Помниш ли, помниш ли тихия двор…

17 май 2022 Текст Виктор Топалов, снимки Любомир Юруков и Виктор Топалов
Годината е 1911. В топлата нощ на 9 юни градът е утихнал. Повечето жители на столицата спят дълбоко. Малко след полунощ в покрайнините на София се чуват изстрели. В дома на полковник Петър Петрунов се случва едно от най‑потресаващите убийства в историята на следосвобожденска България. Жертвите са две – самият полковник и 18-годишната му дъщеря Елена. Но кой е убиецът?


Домът на сем. Петрунови
В края на XIX век дн. булевард Васил Левски, тогава наричан Фердинанд, съвпада приблизително с южната граница на града. Оттатък него почти не се срещат къщи, а Лозенец е само място за отдих сред природата. Вероятно през 90-те години на века, на ъгъла с бул. Патриарх Евтимий военният Петър Петрунов построява дом за семейството си. Къщата е двуетажна и обширна, а пред нея са посадени акации, закупени от Пепиниерата – разсадника в Княз-Борисовата градина. Задният двор на Петрунови представлява цветна градина със зелена морава и лехи от рози. Две стари вишни засенчват предната част на двора, а в дъното му, до оградата, са насадени десетина нискостеблени вишневи дръвчета, които виреят прекрасно в Софийско. През следващите години семейството ще се увеличи с раждането на пет дъщери – Елена, Мара, Надя, Катя и Нора. След раждането на последното дете майката умира. Строгият полковник Петър Петрунов остава вдовец и се налага сам да отглежда децата си. В спомените си писателят Константин Константинов, който живее със семейството си в къщата на Петрунови, казва:

„Бащата се отличаваше със своя суров и строг характер. Той беше останал вдовец, пиеше и у него беше заседнало едно мрачно настроение. Той беше станал зъл. В казармите войниците трепереха от него.“

Пламенното чернооко момиче
Най-голямата дъщеря на семейството е Елена, която е родена около 1893. Пина, както я наричат близките ѝ, прави впечатление на околните с доброто си възпитание и високия си интелект. Публицистът Константин Гълъбов я познава от ученичка и често прекарва време с нея. Той дава следното описание:

„Пина не беше голяма хубавица, но беше привлекателна, особено с къдравите си коси и с тъмните си очи, които сновяха закачливо наоколо с една дяволита усмивка, придружена от малки трапчинки на бузките. Тия трапчинки ѝ придаваха нещо детско. Беше доста страхлива. Достатъчно беше да ѝ подвикнеш: ,,Ленче, мишка!“ – и тя изтръпваше веднага: „Где е, где е?“

След като завършва гимназия, Пина се записва като студентка в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. При една от своите разходки в компанията на Константин Гълъбов по Московска бъдещият публицист я запознава със своя колега и приятел Димчо Дебелянов.

„Димчо беше очарован от нея – започна да я дири, да я ухажва, да ѝ се обяснява в любов. Но аз имах чувството, че тя не го обича. Поне докато бях студент в София, тя се отнасяше равнодушно към него.“

Прочути квартиранти
В годините преди Балканската война първият етаж от дома на Петрунови се превръща в неофициален писателски клуб. В продължение на две години в една от стаите с изглед към бул. Фердинанд живее поетът Димитър Полянов. По това време той е учител по френски език във Втора мъжка гимназия. В съседната преходна стая живее споменатият вече писател Константин Константинов с псевдоним „Душечка“. Негов редовен гост е Димчо Дебелянов. Поетът се настанява в стаята на Димитър Полянов след напускането му през 1910. Скоро след това се запалва искрата между Димчо Дебелянов и дъщерята на хазяина му – Елена Петрунова. В спомените си Константин Гълъбов казва:

„Любовта им се развила в началото на 1911 г., но не била безоблачна, защото тя обикнала друг младеж, за когото имала намерение да се омъжи. Този младеж е Любомир Владикин, по-късно професор по право.“

