Блусът не е слушан само от дявола

18 март 2021 текст Кристина Йорданова снимка Hooks Bros. Photography
В първата половина на XX век джазът еволюира в центъра на Ню Йорк и композиции като The Charleston са химните на Roaring Twenties.


В това време, малко по-южно, в ада на цветнокожите, наречен Мисисипи, раздрънкани китари украсяват ежедневието на онези, обречени да прекарат целия си живот по плантациите, работейки за белия човек. Няма радио, а забавленията са рядкост. Рядкост, която се прокрадва само уикендите, когато музикантите излизат извън себе си и така водят всички далеч от реалността за песен или две.

  

Далеч от плантациите
Над мелодиите се нижат текстове като "Някой ще те нарани, както ти нараняваш мен, момиче", но това не е никакво послание за никаква жена. Това е обръщение към болката и дискриминацията. На такова място расте момче на име Робърт Джонсън. Роден през 1911, от малък решава, че не иска да прекара живота си, работейки за собственика на къс земя Уил Докъри. Така че се спира при своя друг избор. Хваща китарата и подобно на хора с неговия статут се насочва към градските улични ъгли, където се надява да изкара малко пари. Истинската му цел обаче са крайпътните вертепи. Там цветнокожите се протягат към малкото свобода, която могат да почувстват в ритъма на блуса. По тези места са и по-сериозните приходи. Така Робърт се озовава в един бар в Ню Джърси, качва се на сцената, но публиката си запушва ушите, а идолът на Джонсън по онова време – Son House, му казва, че не е на нужното ниво.

Адска хрътка по следите ми
От тази случка минава година, връща се и по акорди оставя падналите ченета на House и Уили Браун. Мечтата на Джонсън да бъде звезда е все по-близо. Блусът вече отдавна е разпознат като дяволската музика и не е трудно за хората да измислят митове, които да оправдаят техниката на Джонсън след само 12 месеца отсъствие. Нещо невъзможно, нещо нечувано до онзи момент. Така започва да обикаля слухът, че блусарят е сключил сделка с Дявола. За това му помагат и текстовете, свързани със злото и хрътките по петите му. Но вероятно това са скритите чувства спрямо движения като ККК и несправедливостта, с която се среща заради цвета на кожата си. Той става арогантен, започва да пие, да обича жените прекалено много и да не уважава техните половинки. След свада заради жена бива отровен и умира на 27. Това, разбира се, е една от версиите. Оставя след себе си 29 парчета, сред които Cross Road Blues, Love In Vain и Hellhound On My Trail.


След края
Шест месеца по-късно продуцентът Джон Хамънд прави грандиозен концерт в Карнеги Хол в Ню Йорк, който преплита магията на джаза и блуса и иска един от водещите артисти да е Робърт Джонсън. Когато разбира за смъртта му, Хамънд не се отказва от идеята и по средата на сцената прожекторите светват към един фонограф. Там той пуска единствената плоча на Джонсън и след последната нота залата става на крака. След това има бегъл интерес към музиката му, но чак когато Muddy Waters чува Джонсън, той отива в Чикаго и полага основите на модерния блус, доминиращ по радиата. Led Zeppelin правят намигване към слайдовете на блус легендата в песента си The Lemon Song, а един от най-видните гласове на движението за равенство Боб Дилън казва, че без музиката на Джонсън не би могъл да измисли стотиците рифове, над които нарежда своята ритмична поезия. Робърт Джонсън е човекът, способен да събуди гения у всеки.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.

Warning: array_combine(): Both parameters should have an equal number of elements in /home/program/public_html/index.php on line 1098