведение на Чайковски оригинален саундтрак на Черният лебед от Арновски. Въпреки че Омарът може да бъде определен като много неща – сатира, трилър или дори философска фантастика – ужасът на света, създаден от Лантимос, ни дава пълната свобода да го причислим към хорър жанра. Дисонансните струнни квартети на руските композитори от началото на XX век силно допринасят за мрачното усещане за безнадеждност, а сред най-запомнящите се елементи от саундтрака е Струнен квартет №8, опус 110 на Дмитрий Шостакович.


В музиката на Чайковски доминират съвсем различни аспекти и макар музикалният свят на Черният лебед да е съчинен от Клинт Мансел, англичанинът борави с характерното за руския композитор фразиране, пълнотата на симфоничния оркестър и нежните духови сола. В резултат на това филмът се гледа по-скоро като балет, а действието не би загубило твърде много, ако диалогът бъде заглушен. Музиката тук не е просто съпровод – тя разказва история, в която се крие истинската трагедия. Може да се каже, че страхът и напрежението в случая са постигнати по силно наративен начин, а композиторът не просто се възползва от звученето на класическата музика, а и от самата ѝ функция.


Общото между филмовата музика, операта и балета е наличието на основен рефрен. Това важи особено силно в хорър жанра, където музикалната тема служи за знак, че нещо предстои да се случи. Често повтарящият се мотив е свързан с определен герой или действие – доста отличителен пример е класиката на Джон Карпентър Хелоуин от 1978 година. Музиката е дело на самия режисьор и е ярко разпознаваема с повтарящата се мелодия, която модулира с всеки следващ такт, предупреждавайки зрителя, че убиецът е наблизо. По подобен начин работи и основната тема във свръхестествения хорър на Дейвид Робърт Мичъл То следва, където електронната мелодия е толкова запомняща се, че се превръща в моментална класика, а клавишните тонове на Disasterpeace не могат да бъдат сбъркани.



Със същата техника си служи и групата Goblin в саундтрака към италианския хорър шедьовър Суспирия на Дарио Ардженто. Единствената разлика е в няколкото повтарящи се подобни музикални мотиви, които прозвучават в най-подходящия момент, за да засилят шока на зрителя. Интересното тук е решението на Ардженто да се обърне към прогресивна рок група, вместо към единичен композитор. Режисьорът работи с музикантите и по други свои продукции, създавайки симбиоза между звук и картина, каквито рядко сме виждали на екрана.

В известен смисъл най-специфични са тези филмови композиции, които си служат с необичайни методи за градене на съспенс. Такъв е меланхоличният саундтрак на култовата класика Дони Дарко. Музикалните съновидения на Майкъл Андрюс предизвикват у нас чувство за неопределена носталгия и придават магичност на всичко наоколо. Комбинирани с майсторската режисура на Ричард Кели, те превръщат лентата в едно филмово дежавю, подобно на избледняващ спомен за някакъв сън. Трагедията на неизживяното е запечатана във всяка нота. По този начин саундтракът не добавя към напрежението, а отнема от него, превръщайки хоръра в най-обикновена човешка история. Така зрителят съумява да се припознае в героите и да ги разбере по-добре.



В Бебето на Розмари пък напрежението се усилва чрез редуване на спокойни джаз изпълнения с дисхармонични произведения. Така създалият се ритъм подчертава страховете на главната героиня на фона на безхаберието на мъжа ѝ. Самият саундтрак е изключително интересен като цялостно произведение с разнообразните си епизоди, разпознаваемата основна тема и богатия си аранжимент.


Та каква е рецептата за добрия хорър саундтрак? Трудно е да изградим категоричен извод от казаното дотук. В някои случаи добрата филмова музика се изразява в сдържаността и недоизказаното, какъвто е случаят в Нито звук – филм, чиято тематика силно набляга на тишината, така че дискретният съпровод не е изненадващ избор. Със заглушените си тонове той добре пресъздава един свят, в който мълчанието може да спаси живота ти. Все пак дори там саундтракът присъства и е доста разнообразен.


Музиката е неделима част от филмовото изкуство – особено в създаването на такива комплексни емоции като тревогата и ужаса. При това саундтракът е нещо повече от инструмент за усилване на емоциите. Филмовата музика е ключов елемент към цялостното кино изживяване, а резултатите ѝ са най-ефективни, когато тя е добре съобразена със спецификата на конкретния филм. Тогава музиката не само съпровожда, но и допълва съдържанието на лентата. Докато има креативно мислещи тандеми между режисьори и композитори, ще продължаваме да се наслаждаваме на (и ужасяваме от) още музикални шедьоври.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.