Поглед в десетката


19 декември 2019
Какъв беше този век между 10-ата и 19-ата си година? Като истински тийнейджър се случваше да е вбесяващо незрял, да настоява, че знае всичко или да общува с крясъци, вместо с диалог. Имаше движение и в другата посока обаче, което ни кара да виждаме знаците на истински растеж. Това ставаше през хората, които с едно или друго противодействаха, съхраняваха, излизаха на разходки, за да имат време да помислят, казваха умни шеги или отваряха пространства за любопитство. За да отбележим края на едно десетилетие и началото на друго, не беше трудно да стигнем до хората, които работят, внимават и разговарят. Трудното беше да изберем само 10 от всички, които ни вдъхновяват, но ето ги: слушаме какви бяха миналите години за тях и какво се надяват да видят в следващите си.


МАРИЯ МИЛУШЕВА


Още от сутрешната ѝ разходка в Борисовата започва да говори за бъдещето. То я вълнува, защото често гледа натам – търси следващата силна идея в агенция Noble Graphics, където е творчески директор, а иска да тласка към промяна и не само своята сфера. След като участва в Кан на See it Be it – серията събития, започнали заради дисбаланса мъже-жени на ръководни позиции – тя продължи разговора и тук. Говорим вече 3 години.

Хората, най-важни в твоята сфера днес?
Моята територия е комуникацията, най-общо казано. И най-голямото събитие в тази сфера, вероятно откакто свят светува, се случи през последните 10 години. Ако трябва да посоча конкретната човешка намеса, това ще са Марк Зукърбърг и Стийв Джобс. Социалните мрежи и смарт телефоните коренно промениха всички аспекти на комуникацията: начина, по който общуваме, разбиранията ни за приятелство, власт, близост, самота, завист, информация, самооценка и самодостатъчност. Предстои да разберем за добро или за лошо.

Очакване към себе си, от което успя да се освободиш?
Отне ми години да се отърва от бремето на чуждото разбиране на света и на мен самата и да осъзная, че другите хора не са огледала. Какво мислят те за теб няма нищо общо с теб и има всичко общо с техните чувства, страхове, нужди, несигурности, убеждения и очаквания. Да, когато започнеш да правиш правилните за себе си неща, неизбежно ще издразниш и дори разгневиш други хора, но и не е възможно да се харесаш на всички, все пак не си бебе лама. Струва ми се, че светът би бил по-приятно и лесно за обитаване място, ако по-бързо осъзнаем, че нищо не ни принадлежи и никой не ни е длъжен.

Често повтаряна мисъл, с която не си съгласна?
Има едно много вредно схващане – че трябва да си добър в нещо, за да го правиш. Вярно е тъкмо обратното – ставаш добър в нещо, когато го правиш често и по много. Затова не слушайте критиците, скептиците, хейтърите и перфекционистите. Правете нещо. Правете го, даже да е нелепо, мимолетно, безсмислено, невидимо и тъпо, даже да не му се вижда краят и да му се вижда хастарът. И го правете с кеф, с инат, с характер, с "кой-казва-че-не-може". Защото няма правилен момент и никога не си напълно готов.

Твоята цел за бъдещето или някоя достигната наскоро?
Нещото, в което системно и упорито се провалям, е грижата за себе си. Здравословно, емоционално, професионално. Оказва се много трудно да се отучиш от вредните мисли и навици, които някога си интернализирал под формата на висши добродетели. А какво успях да задраскам от списъка с цели? Нещо, което даже не знаех, че е там – необходимостта да се отърва от стремежа да подреждам и поправям всичко. Желанието все още е нездравословно силно, но поне вече не е всичко.

Това, което искаш да запазиш за следващите 10?
Всячески се старая да опазя и съхраня през годините най-големите дарове и оръжия на детството: радостта, оптимизмът, доверието, изобщо вярата в доброто. Няма нищо по-лесно от това да се разочароваш. Опитвам да си пазя пламъчето, да гледам света с добри очи.

...............................................................................................................

ВАЛЕРИ ГЮРОВ


Ако някога не бяха му задигнали картинга, сега можеше визитката му да говори и за спорт, но и така е доста пъстра. Опознахме Валери първо като архитект, който работи за по-добра градска среда (с Трансформатори, Urbanik и неговото Студио Гараж), а от пролетта на 2017 пазаруваме БГ дизайн и гледаме изкуство (често улично) в туристическия му магазин-галерия Gifted. И тази година му беше от силните: със Сдружение 365, също хора със слабост към историята, отвори соц музея Червеният апартамент, три десетилетия след падането на петолъчката.

