Самотен гроб в самотен кът

7 юли 2022 текст и снимки Виктор Топалов
Другарко, сещам, че желаний час настава,
от теб и от света аз сбогом да си зема –
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.

Из Псалом на поета



Шумът на листата
В пролетен ден през 1912 по улиците на Флоренция крачат Мара Белчева и Пенчо Славейков. Те посещават катедралата Санта Мария дел Фиоре, където сякаш чуват стъпките на Микеланджело Буонароти. Достигат манастира Сан Марко, в който ги посрещат фреските на Фра Анджелико. Спират се пред гробницата на Джулиано Медичи и загледана в статуите Ден и Нощ, Мара Белчева запитва Пенчо Славейков:

– Къде, един ден, искаш да почиваш: може би, както Микеланджело тука, срещу Флоренция – там горе, на любимото си място срещу София?
– Разбира се, че там, където се чуе българска реч – отвръща с мъка поетът.

Скоро след това двамата пристигат в градчето Брунате край езерото Комо. Настаняват се в стая в хотел Bellavista, където Пенчо Славейков поема последния си дъх. Мара Белчева описва в детайли случилото се в нощта на 27 срещу 28 май 1912:

„В стаята му прилоша. Политам да звъня за лекар.
– Не, сега ми е вече леко, остави ме да спя, утре.
Пазейки го да спи спокойно, към полунощ заспивам и аз. В три часа ме буди:
– Ставай, зле ми е… Свърши се… Схванат съм…
Към 5 ч. иде лекарят и още от вратата, щом го видя, извика:
– Късно е вече!
Пенчо чува това, сепва се и му се схваща езикът. Не може вече да ми продума. Влиза попът. Пенчо му маха с ръка да си върви. Едва към 10 ч. иде главният лекар от Комо… Оставят ми едно шише бяла вода. Спущат завесите при отворени прозорци и ме уверяват, че ще му олекне към 6 ч. Аз мъча лъжицата с лекарството да влезе, то се лее, устата му скована. А погледът му тъжно гледа, все ме гледа. Иска да ми каже нещо. Давам му да пише – не може. Ето, устните се движат:
– Светлина! – промълви неясно.
Разтварям завесите. Той потрепна веднъж, два пъти, отвори уста и издъхна. Отвън слънцето беше залязло.“

Сред първите посетители, които виждат починалия, е проф. Боян Пенев, който пристига от Мюнхен, за да се сбогува с поета. Той оставя следната бележка в дневника си:

„Почти никаква промяна. Все същото изражение. Една блага, едва доловима усмивка. Сякаш добре доловил тържествения псалом на поета. В този чужд край.“

Пенчо Славейков е погребан на 14 юни в гробищата на италианското градче. Ковчегът на поета е придружен от Мара Белчева, брата на Пенчо – Рачо, близката Олга Ангелова, приятеля проф. Боян Пенев и неколцина местни хора. Погребението се случва по залез. Боян Пенев описва обстановката:

„Денят е хубав. Слънце. Вятър. Шумът на листата. Ведро, свежо време. Слънцето над Monte Rosa… Всички вече си отиват. Един работник хвърля пръст с лопата над плочата. Няма музика. Само дърветата шумят.“

Под звуците на траурен марш
Скоро след смъртта на Пенчо Славейков е създаден граждански комитет, който цели да пренесе останките на поета в България и да издигне паметник на гроба му. Членове стават близки и приятели на Славейков като д-р Кръстьо Кръстев, Екатерина Каравелова и Владимир Василев. Събраните средства от дарения и продажба на литературни произведения се съхраняват у частни лица и изчезват, преди да бъдат изпълнени поставените цели.

