Местата от живота: Григор Атанасов


18 февруари 2016 текст Севда Семер
На откриването на първата си изложба по всяка вероятност ще каже едно сериозно благодаря на сестра си – защото първият му фотоапарат е всъщност нейният, когато й става скучен, а на Григор започва да му се вижда интересен. След това отива да я види в Китай, където прави улична фотография – част от тези снимки сега са във PhotoSynthesis заедно с кадри от Лисабон. Григор е пътешественик, който улавя моменти по инстинкт, опитва се да хване историята в ежедневието и пише поезия по начина, по който снима – в така наречената blackout poetry вижда върху страницата няколко думи, които му казват нещо, и задрасква останалото. Докато на заден план редят изложбата му, днес над чаша чай Григор ни превежда през местата, които са оставили отпечатък и в него, не само върху матрицата на апарата му.


Тян Мън
Когато сестра ми отиде да учи в Китай, в един малък град – осем милиона души – й бях на гости два пъти и обикаляхме доста. Планината Тян Мън е сигурно най-опасното туристическо място, само китайците могат да направят подобно нещо – катериш се по скали, в които незнайно как са иззидали бетонна пътека, широка няколко педи, а отстрани зее огромна пропаст. Можеш да се качиш и с лифта, но дори той е за смелите. Мисля, че през живота ми не ме е било страх толкова, колкото в тази малка метална кабинка на 800-900 метра от земята, в която се качваш от площадка на ужасно висока скала, където пак неясно как са изляли цимент. Гледката е наистина много красива, щом веднъж се качиш, а когато си готов да слезеш, вместо пак с лифта се возиш на ескалатор, изсечен директно в скалата. Слизането е доста дълго, поне 10-15 минути, а долу те чакат автобусчета, за да те смъкнат по тесен път, по който не могат да се разминат две коли – и пак с тези пропасти отстрани. Честно, това могат да го направят само в Китай, и казва доста за тях.


Сандъски
Исках да замина в Щатите на бригада и щом видях офертата за лунапарк, изобщо не погледнах останалите. Луд съм по такива места от малък, харесва ми самата им конструкция – не толкова забавлението ме привлича, а архитектурата. Жестоки са тези извивки на атракционите, начинът, по който изглеждат – с невъзможните си чупки, огънати метали и абсурдни ъгли. Даже се върнах втори път в този парк, защото не се бях наснимал първия. Направо онемях, като отидох. Хич не ми беше и до работата, избрах си най-късите смени и през цялото време обикалях и снимах.


Лисабон
Има неща, за които си казваш, че може би стават, и други, за които не си сигурен. Не ми се случва много често да знам, че съм направил нещо наистина добро, но с тази снимка стана точно така. Бях в Лисабон за месец – имам щастието да работя без офис, трябва ми само лаптоп и мога да отида навсякъде. Исках да снимам улична фотография и си мислех, че мога да го правя, както в Китай – там хората нямат усещане за лично пространство и не е проблем непознат с камера да се приближи съвсем близо до тях. В Европа, оказа се, е съвсем различно и в крайна сметка от Лисабон реших да хвана геометрията; в този град има много линии и цветове. Стоях на един площад поне половин час, чакайки някой да мине точно по начина, по който исках, и след около сто снимки се получи ето тази. Харесва ми, че показва едно от лицата на град, който толкова обичам – Лисабон е много стар, всичко е олющено, но има страхотен дух и е пълен с тесни улички и баирчета.


Истанбул
Преди време арогантно реших, че след десет години фотография няма какво повече да науча чисто технически, което, разбира се, изобщо не е вярно. Така или иначе, тогава се записах на операторско майсторство, но бързо разбрах, че не е за мен – имам друга идея как трябва да изглеждат нещата, колегите все ми се смееха, че постоянно искам всичко да е без фокус. Тази снимка е от Истанбул, но може да е правена навсякъде – когато липсва остротата на фокуса, попадаш в друг свят. Пак работиш със светлина и силуети, но всичко става толкова абстрактно, че може да има много интерпретации. Снимам дори и портрети без фокус, защото както снимката ти е много лична, изведнъж е възможно и други хора да се асоциират с нея. Иначе в Истанбул съм бил няколко пъти и сякаш не е точно моят град, но вероятно трябва да остана по-дълго време, за да го усетя.


Бургас
Когато започнах да снимам, все още живеех в Бургас и пред фотоапарата ми заставаха обичайните неща. След като пощраках малко котка-цвете-котка, това беше първата ми по-различна снимка. С нея вече си казах, че мога да хвана някаква история и започнаха да ми стават интересни други неща, отвъд самите обекти. Кадърът е на 12 години, направих го без никакви знания за композиция, златно сечение и каквото и да било – и все пак сега не бих заснел снимката по друг начин. Тя за първи път накара нещо в мен да прещрака и да си помисля, че искам да правя точно това.


София
В един момент става адски досадно постоянно да носиш обективи и да мислиш за техниката. Имах период, в който около година снимах предимно с телефон – не че бях го решил специално, така ми идваше отвътре. Беше ми малко като завръщане към началото, когато започнах с една обикновена сапунерка и мислех много повече за фотографията, отколкото за техниката – както и трябва да бъде. Наистина си ограничен, но пък тази липса на избор те концентрира и фокусира и така правиш най-доброто, на което си способен. Снимката е от София в същия период – харесвам този град и съм малко самотен в това мнение, напоследък повечето ми приятели обясняват, че тук вече не им е хубаво. Обаче София е красива, а и ми дава анонимност – потапям се в атмосферата и мога да остана невидим, което ми действа супер освобождаващо и неангажиращо.


Сиан
В Китай тълпите са огромни – не само по улиците, но и в планините и парковете. Имаше моменти, когато трябваше да се прибирам за малко в хотела, за да остана насаме и да се събера. Затова ми беше интересно да изолирам в снимките си отделни хора, без да хващам тълпите около тях – защото е трудно да ги видиш самостоятелно, да успееш да ги разгледаш по този начин. Когато заминах, всичко ми се стори така различно, че често влизах в Гугъл и пишех въпроси като "защо хората в Китай клечат толкова много" (защото го смятат за по-здравословно, а грижата за тялото им е важна). Или пък се опитвах да разбера защо децата по-често снимат родителите си, отколкото обратното – в крайна сметка е свързано с това, че преди селфитата много двойки не са могли да си правят снимки заедно, нали са само двамата, така че когато се появи дете, често то ги снима. Сиан е интересен град, там видях и Теракотената армия, която отново може да бъде създадена само от този народ – всичките 8 101 войника са уникални, от лицата им през линиите по ръцете до размерите на стъпалото.

Григор е на grisho.net
Изложбата му е във PhotoSynthesis до 14 март


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.

Warning: array_combine(): Both parameters should have an equal number of elements in /home/program/public_html/index.php on line 1088