Труповете на егоцентризма в “Убийствена игра“

12 август 2022 текст Анастасия Стоева

Навън беснее буря, наркотиците и алкохолът са на килограм, а партито бушува с пълна сила. Какво обаче се случва, когато изчезне обхватът? Преди десетина години навярно отговорът би бил, че няма да стане нищо кой знае колко ужасно. В ерата на смартфоните и социалните мрежи обаче нещата са по-различни – маските падат, тръпки на безсилие преминават през костите ни и несъзнателно се подготвяме за един малък, личен апокалипсис.





Отсега предупреждаваме, че няма как да говорим за Убийствена игра (Bodies, Bodies, Bodies), без да засегнем много от детайлите от сюжета, както и самия финал. Препоръчваме, ако не сте гледали филма, да се върнете към този анализ след прожекциите. Кога са те, проверяваме тук.

Типично в традицията на Агата Кристи имаме една добре отиграна фабула – група приятели, отцепени в богаташко имение, се изправят пред товара на неразрешените си конфликти, когато започват да умират един по един. Обратът тук е, че основният въпрос не е кой е убиецът. Социалната сатира на Халина Рейн ни подсказва, че коварният саботьор е собственото ни его и малките лъжи, в които се самоубеждаваме. Важна за контекста на лентата е интернет културата и нейното влияние върху поведението ни в реална среда. Нещо повече, Убийствена игра поставя въпроса за дигиталното пространство като средство за емоционална изолация, създавайки илюзията за общност, а оттам проблемът се превръща в предпоставка за опит за бягство от реалността.

Радваме се да видим Мария Бакалова отново в толкова централна роля. Макар че героинята ѝ е мълчалива и доста обрана откъм емоции, актрисата улавя и най-тънките нюанси и успява напълно да се превъплъти в неловкото смутено момиче, неочаквано попаднало в крайно травматична ситуация.

Аналогиите


Фабулата се завързва доста подобно на Climax от Гаспар Ное: група младежи се затварят и след употреба на разнообразни вещества нещата ескалират, докато младежите не се избият взаимно. Разбира се, филмът на Ное е много по-екстремен, типично за специфичния стил на режисьора, изпълнен е с противоречиви и дори отблъскващи сцени, много от които разчитат и на шока като средство за провокация към публиката. Убийствена игра е далеч по-лесносмилаем. Можем по-скоро да го сравним с Приятелите ми ме мразят на Андрю Гейнорд. Основните сюжетни предпоставки са почти идентични – от богатите приятели, които са се отдалечили с времето, през самата локация и повода на събирането, до нарастващата параноя в главните герои и неконтролируемото ескалиране на събитията, които довеждат до гръмката кулминация. Още повече – ако сравним отделните персонажи, ще открием доста сходства между архетипите, които представляват. Паралелите са повече от очевидни, като започнем със Софи и Пийт – и двамата загърбили старите си приятелства, за да направят нещо добро за себе си (в случая на Софи това е рехабилитационната клиника и въздържанието от наркотиците, а при Пийт – филантропската дейност и работата с деца бежанци). И двамата не се чувстват приети от приятелското си обкръжение, и двамата водят на партито новите си приятелки, а подозрителността им неизбежно довежда до трагични последици. Аналогично, Дейвид от Убийствена игра отговаря на Джордж от Приятелите ми ме мразят: привилегирован и арогантен, домакин на празненството, свободно разполагайки с парите, алкохола и удобствата на имението на баща си. По същата логика Джордан е Клеър, Ема е Фиг и Хари е Грег. Преди инцидентно да сме издали нещо обаче, ненавременно прекратяваме сравнителния анализ между двете ленти с препоръката да гледате Приятелите ми ме мразят, ако имате възможност.

Дейвид




Всички улики за начините, по които предстои героите да умрат, можем да открием още в първите 10 минути от филма. Шампанското, мачетето, басейнът и вещите в колата са само няколко от знаците, които подобно на пушката на Чехов чакат реда си да изиграят решаваща роля в историята.