Вълната, по която се носеше тълпата?
Най-много ме дразни пасивността спрямо заобикалящите ни проблеми – като липсата на правосъдие и прокуратура или качеството на въздуха в големите ни градове. Повечето хора у нас май предпочитат да се спасяват поединично, а това със сигурност не е трайно решение. От друга страна ми харесва, че има все повече активни личности, бизнеси и граждански организации – като Спаси София, Greenpeace, НеФормално – които носят позитивната промяна в себе си. Затова все пак оставам оптимист за бъдещето ни.

Промяната в София, която се забеляза?
За мен значимата промяна за града ни е, че най-сетне стана туристическа дестинация, която според мен не отстъпва на повечето централно- или източноевропейски градове. Преди 10 години тук имаше много по-малко чужди гости. Повечето хора, които са идвали и преди, забелязват напредъка, може би дори по-добре и по-лесно от нас, които сме си тук, в средата, и искаме темпото да е много по-бързо.

Предметът в дома ти, който издържа на времето?
Гледам да не държа много вещи у дома, като изключим разни ценни книги и произведения на приятели артисти. Но един предмет, който се позастоя, е лентовият ми апарат Olympus Mju II. Купих го 2011 с лента и батерия от някакъв човек от Варна за 20лв, а вече струва няколко пъти повече. Задържа го това, че прави доста хубави кадри и придоби култов статус. Иначе вероятно двата хард диска с архива ми от тези години са нещото, с което и след век най-много бих свързал сегашния период.

Изкуството, което беше важно да се види?
От нашата сцена мисля, че това е покойният STER, лека му пръст. Много от работите му (като характерните му гличове) бяха изпреварили времето си. В световен мащаб бих отличил Felipe Pantone, Roids и Dems – също графити артисти, които вдигнаха сериозно летвата и правят неща от бъдещето сега. Яд ме е, че у нас изложбите все още не се радват на масово посещение и на сериозни откупки, което вероятно демотивира авторите. Надявам се скоро да имаме и такава средна класа, която да се интересува и да купува сериозно изкуство. Иначе аз последно си взех две платна на Мирослав Живков-Джингиби от общата изложба на RAGS в София и принт от един английски автор, който се подписва като Batman.

Слоганът, който би дал на десетилетието?
"Карай колело, вместо кола!" Мисля, че имаме сериозен проблем с броя на автомобилите в града и виждам решението основно в две направления – неприкосновени велоалеи и ленти за градски транспорт по всички ключови булеварди и трасета. Надявам се в бъдеще да виждаме по-смислено градско развитие и управление на София. А пък след 10 години слоганът вероятно ще е "Марс за марсианците".

...............................................................................................................

НЕВЕНА ДИШЛИЕВА-КРЪСТЕВА


Тя е преводач от английски и през нея са проговаряли Джон Ъпдайк и Зейди Смит, но това десетилетие разтвори нов том и в собствената си история. Невена започна свое издателство с проникновеното име ICU, от което излизат подбрани книги, опаковани в красиви корици. При такова внимание към всяко заглавие, с тях често имаме усещането, че разгръщаме лична препоръка. Същата интимност ни притегля и слушайки Невена.

Промяната в отношението ти към мястото, където живееш?
Посоката е навътре. Пребиваването в София ме превръща в отшелник – през последните 10 години процесът е особено отчетлив и със сигурност необратим. Наоколо стана твърде кресливо и пренаселено. Чувствам се добре единствено в крепостта на собствения си дом и на дългите сутрешни разходки по подбрани самотни пътеки в близката градска гора. От бюрото си наблюдавам околните животи – котката, застинала като сфинкс в очертанието на прозореца отсреща, знам кога ще се прибере съседското момиче, кога младежът от долния етаж ще запали цигара... Когато ги наблюдавам отдалеч, съм добре. Тръгна ли из улиците, имам болезнена необходимост да се капсулирам, да се изолирам звуково.

