Случайността и травмата в „Рицари на справедливостта“

16 юни 2022 текст Анастасия Стоева

„Научих, че не е достатъчно да изобличиш несправедливостта. Трябва да дадеш живота си, за да я пребориш.“

-Албер Камю, Праведните

В този анализ се стремим да избегнем всякакви конкретики относно сюжета на филма с оглед на това да не нарушим удоволствието от гледането на публиката. Целим по-скоро да насочим зрителите към важни послания, закодирани в творбата, и да изострим вниманието им към някои от най-забележителните детайли във филма.






Рицари на справедливостта неслучайно бива определян като една от най-добрите датски продукции за последните няколко години. Филмът среща темата за несправедливостта с въпроса за случайността, съдбата и причинно-следствените връзки, умело балансирайки между комедията и трагедията. Андерс Томас Йенсен изгражда наратива си с изключително човеколюбие и милост към героите си. Може да звучи парадоксално, но в сюжета прозира както хуманизмът на режисьора, така и доста от философските търсения на френския автор, философ и журналист Албер Камю, според когото търсенето на смисъл е безпочвено.

От техническа гледна точка не можем да пропуснем да обърнем внимание на майсторската разкадровка и динамичната кинематография. Екшън сцените са изкусно балансирани с проникновени диалози и ярки характеризации на персонажите. Именно пълнокръвните герои са един от най-впечатляващите аспекти на Рицари на справедливостта. Благодарение на добре изграденото им развитие паралелно на сюжета прави посланието на филма толкова въздействащо. Комичните ситуации пък внасят лекота и преобръщат тежките за осмисляне теми с проницателна самоирония.

В центъра на действието попада група от хора, обединени от един инцидент, който, както изглежда, може би изобщо не е обект на случайни обстоятелства. Събрани от безжалостните кроежи на съдбата, героите се борят да опазят желанието си за живот, като същевременно се опитват да открият причините за случилото се. Още в самото начало на лентата статистическите анализатори Ленарт и Ото обсъждат разработен от тях механизъм, който, вземайки предвид дадени събития, може да предвиди изхода от всяка ситуация. Ако допуснем, че създаването на подобна компютърна програма е възможно, то автоматично следва, че всичко в света е взаимосвързано. Къде отива тогава свободата на личния избор? Докъде се простира изобщо понятието „случайност“?

За да си отговорим на тези въпроси, е нужно преди всичко да изясним защо се противопоставяме на хаоса и търсим в него ред, дори той привидно да липсва. От една страна, хората имат нужда да вярват в съвпаденията, защото те им дават илюзията за свобода. Понякога обаче, когато става въпрос за трагедия, съвпадението превръща загубата в несправедлив абсурд, правейки преодоляването ѝ невъзможно и обричайки потърпевшите на безрезултатно страдание.

От друга страна, ако опитаме да проследим предпоставките до корените им, откриваме потенциален обвиняем, като по този начин имаме към кого да насочим гнева и разочарованието си. Именно това се случва и с персонажите в Рицари на справедливостта и може да се каже, че едно подобно стечение на обстоятелствата е неизбежно. Друг въпрос е доколко подобен ред на разсъждения е основателен. Оказва се, че въпреки всичко ние отказваме да послушаме Камю и напук се впускаме в търсене на смисъл, за да си обясним както лошото, така и доброто.

Героите се озовават запокитени в отломките на живота, който са си представяли, за който са мечтали, който са планирали. В подобна ситуация се чувстваме принудени да вземем нещата в свои ръце, изгубили доверие в съдбата и непримирими с безразличието на света към личната ни драма.

Тук обаче важна роля имат делата, чрез които изразяваме отчаянието си. Дали то ще кристализира в агресивна ответна реакция, или ще се обърне навътре чрез различни форми на себеизтезание? Също като статистическия механизъм, разработен от Ото и Ленарт, действията ни са резултат от съвкупността на всички наши предишни решения. Всичко, което преживеем, остава у нас завинаги под някаква форма. То бележи всеки наш бъдещ избор и променя целия ни житейски път. Ние не знаем, че е променен, просто защото няма как да знаем какъв е щял да бъде, ако предпоставките са били по-различни. В този смисъл можем да заключим, че наистина случайности не съществуват, защото всяка алтернатива остава в областта на хипотезата.

Така по естествен път стигаме до отмъщението като единствен инструмент за осмисляне на трагедията. Тази сюжетна линия е основно концентрирана в Маркус, героя на Мадс Микелсен (който както винаги е брилянтен в ролята) – военен, дотолкова свикнал с насилието като начин на разрешаване на проблемите, че започва да губи способността да владее агресивните си импулси. Независимо дали ще посегне на гаджето на дъщеря си, или ще извърши нещо далеч по-сериозно, той е по-склонен да изразява емоциите си чрез гняв и необузданост, отколкото чрез споделяне и комуникация. В един от диалозите е прокарана идеята, че този тип рефлекси произтича от професията, която даден човек упражнява. Впоследствие обаче сами достигаме до извода, че не става въпрос за професионални навици, а по-скоро за дълбоко залегнала травма.

Въпросът за травмата е деликатно зачекнат в целия сюжет на Рицари на справедливостта. Андерс Томас Йенсен разглежда проблема за менталното здраве с разбиране и тънко чувство за хумор, изхождайки от мисълта, че всеки от нас някога е претърпял травма в живота си. Никога не можем със сигурност да знаем с какви демони се бори другият. Посланието е да подхождаме към чуждото поведение с допускането, че всяко житейско сътресение по един или друг начин оставя траен отпечатък в реакциите ни и дори в идентичността ни. Този модел се наблюдава в почти всеки един от героите, чието минало неизменно ги застига в настоящите им решения. Емпатията се оказва не просто рефлекс, а необходимост в общуването с хората около нас, независимо какви са измеренията на личните им трагедии и доколко травмата е осъзната или не.

Следователно първичната реакция за жажда за отмъщение може единствено да разпространи болката и далеч не предоставя лек за страданието. Точно обратното – съчувствието и толерантността са ключът към един по-добър свят.

Това внушение още повече се подсилва от финала. Без да разкриваме твърде много, ще отбележим, че се наблюдават известни паралели с последната сцена на Още по едно в този смисъл, че музиката илюстрира освобождаването на героите от бариерите, които сами са си поставили. Откриваме, че дори да изглежда, че началният цитат на Камю кореспондира на Рицари на справедливостта, доста по-подходящо е твърдението му от Писма до един германски приятел: „В борбата си с вечната неправда човек трябва да наложи справедливост, а за да се противопостави на вселената на скръбта, той трябва да създаде щастие“.

Наистина, след прожекцията и ние като зрители се чувстваме обнадеждени, че щастието е възможно. Напускаме салона с усмивка на уста и с усещането за особена взаимност, която ни крепи и в най-тежките моменти.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.