Ф1.618 на Теодор Ушев: брутална приказка извън златното сечение

12 октомври 2022 текст Анастасия Стоева

φ1.618 на Теодор Ушев е смел, авагарден и различен от почти всичко, което сме виждали на хоризонта на българското кино напоследък. Въпреки че е далеч от съвършенството, той съумява да проговори на универсален език, който работи добре не само за родната, но и за всеобщата реалност, именно защото бяга от реалността и се гмурка с главата напред в морето на илюзиорното. Сваляме шапка на удачния избор на картинни снимачни локации, добрия подбор на актьорите и успешните режисьорски похвати. Ушев кривва от източника (Пумпал от Владислав Тодоров) точно толкова, колкото е нужно, преработва хумора на романа, пренарежда и преобръща сцени, персонажи и сюжетни линии, за да създаде един екстравагантен фестивал на въображението.




В първия си игрален пълнометражен филм Теодор Ушев изследва нови територии, но не и без да си служи с познатите похвати на анимационното мислене. Тук нямаме предвид единствено вмъкването на анимирани сегменти ала Уес Андерсън, а по-скоро визираме умишлените стилизации на някои сцени – техника, която иначе парадоксално често остава на заден план в анимационните продукции на Ушев. Типично той по-скоро залага на буквалната образност, но се радваме да видим абстрактен подход, чрез който избягва по-кървавите зрелища. Осолените и изсушените глави, например, са изобразени като грубо издялани дървени пластики, а след взрива в резиденцията във въздуха се разхвърчават разноцветни воали, наместо човешки останки. По този начин режисьорът остава верен на подзаглавието на романа на Владислав Тодоров: Брутална приказка.

Приказното наистина присъства неотлъчно във визията на лентата, макар и жанрово тя да спада стриктно към антиутопичната сатира. Именно затова приказният финал стои не на място и рискува да не бъде разбран от много от зрителите, особено от незапознатите със съдържанието и концепцията на романа. Подобен би бил ефектът от гледането на Тери-Гилиамовата Бразилия без последната сцена, или пък четенето на Портокал с часовников механизъм във версията, в която финалната глава е премахната. Чувството за недовършеност още повече се подсилва от липсата на съспенс в третия акт на филма. За да бъдем напълно честни, този недостатък се припокрива с оригиналния материал в Пумпал, който също страда от подобен проблем. На фона на всички перипетии, през които главните герои преминават, последните няколко глави (и съответно последните 20-ина минути от филмовата адаптация) резонират кухо, а действието се стича изведнъж и без особено основание като вода през внезапно отпушена тръба. Очаквахме да видим промяна в екранизацията, заблудени от честото показване на Светлоносеца през почти цялото продължение на сюжета, но за съжаление той се оказва пушката на Чехов, която някой е забравил да зареди с муниции. Подобно отнемане от чувството за риск оставя зрителя разочарован и превръща много от кадрите в красив, но лишен от съдържание пълнеж.

Като заговорихме за пълнеж, такъв има в излишество в Пумпал. Изненадващо е, че книгата е едва 165 страници дълга, но така преситена с ненужен текст. Старанието на автора да оригиналничи с езика залита в територията на безвкусицата, алюзиите му към чалга културата с право са премахнати от филма, имайки предвид техния не особено актуален привкус, а опитите да се наблегне на абсурда излизат от всякакви граници на разбираемата логика. Дори приказките следват причнинно-следствени и символни връзки – там дори една питка да проговори, то ще има защо, дори 12 братя да се превърнат в 12 бели лилии[1], наглед ненадейно, отново би имало защо. За съжаление фантазията на Тодоров се трансформира във фантасмагория, недостатъчно подкрепена от смисъл. Много от сравненията и повечето описания са обсипани с умишлено парадоксална помпозност („Остъкляването на ноздрите правело публичния образ на организираната престъпност подчертано ювелирен“? „Турбобалерината [...] на задните си части имаше отбелязана ютия за парно гладене“?), често обосновани от малък до никакъв контекст. Очевидно е намерението на автора да подчертае абсурдния характер на антиутопичния свят чрез подобни словоизлеяния, но неконсистентният език на романа остава послевкус като след лош опит за пунтиране на диалекта в Портокал с часовников механизъм на Антъни Бърджес. Като заговорихме за пунтиране, не можем да подминем с лека ръка препратките към Ние от Евгений Замятин и 451 градуса по Фаренхайт на Бредбъри. Сами по себе си тези очевидни връзки между романите не са ключови за сюжета и биха минали под радара, но основанието ни да им обърнем допълнително внимание е убеждението, че веднъж изказана, една идея не трябва да бъде повтаряна по същия начин. С пълното съзнание, че няма неразказана история на този свят, призоваваме към търсене на нови, по-интересни гледни точки, особено що се отнася до толкова предъвквана проблематика и жанр като цяло.