Книгата, която мечтаеш да помниш и след десетилетие?
Изгубената душа от Олга Токарчук с илюстрации на Йоана Консехо. Появи се в точния момент, тогава, когато бях готова да усетя въздействието ѝ най-добре. Тя разказва тихо, с малко думи и със запомнящи се рисунки за това как, улисани в бясното си препускане, не разбираме кога сме се превърнали в черупки, в макети на самите себе си. Тази година имах късмета да преживея още няколко потресаващо силни и запомнящи се книги в различни жанрове – само две от тях са Езерото от Капка Касабова и There There от Томи Ориндж.

Богатството, което откри това десетилетие?
През 2010 напуснах сигурната си работа като редактор в издателство с работно време от 9 до 5. Решението ми беше импулсивно, тогава не осъзнавах, че търся спасение за себе си чрез движението и промяната, защото, както пише Токарчук, "който спре, ще се вкамени". Исках да правя книги по собствен вкус и на своя отговорност. Онова, с което не бих искала да се разделя, е свободата да избирам ритъма си на работа и почивка, да спя до обяд в четвъртък, да съм у дома, когато децата ми се прибират от училище, да превеждам късно вечер в събота или пък не. Тази свобода си има цена, но съм готова да я плащам.

Най-важният човек, с когото се срещна?
През последното десетилетие изгубих ценни приятели, но за баланс се появиха нови – макар и по-малко. В личен план най-силното ми приятелство е с човек, когото срещнах преди година и смело мога да нарека свой брат по избор. Когато си на 18, тези свързвания стават някак по-лесно, упойваме се бързо от общуването помежду си, но и бързо изтрезняваме. В зряла възраст ритъмът е различен, пътят към другия е по-стръмен, а общуването – по-дълготрайно и не така екстатично. Днешният ми ритъм на живот не позволява онова безкрайно лежерно живеене из софийските улици, блаженото потъване в разговори до изгрев слънце. А и може би вече не ми е нужно. Много често предпочитам онлайн комуникацията и, противно на общоприетото мнение, не я смятам за ощетяваща.

Нещо, с което се раздели с облекчение?
Разделих се с работохолизма си. Може би звучи странно за хората, които ме познават и са наясно, че продължавам да работя по 12-14 часа на ден. Истината е, че в момента го правя, защото не мога да изоставя започнатото по средата. Фокусът ми обаче е в нова посока. Бих искала да се грижа за себе си и близките си, да превеждам, да свиря на китара – почти забравен през последното десетилетие мой език – да дишам морето и да катеря Пирин. Раздялата с работохолизма ми се случи на вътрешно ниво. Останалото е процес.

...............................................................................................................

СТЕФАН ИВАНОВ


Познаваме го от над десетилетие: публикува първата си книга с поезия, когато е на 17, а после пише в блога си и в списания за дните, филмите, музиката и местата, които среща. Всеядното любопитство е двигател за Стефан и с тази енергия често минава между жанровете. Сега го срещаме в Сфумато, където стоят плакатите за Същият ден и Приключенията на И. К., на които е драматург, и поканите за събития като Актьори срещу поети – негова сила в програмата вече пети сезон.

Новото в пейзажа и маршрута ти през това десетилетие?
През това време живях седем месеца в Париж, а с години – в София, и бях в Изток, Лозенец и сега до Пирогов. Борисовата замести Булонския лес, Южният парк пък Борисовата. Наистина ми липсва 703 на Шишман. Липсват ми и разходките в продължение на часове с прекрасното и огромно черно куче Арча. Както и че не ходя толкова често в Апартамента на Неофит Рилски, където преди изчитах цели книги или разговарях с приятели до края на работното му време.

Промяната, която дойде трудно?
За щастие, вече не повръщам преди всяка публична проява, в която участвам. Страховете и паниката намаляват, надеждата расте и се опитвам да не бързам, докато се надпреварват. Не съм се отървал от колебания и несигурности, свързани с писането и с театъра. Опитвам се да отварям нови врати и да вярвам все повече на магнита в интуицията си. Да му се доверявам, че ако нещо неистово ме привлича и е важно и за мен, то има вероятност да е важно и за повече хора.

Фантастична случайност, която те настигна?
Запознах се с човека, когото обичам, на концерт на Стругаре. И двамата сме родени на 13-и, но в различни месеци. С Иванка Курвоазие една седмица това лято се засичахме всеки ден по улиците и градините на София. Накрая ѝ предложих да направим представление заедно. Все по-често с приятели – в чат или на глас – казваме едни и същи думи, четем едни и същи книги, слушаме същите песни. С нарастването на близостта и съвпаденията се увеличават. Юнг казва, че това е щастлив знак и му се доверявам.