Афродита. Антични нрави
В този период издателят Александър Паскалев поверява на Димчо Дебелянов задачата да преведе на български език еротичния роман на френския писател Пиер Луис Афродита като част от започващата тогава поредица Всемирна библиотека. Поетът не работи сам, а се обръща към своята възлюбена Пина за съдействие. Тя помага на Дебелянов с превода, а със своя красив почерк преписва преведените страници. Константин Константинов разказва за творческия процес на съквартиранта си:

„Димчо работеше усилено, пушеше непрекъснато, целият напрегнат и обзет от работата си. И когато дохождаха приятели, често ни четеше по някоя и друга страница или рецитираше френски и руски стихове.“

В спомен, публикуван през 1987, Вера Мечкарова, съпруга на близкия приятел на Дебелянов Йордан Мечкаров, разкрива някои подробности от отношенията на двамата влюбени. Тя казва, че в онези години поетът и Пина често ходят на разходка, но винаги с по-голяма компания и с някоя от сестрите на момичето. Вечер, скрити от погледа на полковник Петрунов, двамата се срещат сред вишните в двора на къщата. Дебелянов изпраща бележки до любимата си чрез по-малката ѝ сестра Катя със заръката да бъдат предадени само ако бащата не е там.

Ела и дай ми свойта радост ясна
Силните чувства на лиричния поет личат най-ясно в акростиха Сонет. Той е написан в 3-4 часа на 29 май 1911. В него първата буква от всеки ред изписва името на любимата му:

Ела и дай ми свойта радост ясна,
Лъчи обилни в мрачна нощ пръсни,
Ела, в нерадост аз самотен гасна,
Неволен губя свойте златни дни.
Аз ще открия тъмните си тайни,
През звездни нощи ще те чакам сам,
Една ще си в вселената безкрайна,
Ти кат весталка в светъл, хубав храм.
Разсей скръбта на тъмна орисия,
Усмихната и в радост, и в беда,
Най-скъп венец от песни ще ти свия.
О, хубаво дете, дете безгрешно,
Виж, май си веч отива навсегда,
А розата увехва безутешно.

Изстрели в нощта
Броени дни след написването на стихотворението Димчо Дебелянов получава един от най-тежките удари на съдбата – в полунощ на 9 срещу 10 юни неговата любима е убита. Обстоятелствата не са изяснени и до днес, но най-разпространената теория гласи, че Полковник Петър Петрунов не иска да отглежда децата си сам и решава да се ожени повторно. Подстрекавана от баба си и леля си, Елена се противопоставя на баща си. По-рано през деня между двамата се разгаря скандал. През нощта полковникът облича парадната си униформа, отива в стаята на дъщеря си и я прострелва в гърдите. Веднага след това насочва пистолета към себе си и стреля отново. Пина умира веднага, а Петрунов почива няколко часа по-късно в дивизионната болница.

Димчо Дебелянов и Константин Константинов са едни от първите свидетели на место-престъплението. Душечка описва събитието в спомените си:

„Една вечер в началото на юни…аз се връщах към полунощ вкъщи…По „Граф Игнатиев“ се настигнахме с Димчо, който също се прибираше… Когато стигнахме до ъгъла, дето сега е паметникът на Патриарх Евтимий, изведнъж нещо необичайно се хвърли в очите ни: сред тъмното малко площадче пред жилището целият горен етаж блестеше осветлен като за някакъв празник, пътната врата бе разтворена и отвътре се чуваше неясна глъчка и шум. Ние се учудихме, но продължихме без никаква тревога, мислейки, че хазяите горе имат гости… Вратата на една от стаите беше разтворена и пред нея стоеше стражар. Без да разбираме още какво е станало, влязохме в стаята… На едно легло, покрита със завивката си, лежеше Елена Петрунова със затворени очи и спокойно лице, досущ като заспала, а на белия чаршаф от завивката, тъкмо над гърдите ѝ, имаше мътночервено разлято петно. На една кушетка до другата стена, седнал напреко и опрян с гръб до стената, но полуизвит надолу, хъркаше, друсайки се цял, също със затворени очи, полковникът, стегнат в униформа, но без ботуши. Един голям револвер лежеше на земята…“

