Душата ми е стон

9 юни 2022 текст и снимки Виктор Топалов
„Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта; друго удовлетворение то не можеше да намери. И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка.“
София, 28.VII.1914, П. К. Яворов



Среща край Драгалевския манастир
През август 1906 група софийски интелектуалци вземат участие в екскурзия до Драгалевци. Сред тях са изкуствоведът Андрей Протич, ученият Христо Тодоров, брат на поета Петко Ю. Тодоров, политикът Андрей Ляпчев, общественичката Екатерина Каравелова, нейната малка дъщеря Лора Каравелова и поетът Пейо Яворов. Това е първата среща между Лора и Пейо. Тя е наскоро сгодена за юриста Иван Дренков, а Пейо Яворов среща Мина Тодорова само пет месеца по-рано и се влюбва в нея. Екатерина Каравелова пише в спомените си:

„Пред мен вървеше един висок човек с черен сюртук и с едно рамо по-високо от другото. Това беше Яворов. Когато седнахме на тревата, за пръв път го видях във фас. Той беше грозен: дебели, синкави устни, жълто-зелено лице, „бялото“ в очите беше жълто. До него беше седнала Лора, тогава 18-19-годишно момиче. Тя току-що разцъфтяваше и беше много хубава. Като гледах тия две лица едно до друго, контрастът бе особено голям във вреда на Яворов.“

Среща на парижките гробища
През юли 1910 след заболяване умира момичето с „двете хубави очи“ – Мина Тодорова. Тя е погребана далеч от дома – в гробището на парижкото предградие Булон-Биянкур. Пейо Яворов не е допуснат да види момичето в последните ѝ дни от нейните близки, но редовно посещава гроба ѝ. На това трагично място поетът научава, че Лора Каравелова го обича.

„Когато бях в командировка за втори път в Париж, Лора ме намери там при гроба на Минка, който всяка сутрин спохождах и обкичвах с цветя… Тук тя ми откри и изрази своите чувства към мен. Отвърнах ѝ, че ценя нейните чувства, обаче трябваше да бъда искрен и да ѝ кажа, че не мога да се отзова, и на завършек дори прибавих да ѝ кажа: аз се боя, ако свържем съдбините си, че ще завършим злополучно… Останах с впечатлението, че това ще бъде първата ни и последна среща. Твърде много обаче съм се излъгал.“

Среща на прага
След завръщането си в София Лора Каравелова, въпреки брака си с д-р Иван Дренков, търси поводи да се среща с Пейо Яворов. Присъства на представления в Народния театър, където поетът работи като артистичен секретар, и изпраща поздрави и подаръци до него по общи познати. Въпреки това Яворов остава верен на решението си. Докато веднъж…

„Една нещастна за мен зимна нощ, часът около 11 през нощта, се почука на вратата на стаята ми. Отворих вратата и останах просто смаян и вкаменен от това, що видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора, прегазвала сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усърнал поглед, стоеше насреща ми. Със задавен глас ме запита:

– Ще проявиш ли и сега жестокосърдечие, с каквото не един път си ме дарявал, в тоя час да не дадеш приют на една слаба, нещастна жена, която има щастието да страда от любов към теб, коравосърдечния?

Тонът, погледът, видът ѝ ме сломиха и аз, братко, не издържах: прибрах я тази нощ. И тази нощ аз се сдадох. Лора ме победи.“

Сватба в навечерието на война
В средата на 1912 бракът на Лора Каравелова и Иван Дренков е разтрогнат по вина на съпругата. Поради тази причина Софийският епархийски духовен съвет налага забрана на Лора да встъпва в брак в следващите две години. Въпреки това, само два месеца по-късно, на 19 септември 1912, дни преди началото на Балканската война, Пейо Яворов и неговата любима се венчават. Семейната приятелка Дора Конова разказва:

„Лора пристигна с файтон у дома. Беше много неспокойна и тревожна. Каза ми:

– Дора, ела с мене бързо. Във файтона ще ти обясня.

Облякох се набързо и тръгнах с нея. Във файтона Лора ми разправи, че решили да се венчаят с Яворов. „Проектът беше мой.“ – добави тя. Отидохме в църквата „Св. Богородица“ в Подуяне. Свещеникът беше готов вече за венчавката, а Яворов го нямаше. Почакахме. Чувствуваше се натегнатост. Яворов пристигна. Той беше замислен, угрижен. Умора личеше по лицето му. Венчавката се извърши много набързо. След това Яворов се отдели, защото бързаше да подготви заминаването си за Македония, да набави всичко необходимо за съоръжението на четата си.“

Началото на края
След завръщането си Пейо Яворов заживява с Лора Каравелова на втория етаж от къщата на чиновника Васил Беленски на Георги Раковски 126 (дн. 136). Съжителството на двамата е нещастно заради силната ревност, която Лора Каравелова изпитва към своя любим. По думите на Яворов:

„Нейната ревност бе велика, както беше велика и нейната любов, и нищо не можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко – от хората, от самата ми работа, от мъртъвците. Каквото и да правех, колкото време и да отделях – никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения.“