Новата ти представа какво е грижа - към теб и другите?
Егото се сниши. Уча се да (си) прощавам. И да слушам, чувам и мълча повече и да приема, че хич не съм човекът, който е най-наясно с каквото и да е. Не само в работни ситуации. Опитвам се да не давам решителен и категоричен акъл на никого, а да помогна на близки и колеги да имат условията сами да се погрижат за себе си или да си вършат по-добре работата. Избягвам да се натрапвам с непоискани съвети или услуги. Литературата е самотно занимание, но театърът е сложна и колективна авантюра и работният климат и доверието са изключително важни.

Изкуството, към което се връщаше?
Гледал съм представления по десетки пъти, не само тези, в които съм лично въвлечен. Винаги са различни. С помощта на Spotify задълбочих любовта си към музиката и непрекъснато откривам нови артисти. Иначе, отново и отново се връщам към Нова Генерация, Radiohead, Дейвид Боуи, към картините на Франсис Бейкън, към поезията на Георги Рупчев и Константин Павлов, към прозата на Карл Уве Кнаусгор, Пол Остър и Мишел Уелбек. В последно време по-активно започнах да изчитам стотиците книги, които трупам цял живот. Преди 10 години активно следях към дузина сериала, сега пак са толкова. Преди година открих Били Айлиш и се надявам да не спра да я слушам и през 2029. Надявам се дотогава най-сетне да съм завършил поне един от романите, които съм започнал да пиша.

...............................................................................................................

ВЛАДИМИР ПЕТКОВ & ЕЛЕНКО ЕЛЕНКОВ


Владо, наричан още Каладън, е IT гуру, който разбира повече от нас и от фотоапарати. Еленко пък задмина дигиталната сфера, за да тича маратони из света и да прави спортни събития тук с клуба си Бегач. Гласовете им са фактор още от предното десетилетие, някои от нас дори пораснаха с блоговете им, а днес, когато kldn.net и eenk.com вече мълчат, Говори Ѝнтернет. От 2017 техният подкаст задава тон в новия медиен ефир, в който пускат редовно още продуцирани от тях предавания за всичко от храна до новини. Слушаме ги.

Технологичният скок, който (не) очаквахте?
В: Въобще не си представяхме, че обучените машини ще навлязат така бързо в ежедневието, заради което и свързаните с това проблеми толкова ни изненадаха. В желанието да подредим дигиталния свят, дадохме изключителна власт на няколко корпорации, докато още си чакаме летящите коли от бъдещето и мечтаем за многопланетна човешка цивилизация.
Е: Прогресът си личи по това, че през 2010 нямаше почти нищо на батерии, а сега по 3-4 пъти на ден някоя батерия свършва. Също – че компютрите не са интересни вече. Скочихме напред с безплатния роуминг, евтините полети, поръчването на такси с телефон, конвертирането на валута без пари, това да платиш с телефона/часовника си, да имаш висококачествено аудио в слушалки, тежащи 7 грама. Или 60-инчов телевизор за 999лв. Яке от 100 грама, което топли. От друга страна биткойнът отдавна трябваше да е нещо, но не е нещо. Еврото не дойде. Видеоигрите са същите, само сюжетът отличава добрите, не технологиите. Слава богу, няма масови бомбени атаки с дрони или кибервойна, например квантов компютър да разбие паролите на всички за 2 дни.

1.0 срещу 2.0: Старите и новите версии на Владо и Еленко?
В: Еленко отпреди 10 години беше мой герой, човекът с яките идеи и този, който винаги знае кое е следващото голямо нещо. Днес е същият за мен, май се научи да търпи и чувството ми за хумор. Колкото до мен – вярвам, че съм една по-умерена версия на себе си, която по-лесно излиза от зоната си на комфорт.
Е: Владо преди 10 години ползваше Макинтош, после състоянието му се влоши, като си взе PC. Но поумня. Отне му 6 месеца врънкане да почне да прави подкасти. Аз самият пък имам по-малко по-скъпи вещи, готвя по-добре, грижа се за себе си със спорт. Все още ми е предизвикателство да следвам план, който сам съм си създал.