През 1921 Райна Тодорова, съпруга на починалия в Швейцария през 1916 поет и член на литературния кръг Мисъл Петко Ю. Тодоров, се среща с Мара Белчева. Двете дами решават да се обърнат към министъра на просвещението Стоян Омарчевски с молба за съдействие за пренасяне на костите на техните любими мъже в родината. Политикът се заема с организирането на сложната процедура. Райна Тодорова пише в спомените си:

„На 22 юни 1921 г. две катафалки с двата ковчега, ескортирани от двете страни от ученици и студенти, с гирлянди от венци, потеглиха от черквата „Св. Неделя“ към гробищата. Под звуците на траурен марш, майката земя погълна двамата другари.“

Там, на високий хълм
Приживе Пенчо Славейков редовно се изкачва до местността Курубаглар, позната днес като кв. Лозенец. В наши дни единствената запазена част от дъбравата, която поетът посещава, е разположена между бул. Св. Наум и улиците Милин камък, Презвитер Козма и Света гора. Още от края на XIX век този район е познат като Славейковите дъбове.

Освен „домакина“ под дебелата сянка на вековните дървета присядат още Мара Белчева, тримата от Мисъл – Кръстев, Яворов и Тодоров, Димчо Дебелянов, Дора Габе и др. Именно там през 1910 Славейков пише стихотворението Паметник, което започва така:

„Издигнаха ми паметник... в мечтите,
какъвто сам не можех да мечтая.“

В стихотворението Псалом на поета, изпратено като новогодишно писмо до неговата любима – Мара Белчева, Пенчо Славейков заявява желанието си да бъде погребан на това място.

„Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; – недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.
Там, на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, где мълчанието пей дивната си песен.“

Заветът на поета
В началото на 1931 е създаден комитет Пенчо Славейков. На учредителното събрание присъстват видни писатели, артисти и общественици. В комитета се включват Велико Йорданов, председател, Боян Гацов, секретар, и членове Мара Белчева, проф. Асен Златаров и др.

Според приетия устав целта на комитета е „да осъществи мечтата на поета чрез издигане на паметник-мавзолей на посоченото от него място в Лозенец, както и да се организира в цялата страна честването на 20-годишнината от смъртта му“.

Скоро след учредяването си комитетът се заема с нелеката задача да придобие мястото, „откъдето Пенчо Славейков е обичал да съзерцава София“. В протокол от заседание от 1933 става ясно, че столичният кмет може да съдейства за отчуждаването на терена, ако комитетът разполага със „100-200 хиляди лева“.

През следващите месеци са проведени десетки събития за набиране на средства. През 1934 комитетът изпраща писмо до министъра на просвещението с молба за съдействие. Предложено е отбелязването на „Възпоменателен ден за Пенчо Славейков“, което да включва заупокойна молитва на гроба на поета, сказки и оперен концерт на сцената на Народния театър, кинопрожекции в полза на фонда, футболно състезание между първокласни клубове, издаването на сборник със спомени и др.

Въпреки старанието на членовете на гражданския комитет не са събрани достатъчно средства за отчуждаване на имота. Вече възрастна, през 1937 си отива и музата на Пенчо Славейков – Мара Белчева, без да доживее откриването на заветния паметник. В годините на Втората световна война част от дърветата в Славейковите дъбове са отсечени, а на тяхно място са построени военни бараки.

Вечна памет
През 1955 градината, в която Пенчо Славейков намира вдъхновение, е обявена за паметник на културата. Въпреки това през следващите десетилетия голяма част от пространството е застроена. Издигнати са училище, детска градина и голяма жилищна кооперация. Запазено е и едно изсъхнало дърво, наречено Дъбът на Пенчо, до което всяка година се връчва едноименната литературна награда.

Днес в парцел №28 на Централните софийски гробища се намира гробът на поета. Повече от 100 години на това място се отдава почит към живота и делото му. Писателят Христо Миндов разказва свой безценен спомен от такова честване:

„Извърши се църковната служба на гроба, каза се слово. И вече мислехме да си ходим, когато из групата ученици се отдели едно девойче, слабичко, бледничко, високо като вейка, с руси косици, застана като статуйка при гроба на Славейков и започна да декламира „Псалом на поета“.

Девойчето декламираше пребледняло, скръстило ръце на гърдите си, и от сините му бистри очи капеха сълзи. Всички мълчахме. Като че в гробището ставаше нещо, което не се случва на панихиди. Сякаш цветята, що цъфтяха, и птичките, що пееха, и родната земя, която бе приютила тялото на поета, имаха по-друг, по-дълбок смисъл.

Поетът говореше от гроба.“


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.