Програмата

Новият филм на Деймиън Шазел е истински апотеоз на холивудския разкош. Всеки кадър пращи от изобилие: от мащабния one-shot на танцуващата Марго Роби в тълпата от опиянени филмови величия, през впечатляващите масовки на снимачната площадка до упадъка на подземния свят.

Идиотският триъгълник е опасна зона, където корабокрушират самозаблудите се и където пирамидата на дебнещия в дълбините айсберг е разграфена на класи в определена от финансовите възможности йерархия. Великолепната сатирична комедия на Рубен Йостлуд е изключително интелигентна, хаплива и безпощадно критична към обществото – не подминава нито една идеология, изобличава както богатите, така и бедните и доказва, че дори прослойките да се менят, светът се движи по преопределен коловоз на потиснати и потисници.

През 2022 година Бял шум, новият филм на Ноа Баумбах (познат най-вече с Брачна история и Франсес Ха), откри филмовия фестивал във Венеция с не особено възторжени овации и смесени реакции от страна на критиците. След това директно прескочи премиерите по кината и в момента вече е достъпен в Netflix, което е същинско престъпление срещу изключителните му кинематографични и естетични качества. Заснет на лента, аналоговата му визия и изчистените цветове се комбинират отлично с великолепни специални ефекти. Отдалеч личи, че преди Баумбах е работил с Уес Андерсън.

Стивън Спилбърг се завръща с автобиографичен филм, който улавя красотата на киното и комплексните междуличностни отношения в семейството. Лентата сякаш директно проговаря на всеки начинаещ режисьор или любител на филмовото изкуство, а Спилбърг остава верен на себе си, поднасяйки на публиката поредния качествен, топъл и човешки филм.

φ1.618 на Теодор Ушев е смел, авагарден и различен от почти всичко, което сме виждали на хоризонта на българското кино напоследък. Въпреки че е далеч от съвършенството, той съумява да проговори на универсален език, който работи добре не само за родната, но и за всеобщата реалност, именно защото бяга от реалността и се гмурка с главата напред в морето на илюзиорното. Сваляме шапка на удачния избор на картинни снимачни локации, добрия подбор на актьорите и успешните режисьорски похвати. Ушев кривва от източника (Пумпал от Владислав Тодоров) точно толкова, колкото е нужно, преработва хумора на романа, пренарежда и преобръща сцени, персонажи и сюжетни линии, за да създаде един екстравагантен фестивал на въображението.

Още от трейлъра си Три хиляди години копнеж по всички параграфи изглежда като необичаен филм. Наистина лентата е омайно шантава и всепоглъщаща, а от всеки диалог, всеки поглед и жест струи усещане за безкрайност. В основата на фабулата застава една щастлива в самотата си жена, която се натъква на причудлива бутилка в антикварно магазинче в Истанбул. Не е за пренебрегване, че дамата е прочут наратолог – в този филм историите са основна тема, като самата му форма е издържана в духа на разказаното слово. Задкадровият глас, който присъства през почти цялото време, обаче не е натрапчив и не отнема от динамиката на действието. Дори напротив: както казва героинята още във въведението, чувството на нереалност и приказният му характер по особен начин ни помага да повярваме в чудото и да го усетим като свое.

Където пеят раците е нежна и съзерцателна екранизация по едноименния роман на Дилия Оуенс. Филмът изплита ефирна нишка между любовта между хората и любовта към природата и изследва ранимостта на искрената и чиста човешка душа.  

Навън беснее буря, наркотиците и алкохолът са на килограм, а партито бушува с пълна сила. Какво обаче се случва, когато изчезне обхватът? Преди десетина години навярно отговорът би бил, че няма да стане нищо кой знае колко ужасно. В ерата на смартфоните и социалните мрежи обаче нещата са по-различни – маските падат, тръпки на безсилие преминават през костите ни и несъзнателно се подготвяме за един малък, личен апокалипсис.