Разговорите, които стимулира включеният микрофон?
В: С Еленко си говорим по еднакъв начин, независимо дали го правим за няколкото хиляди, които слушат ГЍ, или сме само двамата, пием уиски, а той е нарязал нещо на кухненската дъска. Толкова си можем. Подкастът ни провокира да разширим интересите си и да изследваме неща, които не сме си представяли, че съществуват – теми като мъжката козметика, детското сексуално образование, емоционалната интелигентност.

Студиото, в което ще записвате ГЍ през 2030?
Е: ГЍ 2030 ще се излъчва (стриймва) директно мозък-до-мозък с абонамент. Котката пак ще се включва, защото ще има декодер на мяукания.
В: Силно се съмнявам, че подкастът ни ще го има след 10 години и това всъщност е хубаво. Тогава ще правим нещо друго, надявам се заедно. Интересува ме дали ГЍ ще има съдбата на сходни мои проекти, които минаха през фази на активна разработка, успех, инерция, натюрморт и смърт.

Промяната, която ви се иска да видите в хората?
В: България е страна на неограничени възможности, наистина. Тя е дива, слаборегулирана и в нея още живеят умни хора. Иска ми се те да са и една идея по-дисциплинирани и да се научат, че пари се правят с много работа и никой нищо не ни дължи. Останалото е лесно.
Е: Искам по-малко претенции. Повече щастливи хора, които са бедни. Повече смирени богати хора. Звучи като избор на президент, но ако гласувате за мен, ще се сбъдне.

Мемето на десетилетието?
Е: Снимка на Грета Тунберг с надпис "Как смеете".

...............................................................................................................

ИВАНКА КУРВОАЗИЕ


Не я познавате, но сигурно сте ѝ приятели. Поне във фейсбук, където това десетилетие започна да вилнее с коментари и колажи една анонимна жена с особен правопис и безумен език. През 2019 Иванка стана също писателка с книга и име в театъра, а понеже ни каза, че все повече ще надава глас в реалността, явно периодът е граничен. Или да кажем гранически?

Посоката, в която ти се иска да гледаме?
Иска ми се да гледаме напрет. Само напрет и нагоре. Най доброто трбява да прецтои.

Тенденция от десетилетието, с която искаш да се разделим?
Мисля чи боричканито между екстремити на либералната и консирвативната визия, създава една опасност да са загуби възможността, разумът да бъди артикулиран и разбиран като политическа позиция. Опасявам се че засилванито на махалото в която и да е от двети посоки не би донесло нищо добро. Мисля чи най важното в момента е да запазим сикуларния характер на Европа. Свободна и свецка Европа.

Нещо, за което ще се натискаш през 2030?
За още повече леопардови щампи по републиканската пътна мрежа. И още повече брокат в дневния макиаш.

Тема, по която не би говорила?
Мисля, че нищата за които не говорим по някакъв начин оприделят отношението ни към това кои сме. Тайната е последната степен на неприемане на себиси. Ако не можеш да изговориш едно нещо, то е по голямо от теп. Ако можеш да го изговориш, ти отнемаш от силата му. Ако можеш да се надсмейш нат него, ти си по голям от него. Струва си да се говори най много за нещата, за които е трудно да се говори.

Причината да излезеш в книга?
Приди около две години, една вечер, докато се возех в метрото, прочетох в телифона си, че страницата ми е свалена, заради системно нарушавани на комюнити стандарц по отношение на полит коректното говорени и осъзнах, че с едно щракване на някаква клавиатура, някъде в един офис, от тия почти десит години от живота ми, може да не остане нищо. Когато подредих текстовети от интернет без почти никаква ридакция и те намериха местата си в една структура, в едно цяло, си дадох сметка, че освен че са реакция на някакви събития от опществения и личния ми живот, подредените текстове, заживяват заедно на едно друго равнищи, в което всички реплики, припратки, намигвания, цитати и скрити цитати, създават един нов пласт, в тъканта на текста, един нов смислов етаж в който като в лабиринт отеква ехото на бизброй гласове от други литиратурни и нелитиратурни форми. Не говоря само за песните на Анелия и Джена.