При положение, че започваме с Дейвид, навярно сте се досетили, че следваме поредността на убийствата, но на първо място е нужно да установим конфликтите между героите. Още на пръв поглед си проличава завистта на Дейвид към Грег и тези чувства още повече се затвърждават в разговора му със Софи. Във въпросния диалог се крие и ключът за цялостната идея на филма. Въпреки че двамата уж най-добри приятели не са се виждали от дълго време, забелязваме, че през цялото време Дейвид говори само за себе си.

Това важи и за всички останали персонажи. Всеки от тях е обсебен от себе си, мисли само за своите чувства и позиции и макар че привидно имат неразрушима връзка помежду си, всъщност те са увлечени от собствените си истории, в които се опитват да повярват. В случая на Дейвид лъжата, в която се убеждава, е, че е неустоим за жените. По-късно научаваме, че тази самозаблуда произлиза от сексуалния застой във връзката му с Ема. Така или иначе ревността му към Грег или по-скоро към ролята му на „мъжкар“ е причината по-късно да се опита да повтори трика му с острието и бутилката шампанско. Поводът за смъртта му е толкова абсурдно реалистичен, че напълно можем да си представим как би могъл да попадне в някоя истинска компилация с онлайн гафове. До голяма степен именно това разкритие прави завършващите щрихи на филма, които оправдават някои от недостатъците му.

Парадоксалното при Дейвид е, че той първи изобличава фалша в сляпото повтаряне на изрази, заучени от интернет, но самият той става жертва на жаждата си за онлайн валидация. Ако продължим в посоката на новите дигитални типажи, които можем да категоризираме дори с едно бързо превъртане на Фейсбук стената си, можем да предположим, че Дейвид се съотнася към интернет „троловете“. Той винаги е в опозиция на останалите герои, контрира ги с шаблонни подигравки и крие незнанието си зад маската на критичното мислене. Но какво критично мислене можем да очакваме от човек, който дори не познава самия себе си?

Грег


Филмът наближава първата си трета и настава време да екзекутираме „бумъра“. Грег е абсолютен аутсайдер в подобна компания и въпреки опитите му да се впише веднага проличава, че той единствен не си служи с клиширани изрази от социалните мрежи… или поне така ни се струва първоначално. Особено изпъква сцената, в която двамата с Дейвид влизат в пряка конфронтация, след като Грег мъдро заявява, че нападението е най-добрата защита. От една страна, не бива да забравяме, че всяко поколение си служи със своите клишета; от друга, Грег изобщо не би могъл да бъде определен като стар или дори възрастен. Въпреки малката разлика във възрастта му с другите герои в очите на младежите навярно направо му пораства бяла коса, а ставите му щракат от артрит.

Ако за останалите бихме казали, че са жертви на социално символично самоубийство, то Грег е обречен на публично линчуване и групова екзекуция. Темата за войната между поколенията е многократно рециклирана в киното и литературата, но вероятно един от най-добрите примери в този смисъл е Портокал с часовников механизъм. Ужасяващите младежи с неразбираемите им брътвежи, насилствените им наклонности и необузданите им хедонистични вкусове изглеждат като неизбежна заплаха за всяко следващо поколение; в един момент обаче младите се оказват в ролята на загрижените зрели членове на обществото, поставени в позицията на война с чисто ново младо поколение. Е, Грег не би грешал с опасенията си и дори причудливата му терапевтична маска не би могла да го спаси от участта му.

Ема



Иронията при Ема е, че тя иска да бъде обичана от всички, но вероятно дори не се обича с приятеля си. Тя съвсем доброволно си избира ролята на драматична мъченица в компанията, в резултат на което дори собствените ѝ приятели не могат да преценят кога сълзите в очите ѝ са истински и кога са просто актьорска игра. Заради мелодраматичните ѝ навици никой от близките ѝ не я взема насериозно.

В сюжетната линия на Ема се наблюдава доста интересен мотив на наркотиците като знак на обич. „Това е Ксанакс, искаш ли един?“ или „Съжалявам за всичко, подарявам ти тези хапчета“ са изречения, които звучат съвсем непринудено покрай нея и тя приема всяко наркотично вещество с благодарност и облекчение. Именно този рефлекс, комбиниран с жаждата ѝ да бъде обичана, я бута надолу по стълбите.

