Пет вечни книги за хлапетии

1 юни 2021
Ако и вие като нас сте пораснали читанки, за които всяка книга е празник, то тази селекция от откъси ще усмихне детето у вас. Щеше ни се да подберем още поне 105 четива за хлапетии, но засега ви поднасяме само този любим квинтет. Пропускаме ли нещо? Непременно ни допълнете!


Ние, врабчетата – Йордан Радичков

Драги ми господине беше много интересен врабец. Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе, за да почне да му прави забележки. Това нещо няма значение какво е: каруца, човек, куче, жена, кола онопи — той на всичко вика „Драги ми господине“. Как може, ако върви жена, да ѝ викаш отгоре: "Драги ми господине"! Драги ми господине обаче пет пари не дава за това, а седи горе и вика на жената: "Драги ми господине, не можеш ли малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си. Къде са те учили да си тътреш краката, драги ми господине!" И т.н.…

Смрадовранката пристига при него с всичките си хиляда и триста фльонги и със своето френско списание от 1903 година, а той, още преди да е казал добър ден, веднага я застъпва: "Драги ми господине, докога ще разнасяш тия твои фльонги?", а смрадовранката си оправя фльонгите и му отвръща: "Не е твоя работа това, Драги ми господине! Ти, вместо да се заяждаш с мене, по-добре вземи да оправиш гнездото си, не го ли виждаш, че се е изкривило като турска керемида?!?" Врабецът гледа напушено, чопли слънчогледово семе и плюе люспите върху фльонгите на гостенката. "Можеше да бъдеш и малко по-възпитан, Драги ми господине" - каза му птицата, а той и отвръща от своя страна: "Драги ми господине, тоя, дето ще седне да ми дава акъл, още не се е родил!"

И подир тия думи Драги ми господине подскочи, та се обърна кръгом, за да започне да се кара на една вихрушка, щото въртеше на пумпал слама и прахоляк, извиси пумпала и хвърли прахоляка върху врабеца. "Браво, бе, драги ми господине, тъкмо върху палтото ли намери да си изтърсиш боклука!" Вихрушката, где ти, отнесе своя пумпал по шосето, без да му обърне каквото и да било внимание.


Карлсон, който живее на покрива – Астрид Линдгрен

Карлсон е малко, дебеличко, самоуверено човече. При това умее да лети. Всеки умее да лети със самолет и вертолет, но едничък Карлсон умее да лети самичък. Достатъчно е да натисне копчето на корема си и тозчас едно малко чудновато моторче забръмчава на гърба му. Докато перката се завърти както трябва, Карлсон стои една минута неподвижен. Но щом моторът заработи с пълна сила, Карлсон се издига, полетява с леко поклащане и си дава такъв важен и достолепен вид, сякаш е някой директор — разбира се, ако можете да си представите директор с перка на гърба.

Карлсон си живее прекрасно в своята малка къщичка на покрива. Вечер сяда на стълбата пред входа, пуши с луличка и гледа звездите. Разбира се, от покрив звездите се виждат по-добре, отколкото от прозорец, и затова може само да се учудваме, че толкова малко хора живеят по покривите.

Изглежда, че обитателите на къщата просто не се досещат да се заселят на покрива. Те не знаят, че Карлсон си има там къщичка, защото тя е скътана зад големия комин. Пък и щяха ли възрастните да обърнат внимание на някаква си там къщурка, дори и да се спънеха в нея?

Веднъж един коминочистач съгледа неочаквано Карлсоновата къщичка. Той се учуди и си рече: "Я гледай!… Къщичка?… Не може да бъде! Кой ще построи къщичка на покрива?… Отде ли се е взела тука?". После коминочистачът се зае с комина, забрави за къщичката и никога вече не си спомни за нея.

Дребосъчето се радваше много, че се запозна с Карлсон. Щом Карлсон долетеше при него, започваха необикновени приключения. Изглежда, и на Карлсон беше приятно да се запознае с Дребосъчето. Защото, каквото и да се приказва, не е много приятно да живееш сам-самичък в малка къщичка, и то такава, за която никой нищо не е чувал. Тъжно е, ако няма кой да ти извика: "Здравей, Карлсон!", когато прелиташ наблизо.

Те се запознаха през един от ония злополучни дни, в които да си малък не е много весело, макар че обикновено да си малък е чудесно нещо. Дребосъчето беше любимец на цялото семейство и всеки го глезеше колкото можеше. Но през тоя ден всичко вървеше с главата надолу. Майка му го сгълча, че е скъсал пак панталоните си, Бетан му извика: "Избърши си носа!", а татко му се разсърди, дето се върна късно от училище.