Двамата научават от стражаря за деянието на полковник Петрунов и без да осъзнават напълно какво се е случило, тръгват в мрака по бул. Цар Освободител, запътени към Борисовата градина. Димчо Дебелянов непрекъснато повтаря „като изумял, с някакъв чужд, угаснал глас, и вдигайки ръце към главата си“:

„Брей!... Какво стана!... Умря една светица!“

Приятелите посрещат изгрева в поле край шосето. Константинов допълва: „Още на утринта ние намерихме Георги Райчев, Йордан Мечкаров и Георги Машев, отбихме се в една пивница и пихме. Пихме до вечерта. То беше страшно пиянство. Но Димчо не можа да забрави мъката си. През цялото време той мълча, пи и плака.“

В памет на Пина
Дълго Дебелянов не може да прежали любимото си момиче. Йордан Мечкаров споделя, че поетът посещава пресния гроб почти всеки ден и кара приятелите си да го придружават посред нощ на гробищата. Там, захлупен над гроба на Пина, той от сърце ридае, докато приятелите му, изплашени от тази „шекспировска обстановка“ го издърпат насила и го приберат обратно към града. Още тогава тръгват неверни слухове, че полковникът е застрелял дъщеря си, защото е искала да се омъжи за Димчо Дебелянов. Самият поет нарича тези слухове „идиотски“. Константин Константинов заявява, че Петрунов изобщо не е знаел за отношенията на дъщеря му с лирика от Копривщица. До края на 1911 Дебелянов успява да завърши превода на Афродита и романът излиза на пазара в красиво илюстрирано издание. На вътрешната страна на корицата четем:

„На една покойница – обещаният дар. Преводачът.“

След като напускат квартирата си на ъгъла на Фердинанд и Патриарх Евтимий, Дебелянов и Константинов се нанасят в жилище на Юрий Венелин 29. Константинов си спомня, че през зимата нервите на поета са така разстроени, че нощем връзва единия си крак за крака на леглото, за да не се хвърли в съня си през прозореца на таванската стая.

Години по-късно Димчо пише стихотворението Елегия, познато като Помниш ли, помниш ли, което в оригинал според мнозина е посветено на Елена Петрунова, а „тихият двор“ е именно задният двор на Петруновия дом.

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни.
Помниш ли, помниш ли тихия двор
нейния смях в белоцветните вишни?
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
Аз съм залюченик в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихият двор,
сън са били белоцветните вишни!

Завинаги в сърцето
Димчо Дебелянов пада убит от вражески куршум на 2 октомври 1916 в близост до град Демирхисар в днешна Гърция по време на Първата световна война. Сред вещите му са открити няколко писма, Евангелието, което винаги носи със себе си, и един пожълтял лист хартия, който гласи:

„НЕКРОЛОГ
Със съкрушено сърце и дълбока скръб съобщаваме на роднини и приятели, че многообичната ни сестра и внучка, ЕЛЕНА П. ПЕТРУНОВА предаде Богу дух нощес в 1 часа след полунощ в най-цветущата си 18 годишна възраст. Мир на праха ѝ.“

По следите от лепило и забелената хартия в четирите ъгъла и в средата на листа става ясно, че Димчо Дебелянов е отлепил внимателно некролога на любимата си от някоя софийска стена и го е пазил старателно в продължение на повече от 5 години.

Тихият двор с белоцветните вишни
Известно време след трагедията в дома на семейство Петрунови сградата е превърната в пивница с името Хладна почивка. Заведението е посещавано от десетки софийски бохеми, сред които карикатуристът Александър Божинов, художникът Константин Щъркелов и поетесите Дора Габе и Елисавета Багряна. Сградата е разрушена при построяването на бившето кино Дружба, познато днес като Одеон.

Дворът вече не е тих. Белоцветните вишни отдавна са отсечени. Но творчеството на Димчо Дебелянов е все така омайващо.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.