Поетът добавя, че неведнъж Лора Каравелова говори за края на своя живот:

„С мисълта за смъртта тя беше свикнала толкоз, че чувстваше някаква сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да ѝ изпратя няколко грама кокаин! Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най-после е успяла да се снабди с достатъчно количество кокаин и как е успокоена, че сега има „такъв сигурен и съчувствен другар“! Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да не се боя – че няма сега да направи това, а някога по-подир, на есен и пр.“

Последната вечер
На 29 ноември 1913 семейство Тихови събират приятели на вечеря у дома си на Цар Самуил 35. Освен Лора и Пейо на поканата откликват Дора Конова и съпругът ѝ Михаил Кремен и издателят Александър Паскалев. Основната тема на разговора е издаването на новото литературно списание на Пейо Яворов – Дума. Освен по работа гостите разговарят по ежедневни въпроси, свирят на пианола и играят игри. Става ясно, че Лора Каравелова не се чувства комфортно при някои от Яворовите коментари и закачки. Между двамата има напрежение, което се долавя от всички. Въпреки това по нищо не личи какво ще се случи след края на вечерята.

Към 2 сутринта гостите се насочват към домовете си. След прибирането си у дома Лора и Пейо започват напрегнат разговор, който прераства в скандал.

Говори Яворов
В разговор със съдебния следовател Иван Божилов поетът разказва в подробности:

„Тази вечер реших аз да изиграя ролята на сърдит. Отидох в кабинета и след като запуших, легнах на кушетката. Не заспах веднага. Гледах през прозореца здрачината на зимната нощ, отблясъците в снега. Малко след това Лора ме потърси. Не можа да мине през вратата на кабинета, понеже я бях заключил, но пак влезе при мен – през гостната. Отиде към прозореца, претършува панталоните ми и запали електричеството. Изправи се до леглото ми. Видях в ръцете ѝ револвера си. Попита ме:

– Пълен ли е?

– Празен е. – казах. Но като си помислих какво може да стане, веднага я предупредих, че е пълен. – Остави револвера и ела да поговорим.

Тя мълчи, сърдита. Продължих:

– Лора, нямаш никакво основание за това, което вършиш, и да ме подозираш в особени отношения с Дора Кремен. Но тъй като постоянно ме тормозиш с подозрение, действително можеш да направиш един мъж да тръгне по крив път.

Отведнъж тя направи едно движение с ръката си към гърдите и едно глухо изгърмяване се чу. Аз веднага скочих и преди още тя да се залюлее, я прегърнах… След като я сложих на канапето, аз си спомням, че отърчах да събудя слугинята, хазяите и да викам за помощ да извикат доктор. Когато се върнах, намерих Лора, че се е смъкнала до канапето на пода. Тогава трябва да съм я разгърдил, защото спомням си, че правеше някакви слаби движения още с устните си и мене ми се струваше, че мъчно диша. Когато видях раната и кръв, ужасът още повече ме обзе. Тогава трябва да съм отишъл до масата и трябва да съм написал записката и след това да съм се гръмнал.“

Тази записка гласи:

„Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея. Яворов“

Дело № 205
В ранните часове на 30 ноември 1913 споменатият вече съдебен следовател Иван Божилов получава спешна записка от IV полицейски участък в столицата, която гласи:

„Донасям Ви, Господин следователю, че нощес в 2 1/2 часа след полунощ в дома си на ул. „Раковски“ № 126 Пейо Яворов, 32-год. от София, и Лора д-р Дренкова-Каравелова, 29-годишна от София, се застреляли в стаята си с по един револверен вистрел; първият в челото от дясната страна, а последната в гърдите, която веднага издъхнала. Яворов се закара в Александровска болница за даване медицинска помощ, мястото и следите са запазени до пристигането Ви.“

Още в същия ден следователят образува станалото печално известно дело № 205/1913 на II следствен участък при Софийския окръжен съд. В следващите месеци цялото културно българско общество ще бъде разделено на две – убиец ли е Пейо Яворов или не.

Развръзката
Делото срещу поета продължава почти година. През дългите месеци са проведени десетки разпити и огледи. След неуспешния си опит за самоубийство Пейо Яворов постепенно губи зрението си, а общественото мнение се отразява крайно негативно на поета. До последно той отрича да е убил своята любима жена.

Яворов не дочаква окончателното съдебно решение. На 16 октомври 1914 поетът взема нещата в свои ръце. За да се отърве завинаги от хулите и обвиненията, приема отрова и за втори път стреля в главата си. Този път успява да сложи край на своя живот. Преди това той посвещава стихотворението Душата ми е стон на Лора, пише няколко предсмъртни писма и изготвя завещание, в което четем:

„Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мене да се посади една дафинка, а над нея явор. Един бръшлян да съединява двете дървеса, които ще бъдат на гроба ни, един розов храст да бъде също посаден там... Да бъда погребан с туристическата куртка, шаячни панталони, с ботушите и, ако не се намери каскетът – с някоя фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея.“

Поради смъртта на Пейо Тотев Крачолов на 5 декември 1914 делото срещу него е прекратено.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.