Причината да влезеш в театъра?
Със Стефан решихме да работим без режисьор. Не исках-ме да разказваме една конвинционално структурирана история с отделни персонажи, изиграни от различни актьори. Искахме да построим една сюрреалистичная структура от фрагменти, които се натрупват и вървят към някаква кулминация. Да се движим на границата мижду патоса и пародията, мижду високото и ниското, да не е ясно прес цялото време, тва сега истината ли е или са някакви глупости тука, тва сериозно ли е или се ебават. То е нещо което са променя. Падат идни текстове и идват други, правиме промени в тая структура, която построихме. За следващия сезон мислиме нещо съвсем различно и бомбастическо.

...............................................................................................................

ЕМИЛИЯН ГАЦОВ


"Стигнал съм единствено до по-ясно усещане за връзката ми със света...", казва без всякаква претенция, щом питаме за постигнатото за 10 години. Елби, както всички го наричат, прави чудовищна музика за театър и танц, която пътува през граници, редовно е на Икарите и те кара да чувстваш всеки звук с тялото си. Така преживяхме Caged на Пансън Ким – последният му мощен проект сред десетки. Другите композиции, които обича, са ароматните, затова надаваме нос и към тях от балкона на ателието му.

Ароматите, с които свързваш тези 10 години?
Най-главната ноткa в аромата на десетилетието ми е фактът, че изобщо се научих да разпознавам нотките и да разбера, че най-важните са свързани още с детството ми. Църквата в селото на баба ми, килерът със стари сапуни, миризмата на пушек, на стара аптека, на Кореком. Но пазарът на миризми така се пренасити, че нотки да искаш. Преди две години в Гърция попаднахме на улица с жасминови храсти. Тази година попаднах на цветето мирабилис, което се разтваря през нощта и затова го наричат "нощна красавица", но красотата му е повече в упойващата миризма. Не е като да дишаш свободно покрай него, но ти остава за дълго. Пожелавам си повече такива миризми, отколкото бутилирани, макар да не можеш да си ги отнесеш вкъщи.

Малката стъпка, която направи за първи път?
Най-голямата стъпка е дъщеря ми. При нея мащабът е съвсем друг – за броени месеци укрепваш мускулите и прохождаш, проговаряш от нулата... Ако това се случваше на голям човек, щеше да има героични филми за него. Моите малки стъпки са нищо в сравнение с това и изглежда нескромно и скучно да се говори за тях: поизместил съм сферата си на работа например. Когато си на свободна практика, често попадаш в тотално нова среда, буквално всеки месец те назначават и уволняват и всеки път можеш да се чувстваш като новобранец, ако достойнството ти на "човек с опит" ти го позволи обаче. Интернет платформите за фрийлансъри са най-убедителни в това отношение, правиш си профил и за един ден виждаш как репутацията ти тотално се обезсмисля, започваш от нулата с малки стъпки… Преди много години за малко да се удавя в един вир в Родопите и ми остана някаква фобия, та това десетилетие тръгнах отново на уроци по плуване. Най-важното, което ми повтаряха там, беше "отпусни се, водата ти е приятел". Това се отнася и за света, в който плуваме всеки ден.

Страховете, с които се сбогува или запозна?
В наши дни сериозно се преосмисля страхът от провала. Отзвук от философията на Силициевата долина: "Проваляй се бързо". Модерният страх не е от провал, а от това да не би да изпуснем нещо. В моята сфера има ред страхове, които, погледнати отстрани, са смешни: да не би да не си достатъчно дълбок, евтин ли си, комерсиален ли си, получаваш ли достатъчно признание. Нужно е само да попаднеш в друга област на живота, за да ти стане смешно, но балонът на тази среда е съвсем истински. Мисля, че и страхът от хаоса започва да отстъпва на усещането, че това е просто една по-сложна система с много фактори, в която може да се живее вълнуващо.

Музиката ти днес на фона на десетилетието?
Парчетата ми отпреди 10 години понякога звучат по-добре, или най-малкото си казвам: "уау, това сега не мога да го повторя". Имам два хард диска с музика и кое откога е почти няма значение. Често, като търся точното нещо, пускам всичко на shuffle, смесвам два проекта в трети с етикет "2019" – уж по нов начин, но колко е по-модерен, колко съм задобрял, не знам. За мен с музика все още може да се каже всичко, и то да се каже ясно – поне що се отнася до енергиите, които ни движат, до емоциите. Какво се е променило? Заради потока от информация в текст и образ човек започва да мисли все повече в тагове, в черно и бяло, да се изказва категорично за всичко. А музиката е най-добра в израза на смесените състояния, за които езикът няма една дума, които трудно се обясняват. Тя винаги носи ирационалното, което в момента е почти мръсна дума и се използва само негативно в контекста на фанатизъм и глупост. Но без доза ирационалност, която не можеш да вместиш в тагове, никога не можеш да разбереш дори себе си.