Алис и Джордан: факти ли са чувствата?


Ролята на Рейчъл Сенот в Shiva Baby (който в момента откриваме в HBO Max) е изключително добре изведена, комплексна и емоционална и доказва потенциала на младата актриса. В Убийствена игра тя се явява като лекомислената купонджийка, чиито добри намерения я удрят в откат. Двете с Джордан се намират в опозиция, която кристализира във финалния им конфликт.

През повечето време е очевидно, че Джордан смята Алис за повърхностна, привилегирована и плиткоумна, което, признаваме, до известна степен е точно така. Белезите на поколението Z са най-очевидни при Алис, като започнем от факта, че води подкаст, който не се фокусира върху нищо значимо, и стигнем до спонтанната употреба на думи като „валидно“ и „дискриминиран“ и “triggered” (в смисъла на „разстроен от спомена за травматично преживяване“). Незрялото ѝ поведение и самодиагностицирането ѝ с психични разстройства за внимание илюстрират някои от основните стереотипи, които бележат това поколение в очите на предходните.

Джордан от друга страна се гордее с непоклатимия си разум. Иронично, но накрая тя намира смъртта си благодарение на дълго потисканите си емоции.

Разбира се, че чувствата не са факти, както заявява тя, размахвайки пистолета, но е факт, че хората ги изпитват. Не можем да избягаме от страха, несигурността, гнева и комплексите си, независимо колко добре ги прикриваме.

Финалът



Идеята за група приятели, които в параноята си, че са преследвани от убийци, стават жертва на собствената си глупост, не е нова. Същия мотив откриваме в черната комедия на Илай Крейг от 2010 година Тъкър и Дейл срещу злото. Пародията взема на подбив слашър филмите от типа на Петък 13-и и отвежда компания тийнейджъри в затънтена горичка. Младежите се засичат с двама мъже, отишли на почивка в бунгалото си, и ги набеждават за престъпници. Уплашени за живота си, групичката приятели всячески се опитват да избягат от тях и дори да построят капани, за да се защитят от несъществуващата опасност. Нещата не завършват добре за никого и подобно на Убийствена игра от касапницата не се измъква невредим почти никой. В повода за това ревю оцелелите са Софи (Аманда Стенбърг, в която едва разпознахме малката Ру от Игрите на глада) и Бий (Мария Бакалова).

Въпреки че Бий е поставена в позицията на главна героиня, тя някак едновременно с това се слива с фона. Подобно на романа Тайната история от Дона Тарт, сюжетът на Убийствена игра се нуждае от мълчалив наблюдател, през чиито очи да разкриваме тайните на останалите една по една. Такава гледна точка е необходима в този тип мистерия, защото тя повежда зрителя в плавно опознаване на героите. Софи от друга страна е активен участник в действието през цялото време, но нейните вътрешни конфликти са най-слабо засегнати. Разбира се, присъства чувството на отхвърляне след съдбовния избор да спре наркотиците, усещането за вина от избора да се погрижиш за себе си пред това да поддържаш връзка с близките си и подозрението и параноята, че приятелите ти тайничко те мразят – и даже, че ти самият тайничко ги мразиш. Но в случая на Софи надали можем да я виним.

Двете сцени в басейна служат като рамка на Убийствена игра. В самото начало на филма той е кристално чист, а в прозрачната му вода като морски сирени се носят героите. В последната сцена е размътен от урагана, пълен с кал и боклуци, също като мътните води на мнимото приятелство. Можем да отидем по-далеч и да го окачествим като метафоричен образ на красотата на илюзията: в началото лъжите, в които персонажите обличат личността си, все още поддържат идеалната картинка, докато накрая водата е замърсена, но всички заблуди са разбити.

Ако случайно до този момент все още някой не е бил сигурен дали гледа комедия, последната реплика затвърждава сатиричния поглед върху проблематиката. Докато се смеем на отчаяния поглед на омазаната с кръв Мария Бакалова, която мрачно (но и някак обнадеждено) обявява, че има обхват, усещаме, че смътно опасение се нанася в ъгълчето на ума ни. Дано остане там и следващия път, когато скролваме до безкрай в ТикТок, Инстаграм или някоя друга социална платформа.