История, смърт и спомен в романа „Ловецът на пеперуди“

5 май 2022 текст Анастасия Стоева

„Всеки човек променя повече или по-малко тоя свят и заслужава, дори да няма гроб, името му да остане издълбано върху камък.“

По природа ни е отредено да съществуваме в съвсем кратък отрязък от време на фона на вечността. Колкото и да е пъстър и изпълнен със събития животът ни, накрая неизбежно се губим във времето, също както потъва под бързеите дунавският остров Ада Кале, един от водещите елементи в романа на Костадин Костадинов Ловецът на пеперуди. Парадоксалният човешки стремеж да останем в историята по един или друг начин е майсторски вплетен в сюжетната линия и оставя у читателя усещане за сладостна тъга дълго след отгръщането на последната страница.




Защо ни е нужна паметта? Навярно единствено чрез нея съумяваме да запазим частица от себе си в материалния свят дълго след като се преселим във вечните ловни полета на отвъдното. Нашите сенки остават сред светлината на тези след нас, а студеният камък пази тайната на имената ни. В духа на магическия реализъм Ловецът на пеперуди улавя трагедията на човека – това, че нямаме избор, освен да си отидем – и превръща смъртта в празник на живота.

Приключенията на главния персонаж Лазар Караиванов – Костуро ни понасят на шеметно пътешествие по целия свят и ни напомнят, че съществуваме не само чрез своите собствени преживявания, но и в очите на другите. Душите, които успяват да ни докоснат, доказват безкрайния потенциал на всеки от нас да промени света. Поне малко. Поне нечий свят.

Хората, които остават

Гръбнакът на романа е поверието, че за духа на всеки починал долита пеперуда, която да го отведе. Лазар посвещава целия си живот на това да събере пълна колекция от 88-те най-забележителни пеперуди на света, определени от френското ентомологично дружество. Всеки уловен от него екземпляр е свързан със запомняща се среща и в известен смисъл това е сбирка не от крилати насекоми, а от човешки истории. Пеперудите за Лазар са начин да запомни хората, с които му се е наложило да се раздели, тези, белязали неизличимо житейския му път.

Романът като въжеиграч балансира между реалното и фантастичното, прокарвайки метафизични нишки в истински исторически събития, прави акробатични номера през първите десетилетия на миналия век и укротява лъвовете на надвисналите над героя опасности. От приключения в джунгли и окопи до пророчески видения и мимолетен досег с трансценденталния свят, Лазар, подобно на персонаж от народна приказка, прескача между „горната“ и „долната“ земя. Присъствието му в имагинерното измерение обаче е нетрайно. За Лазар подземното царство е по-скоро подводно: то се простира в дълбините на кухина, която героите наричат Пещерата на дяволицата. В нейните коридори бушува вода, а под повърхността се мержелее виолетова светлина. За да я достигнеш обаче, трябва да се простиш с последния си дъх. Разделението е крайно и категорично, напомняйки ни, че докато сме живи, сме закотвени на брега.

Люпилнята на Господ

Нека обърнем внимание на структурата на романа. Всяка глава е посветена на история, свързана с една от 88-те пеперуди, и още с прочитането на наименованието ѝ читателят започва да гадае с кого от героите е свързана. Изключение не правят дори прологът и епилогът, макар че служат като рамка на творбата и излизат извън субективната гледна точка на Лазар.

Неслучайно последното насекомо е именно от вида Многоцветница 88. Както е отбелязано в книгата, на крилете ѝ личи шарка, напомняща на знака за безкрайност. Вечността не е недостижим блян, тя тече като Дунав по време на прилив, разбива се в нас като в скали и ни извайва с времевата си ерозия. По този начин придобиваме своята форма: скулптирани от прелитащите покрай нас човешки същества, места и случки. Тук обаче срещаме противоречие, защото в Ловецът на пеперуди този процес не е напълно неволеви и пасивен. Освободени от физическата си същност, ние имаме правото на избор. Въображаемото място, където протича този процес, Костадинов нарича „люпилнята на Господ“.

Този образ бива допълнен и от още един въпрос: къде отиваме след това? Отговорът също е обект на избор и всеки персонаж си набелязва различно място. Общите знаменатели са щастието и свободата. Все пак, ако трябва да прекараш вечността някъде, съвсем логично е да се спреш на кътчето, което за теб символизира най-радостните ти мигове. Късметлиите, изправени пред прага на смъртта, без да го прекрачват, съумяват да зърнат за миг това място и да го назоват, обвързвайки го със собствените си спомени.