...............................................................................................................

АНЕТА ВАСИЛЕВА


Тя е гласът и лицето на WhATA: онази група от четирима, която направи архитектурата поп, а говоренето за нея – важно и вкусно. Когато не пишат в блога си (а Анета и не преподава в УАСГ), те проектират, организират конкурси (като за Топлоцентралата), а от 2010 раздават и местните архитектурни WhATA Awards. Докато чакаме номинациите им за 2019 като най-честния коментар на средата ни, Анета ни праща личния си за едно приключващо десетилетие.

Архитектурните теми на 10-те години?
Много е трудно да затвориш една декада. Още повече, като не знаеш кога точно е започнала. В архитектурата, струва ми се, второто десетилетие на това хилядолетие започна не през 2010, а по-скоро през 2008, с голямата финансова криза, която доведе до края на строителния бум и до появата на архитектите-общественици. Тогава много архитекти останаха без работа, а говоренето за архитектура сериозно се промени – набраха скорост блоговете, социалните мрежи, на сцената излезе аrchdaily.com, днес най-мощният архитектурен сайт в света. Тоест архитектурата рязко стана по-дигитална, по-дърдорлива, по-обществено активна, по-достъпна, по-масова и не по-малко суетна. В тази връзка някак си чисто архитектурните въпроси станаха дребни. Много повече започнахме да се вълнуваме от разни политически, социални или икономически проблеми, отколкото от самовлюбени стархитекти, самоцелни чудеса от архитектурна храброст и непреходна чиста естетика. Но това, предполагам, е нормално във времена на войни, бежански кризи, екологични проблеми, Тръмп, Брекзит, криза в европейската идентичност и войнстващ национал-популизъм. Да видим какво предстои.

Улицата и градът, където все още искаш да живееш?
Преди 10 години дърветата на моята улица бяха много по-високи. Живеех щастливо скрита зад стена от клони, която преди 5-6 години беше безжалостно окастрена, но дърветата оцеляха и скоро пак ще направят тунел, надявам се. Да, София все още ми е интересна. Именно защото е една такава никаква: брандира се трудно, няма нещо специфично, с което да я запомниш, има барове, вярно (но не сме Кройцберг, нито Лисабон), рекламира се с ерзаци – римски руини, "виенски" къщи, ковано желязо, вехта романтика и бяло сладко. А всъщност най-хубавото нещо на града е, че е толкова малък и многослоен – за 30 минути пеш минаваш от истинска гора в центъра през стари еврейски къщи, сталинистко Ларго, куп религии, мултиетническите улички на Женския пазар, та чак до еталонния соц квартал Зона Б-5.

Навиците, с които (не) успя да се разделиш?
Мултитаскингът ме убива, но с това надали ще изненадам някого в края на 2019. По-големият проблем е, че през 2010 бях далеч по-малко цинична, отколкото сега. Но и с това надали ще изненадам някого в края на 2019.

Сградата, която прескача в следващото десетилетие?
Преди няколко дни вестник Ню Йорк Таймс написа, че най-влиятелната архитектура на последното десетилетие всъщност не е сграда, а парк. При това парк във въздуха, върху изоставени железопътни релси. Напълно съм съгласна. The High Line в Ню Йорк показа много неща – как една обществена инициатива може с много упоритост да бъде доведена до успешен край и напълно да промени част от града; как деликатната архитектурна намеса може да превърне една градска язва във вълшебна "тайна градина", носеща се в небето; как успехът удря обратно с тълпи туристи, гора от нови стъклени небостъргачи около релсите-парк и купища имитации по цял свят. Но няма как да влезем в другото десетилетие без reduce, reuse, recycle. Просто вече няма как.

Десетилетието 2010-2020 като виц?
Това десетилетие не е виц, а меме или анимиран гиф, който започва с дискотеката Sin City и завършва с ремонта на Графа. Това – у нас. Иначе трябва да си признаем – напоследък архитектурата стана твърде сериозна. А така не бива. С абсурдите в средата около нас е най-добре да се подиграваме – до край.