Приключенията на Лукчо – Джани Родари

— Ето — казваше той, вземайки една тухла, милвайки я като котенце, — парите за тази тухла спестих преди десет години по Коледа. Купих я на пазара с парите, с които щях да си купя петел. Но нищо, ще ям петел, след като си построя къщата.

При всяка тухла чичо Тиквичка въздишаше дълбоко, дълбоко. Но когато изразходва всички тухли, останаха му още много въздишки, а къщата беше малка като гълъбарник.

"Ако бях гълъб — мислеше бедният Тиквичка, — щеше да ми е много удобно." А когато се опита да влезе, блъсна покрива с коляното си и за малко да събори цялата колиба.
"Остарявам и ставам разсеян, трябва да внимавам повече" — си помисли той.

Тиквичка коленичи пред вратата, запълзя по лакти и колена и като въздишаше, влезе в къщичката си. Нещастията започнаха едва след като влезе: ако речеше да се изправи, щеше да събори покрива, а не можеше и да се изтегне, защото къщата беше тясна и къса. А краката? Преди всичко трябваше да си прибере краката за да не се мокрят, когато вали.

— Доколкото виждам — заключи Тиквичка, — не ми остава друго, освен да седна. Така и направи. Седна и въздъхна. Така си седеше сред къщата, като въздишаше предпазливо, а в рамките на прозореца лицето му сякаш беше портретът на самата тъга.


Малкият принц – Антоан дьо Сент-Екзюпери

Много скоро успях да опозная по-добре това цвете. Върху планетата на малкия принц имаше съвсем простички цветя, само с един ред листца, които не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Те се появяваха сутрин сред тревата и вечер увяхваха. Но това цвете бе поникнало един ден от някакво семе, донесено кой знае отде, и малкият принц беше бдял съвсем отблизо над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. То можеше да е някой нов род баобаб. Но храстчето скоро спря да расте на височина и почна да си приготвя едно цветче. Малкият принц, който присъствуваше, когато храстчето си сложи една грамадна пъпка, усещаше, че от нея сигурно ще излезе някакво чудесно видение, но цветчето продължаваше и продължаваше да се гизди, прикътано в своята зелена стая. То грижливо подбираше своите бои. То се обличаше бавно, то оправяше едно по едно своите листца. То не искаше да излезе съвсем измачкано, както маковете. То искаше да се появи само в пълния блясък на красотата си. Е, да. То беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната му продължи много-много дни. И ето, че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, то се показа.


Алиса в страната на чудесата – Луис Карол

Ала когато Заека важно извади часовник от джоба на жилетката си, погледна го и пак забърза, Алиса скочи на нозе; мина й като светкавица през ума, че никога по-рано не беше виждала заек да носи жилетка или часовник; пламнала от любопитство, тя се затича след него през полето и успя да види как той се спусна в една голяма заешка дупка.

Веднага Алиса се спусна подире му, без да помисли дори как ще излезе оттам. Заешката дупка вървеше донякъде направо, като тунел, а после неочаквано тръгваше надолу — тъй неочаквано, че докато се усети, Алиса не видя как падна в нещо, което приличаше на много дълбок кладенец.

Тоя кладенец или беше много дълбок — или тя падаше толкова бавно, че имаше време да се оглежда и чуди какво ли ще й се случи след това. Първом тя се опита да погледне надолу, да види накъде пада, но под нея беше тъй тъмно, че нищо се не виждаше. После погледна стените на кладенеца и забеляза по тях шкафове и лавици за книги. Тук-там видя географски карти и картини, окачени на гвоздеи. Както минаваше, тя взе един буркан от една лавица. На него беше написано: "портокалово сладко". Но за нейно голямо разочарование беше празен. Тя не искаше да пусне буркана, за да не убие някого долу, и както падаше, успя да го сложи на друга лавица.

"След такова падане — си мислеше Алиса — няма да ми мигне окото, ако се катурна по стълбите. За колко смела ще ме помислят всички у дома! Какво, думица не бих рекла, да падна дори от покрива на къщата." (И току-речи така беше.) Надолу, надолу, надолу. Та никога ли не щеше да свърши това падане!

"Колко ли километра съм изминала досега? — каза тя ясно. — Бездруго съм някъде към средата на земята. Чакай да видя: ако се не лъжа, съм паднала около четири хиляди километра надолу…" (Виждате, Алиса бе учила такива неща в училище и макар сега да не беше никак време да показва какво знае, тя си помисли, че все пак не е лошо да преговори уроците си.)

Повече от книгите във виртуалното пространство можете да откриете в Моята библиотека.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.

Warning: array_combine(): Both parameters should have an equal number of elements in /home/program/public_html/index.php on line 1098