Освен пеперудите в книгата присъстват още няколко метафорични анималистични образа. Без да издаваме нищо, ви насочваме да обърнете внимание на диалога в края на втора глава, в който героите коментират вярата в прераждането и обсъждат в какви животни биха желали да се превърнат в следващия си живот.

Като цяло връзката на човека с природата е силно свързана с темата за свободата. Неслучайно островът Ада Кале е в известен смисъл ничия земя – на теория османска територия, на практика дом за скитници, бегълци и пътешественици от цял свят. Откъсването от органзираната държавна или социална структура и самосиндикалното управление позволява на героите да живеят безметежно, но справедливо именно защото от справедливостта зависи спокойният им живот. Безгрижието се оказва доста по-стабилно, отколкото бихме очаквали. Едва към края на романа то започва постепенно да изтънява и си отива заедно с остаряването на главния герой.

Лазар се явява като носител на свободата. Дори в пътуванията си той се движи предимно в независими общности – работи в цирка, живее с амазонските племена и язди с ловците на бизони в Дивия запад. Всъщност най-строгата и йерархична група, в която Лазар попада, се оказва Македонската революционна организация, но дори там той се намира по-скоро в периферията, почти невидим и се сдобива с прозвището „сивата сенкя“. Можем да заключим, че истинската свобода не е външна, а се корени в самия характер на личността. Воден от тази своя черта, той напуска границите на обикновеното и получава достъп до безграничния свят на фантазията.

Животът е цирк

Не можем да пропуснем да разгледаме и цирка като убежище, който присъства както тук, така и в множество други произведения. Още в първа глава за пръв път се озоваваме под шапитото. Веднага се присещаме за Криле на желанието на Вим Вендерс, където младата жена въжеиграч играе централна роля в развитието на главния персонаж. От друга страна в Ловецът на пеперуди откриваме и много жанрови и сюжетни паралели с Голяма риба на Тим Бъртън (който впрочем е базиран върху едноименната книга на Даниел Уолъс). Там главният герой също прекарва известна част от живота си в цирка като временна спирка в околосветските му скитания.

Има нещо изключително обаятелно в цирковото изкуство. То пресъздава усещането за чудо и ни омайва с илюзията, че магията е достижима, независимо дали става въпрос за смайващите акробатични номера, ловките фокуси или дресурата на диви зверове (днес за щастие забранена с оглед на благосъстоянието на животните). Другият привлекателен аспект, разбира се, е номадският начин на живот. Подобно на Ада Кале, циркът се превръща в дом на бегълци и пътешественици. Там недъгът се превръща в дарба, гледката през прозореца е вечно променлива, а работният колектив е по-скоро семейство. Подслонени под цветната шатра, пътниците имат време да преразгледат съдбата си и да намерят смисъл, преди да поемат в друга посока.

Времето и вечността

Колко пъти сме издълбавали инициалите си в някое дърво? Какво ни кара да поискаме да подарим името си на безмълвната стена? Може би мечтаем да останем извън времето, което ни е отредено, а може би просто искаме да си напомним, че съществуваме. Оставяме доказателство за битието си, фосил, предназначен не за очите на някой изследовател, а за сигурността, че сме били тук. Това документиране е по-скоро шепот в бурен вятър, отколкото звънък вик, но ни вдъхва увереността да продължим напред.

Стъпките изчезват, но пътеката остава. С това послание ни оставя Ловецът на пеперуди. Кой знае, може би някой ден ще се върнем като риба или птица, за да разгледаме музея на живота си. Навярно моментът би изгубил красотата си, ако не беше толкова нетраен. Дори да препарираме пеперудите на паметта си, те не могат никога повече да разперят крила и да полетят отново. Точно затова начинът, по който Лазар пази своите екземпляри, е толкова интересен – забодени на любителска живописна картина, изобразяваща разлистено дърво. Така накацали, те сякаш само са поспрели да си починат, а когато водите на Дунав нахлуват в хана, крилете им потрепват на течението. Водата се явява като граница между живота и смъртта, а веднъж мигрирали под речната повърхност, нищо не ги спира от това да хвръкнат на воля.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.