В този ред на мисли Теодор Ушев също прибягва до някои доста видими визуални заемки, особено в епизода, когато героите излизат от Пумпала – виждаме намигания към Сталкер на Тарковски и 2001: една одисея в космоса на Кубрик. Сцената с пира пък на свой ред се родее с Фелини, а сценографията на някои от локациите, костюмите и дизайна са силно повлияни от разпознаваемия стил на Джим Хенсън (Лабиринт, Тъмният кристал), Кин-дза-дза! на Георгий Данелия, Градът на изгубените деца на Жан-Пиер Жьоне и от Последните и първите хора на Йохан Йохансон. В тези препратки обаче личи уважение към творчеството на гореспоменатите режисьори и те по-скоро подсилват внушението за пародия на научнофантастичния жанр.

Вместо да навлиза в мрачните води на постмодерните търсения, Теодор Ушев залага на духа на старото европейско кино, като го обогатява с елементи на пантомима, ням филм и пространни пейзажни кадри. Присъстват сцени, обърнати в негатив, черно-бяла имитация на 8-милиметрова лента, и анимация, вдъхновена от стилистиката на линогравюрата, подобно на техниката, използвана от Ушев в Сляпата Вайша. Доколко това разнообразие от похвати е оправдано е под въпрос, тъй като тяхната стойност е по-скоро във визуалното въздействие. φ1.618 следва принципа „колкото повече, толкова повече“, що се отнася до режисурата и визуалното оформление. За сметка на това са пренебрегнати други аспекти като солидния сценарий и звуковото оформление. Чудесната музика на Никола Груев – Котарашки надвиква едва промълвения диалог, който често остава нечут. Всъщност единствените напълно ясни реплики са дублираните, в сцените, когато Криптон (Деян Донков) и Гаргара (Мартина Апостолова) общуват телепатично. Менталната комуникация на спътниците е оригинално за филма решение, което ни оставя да се питаме дали героинята не е просто обект на въображението на крипто-калиграфа. Еднозначен отговор така и не получаваме, което добавя известна мистика към сюжета и оставя финала донякъде отворен. Едно обаче е сигурно – липсват ни вечните закачки и заяждания между Гаргара и Криптон от книгата на Тодоров, които, поставени в телепатична форма, губят своята динамика.

φ1.618 се опитва да бъде нещо повече, от това, което представлява: един суров,  ироничен разказ, богат на ексцентрични персонажи, пищни декори и интересна завръзка. Погледнат от тази гледна точка, филмът изпълнява предназначението си прекрасно и внася нужно разнообразие в света на българското кино. От друга страна обаче не му достига дълбочина, което го възпрепятства от постигането на култов статут, за какъвто иначе φ1.618 има потенциал. Най-значителните проблеми са на сценарно ниво: липсата на достатъчен контекст „сплесква“ триизмерността на интересната екстравагантна вселена, няма и достатъчна градация до кулминацията, заради което финалът идва някак ненадейно. Лентата също се нуждае и от малко по-пространна предистория на героите, по-ясна мотивация и по-разгърната експозиция, която да запознае зрителя със света на творбата. Така или иначе поздравяваме режисьора за способността му да преобразува привидно невъзможен за адаптиране текст в успешна екранизация. Многобройните модификации на наратива и дори на някои от героите допринасят за търсения комичен ефект, който би отмрял напълно, ако Ушев бе избрал да остане напълно верен на съдържанието на Пумпал (например образът на слепия пророк Йоцо е заменен с персонажа на Иво Димчев, който, макар и оставен без обяснение, е свеж и неочакван типаж, подсилващ абсурдизма в съответната сцена).

В заключение можем да заявим, че φ1.618  е нещо ново, което не сме виждали по родните екрани, и дори само заради това си заслужава да бъде видян. При всички случаи ако се колебаете между филма и книгата, отговорът е категоричен: гледайте φ1.618 в рамките на Cinelibri до 30 октомври. Кога точно са предстоящите прожекции, вижте тук.



[1] Дванадесетте братя, Братя Грим.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.