Три хиляди години копнеж по неразказаните истории

7 септември 2022 текст Анастасия Стоева

Още от трейлъра си Три хиляди години копнеж по всички параграфи изглежда като необичаен филм. Наистина лентата е омайно шантава и всепоглъщаща, а от всеки диалог, всеки поглед и жест струи усещане за безкрайност. В основата на фабулата застава една щастлива в самотата си жена, която се натъква на причудлива бутилка в антикварно магазинче в Истанбул. Не е за пренебрегване, че дамата е прочут наратолог – в този филм историите са основна тема, като самата му форма е издържана в духа на разказаното слово. Задкадровият глас, който присъства през почти цялото време, обаче не е натрапчив и не отнема от динамиката на действието. Дори напротив: както казва героинята още във въведението, чувството на нереалност и приказният му характер по особен начин ни помага да повярваме в чудото и да го усетим като свое.






Героинята на Тилда Суинтън е сериозен академик, чиято работа е да разнищва историите на съставните им части и да вниква в същността и функцията им. Научният подход обаче им отнема силата и ги приземява, както дисекцията разкрива органите и процесите в организма на жабата, същевременно отнемайки живота ѝ. Неслучайно името на героинята е Алития. В превод от гръцки то означава „истина“, но тепърва предстои да открием, че същината на истината се корени не във фактите, а във въображението. Истината е в безкрайния кръговрат на копнеж и печал, любов и загуба. Този омагьосан кръг е колкото общочовешки и вечен, толкова и унищожителен. Алития е решена да се откъсне от този цикъл и да живее по собствени правила. По същество тя е еманация на съвременното човечество. Ние живеем в отрицание на силата на мита и в цялостен устрем да отнемем митоса от логоса. „Далеч от очите, далеч от сърцето“ се оказва твърде удачна поговорка в случая – отвърнем ли поглед от магията на думите, сърцето охладнява, а копнежът угасва.

Моментните видения, които спохождат Алития по време на пътуването ѝ до Истанбул, не съумяват да ѝ върнат вярата в душата на историите, но пък я повеждат към загадъчно магазинче за антики на Капалъ Чарши. Шишенцето, което Алития си избира за спомен, крие необикновена съдба. Когато наратоложката решава да го почисти (с електрическата си четка за зъби при това), хотелската ѝ стая се оказва задръстена от гигантското тяло на Идрис Елба – древен джин, прекарал три години в стъкления си затвор. На пръв поглед това са трите хиляди години копнеж от заглавието. Същественият копнеж във филма обаче е не този по свободата.

Алития не бърза да изрече трите си желания; бидейки наратолог, тя е добре запозната с пагубните последствия на недобре обмислената повеля. Напълно доволна в изолираното си комфортно съществуване, тя не може да измисли нито едно съществено желание. Тогава джинът избира друг подход – той разкрива историята си, споделя страданията и любовта си. В процеса Алития осъзнава, че не е достатъчно просто да слуша историите; нуждае се те да станат част от нея и тя да стане част от тях. Така се заражда копнежът и в нейната душа, който се разраства в митологични измерения. Дали е възможен изобщо копнеж, споделен с другия? И кои истории са достатъчно важни, за да могат да принадлежат на всекиго?

Кинематографията е грандиозна, дори на моменти помпозна, изпълнена със специални ефекти и ярки цветове, още повече подчертавайки приказното. На фона на епичното размахване на саби и изобилието на харемите, които зърваме в спомените на джина, декорът на хотелската стая изглежда изчистен и сдържан – напълно необходим контрапункт. С течение на филма реалният свят на героите все повече се насища с цвят и детайл, а финалът затвърждава усещането за модерна приказка. Вълшебството се освобождава от оковите да словото и нахлува в истинския живот; или пък може би истинският живот също се превръща в приказка, придобивайки визуалните характеристики, с които режисьорът Джордж Милър обозначава фантастичното.

Не можем да пропуснем да споделим достойнствата на музиката, дело на Том Холкемборг. Саундтракът се отличава с току електронно звучене с персистентно присъствие на перкусии, току с почти симфоничен аранжимент с логични модулации и тук-там ориенталски елементи. Отекващите мелодии ехтят с носталгия и усет за неизречен блян, обгърнати от безкрайна лекота.



В Три хиляди години копнеж моментално улавяме приликите с Приключенията на Барон Мюнхаузен на Тери Гилиам и като структура, и като цялостно излъчване. Тук по същия начин паралелно се разгръщат два сюжетни пласта: на реалността, в която героите разговарят, и на фантазията – разказаното от тях. Филмът цялостно борави с гилиамски хумор и въображение. Сцена като тази, в която султанът в Мюнхаузен свири на специален музикален инструмент за мъчение на роби, спокойно би могла да намери мястото си в Три хиляди години копнеж и би стояла съвсем уместно. Абсурдизмът на псевдоисторическите елементи оглася киносалона с всеобщ смях или поне развеселена усмивка, изскача от фантастичните секвенции и се пренася в самия диалог между персонажите.



Едновременно с това филмът на Джордж Милър се отличава и с вековната нежност на Само любовниците остават живи. В лентата на Джармуш Тилда Суинтън отново заема централна роля, но не заради актрисата открихме тази препратка. Почувствахме паралела в прикритата мощ на обичта, в недоизказаното между героите и в тяхната споделена самота, на фона на която всичко друго се превръща в прашинки на вятъра. Може да се каже, че бихме могли да характеризираме и двата филма като ексцентрични любовни истории, едновременно философски и сантиментални, мечтателни и меланхолични. Нима не е това характерът на всичко вечно?

Финалните надписи покълват на екрана и мъждукащи светлинки постепенно осветяват залата. За пръв път от началото на прожекцията сенките се превръщат в лица на хора и повечето от тях са разцъфнали в замислена усмивка. Навярно би звучало преувеличено, но също като Алития в началото на филма обещаваме, че е истина – невероятна трансформация е споходила зрителите. Тези, пристигнали по двойки, са замрели в прегръдка, приятелите си разменят докосвания по рамото и погледи на дружеска привързаност, дори непознатите сякаш са се разположили по-близо един до друг. Макар и не перфектен, Три хиляди години копнеж постига това, което би трябвало да бъде цел за всяко едно произведение на киноизкуството. Той обединява посетителите във всеобща емоция и след финала все още развълнувани, неохотно и без да бързат, напускат залата. Тогава сме сигурни: копнежът е достигнал до всеки един от нас, неуморен дори след три хиляди години очакване, и ще остане поне за още толкова. Вече знаем: всички истории са важни.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.