...............................................................................................................

АЛБЕНА БАЕВА


Тя е дигитален артист – тоест в работата си събира жички и изкуствен интелект със силни концепции. Двете в едно изглеждат например като интерактивна скулптура, която ви подхвърля реплика и рецитира поезия, щом минете край нея. Тази година заедно с Рене Беекман отвори Галерия Галерия: не ново място, а рутер, към който се връзваме, за да видим изложбата на Елисавета Багряна 14. Ето как на старта на 2020 вече гледаме изкуство през телефона си, благодарение на Албена.

Твой страх, който искаш да изчезне до 2030?
Не търпя задълго страхове и предразсъдъци. Предпочитам да се концентрирам над една мисъл, която да не изгубя през следващите години – "Zoom out". Често я забравям, вгледана в близкия план на ежедневните проблеми, но светът е по-голям от днешния ден. Искам да си припомням да отделям време за нещата, които дават резултат, и хората, които обичам. Всичко останало е загуба на енергия и време.

Еволюцията, през която минаха работите ти?
Темите, които ме занимават, пораснаха заедно с мен. В началото се опитвах да си обясня какво е да си артист и къде е мястото ми. Днес ме интересува в какъв свят живея и какво се случва около мен. Като художник, който работи с нови технологии, всяко ново нещо трябва да ми мине през ръцете. Въпреки липсата на специализирана база, през годините експериментирах с улавяне на движение, сензори, 3D принтиране, VR, изкуствен интелект, самоучащи се машини и генеративни невронни мрежи. Това не е само експеримент с материята, а и носител на въпроси, идеи и вдъхновение.

Грешките ти през годините?
Те са ежедневие. Особено ако се учиш сам, както правя аз. В началото четеш, за да разбереш откъде идва грешката и не разбираш нищо – уж говориш езика, но не схващаш терминологията. После четеш още, научаваш новите думи и как се правят нещата и отиваш към следващата крачка. И пак бъркаш. Моят метод да се справям с тях е търпеливо, последователно и упорито, с четене и проба.

Чуждо изкуство, което промени твоя поглед?
Мишел Уайсвиц е мой идол. Ръцете е негов електронен музикален интерфейс от 80-те – представлява две дървени ръкохватки със сензори за наклон и разстояние и софтуер за генериране и обработване на електронни звуци на живо. Концепцията за този инструмент е отвъд пианото, клавиатурата и класическия подход на свирене. Това, на което Уайсвиц обръща внимание, е експресията на движението: неговият нов вид инструмент комбинира богатството на компютърно генерирания звук с акустични тонове и изразяването на жеста.

Място, където искаш да се върнеш?
В пустинята. Посетила съм няколко пустини в живота си – Сонорийската, докато бях на резиденция в ASU Art Museum в Аризона, и мароканската. Те са много различни – първата е една от най-зелените, а в Мароко видях каменна и пясъчна пустиня. Абсолютно влюбена съм в пространството, простотата и изумителното разнообразие, което човек може да преживее на подобно място. Бих се връщала периодично, за да си припомням за красотата на простите неща, а и за очарованието на трудните моменти.

...............................................................................................................

ДЖУН ЙОШИДА


"Някои смятат, че първата жилищна сграда е на Московска, но е тази на Веслец, в която съм отрасъл", казва ни Джун. Не се чудим, че този шеф готвач ни завежда до първия си дом – той е сериозно свързан със средата си. Съчетава местни продукти с различни традиции, които носи в себе си или са му любопитни, а и готви в кръг от близки, както беше в ресторанта му Щастливото прасе. Неотдавна Джун разбра, че е по-щастлив без него, прибра кухнята си и още не казва къде ще я разопакова. Ясно е, че ще е вкусно (и че музиката ще е точна – той за кеф върти и партита като селектор).

Музиката и концертите, с които ще запомниш 2010-2019?
Идиотското е, че в последните 5-6 години нямах толкова време за нова музика. Винаги намирам нещо интересно, разбира се, но предпочитам да слушам стари неща. На велик концерт отдавна не съм ходил, по-скоро не съм бил на непознат артист. Слушам си фънк, седемдесетарско диско, соул, пънк, хип-хоп, рокенрол, кънтри. Новите, които харесвам, са Колтър Уол, Кендрик Ламар, Glass Animals, Tirzah, The Internet, новият Gang Starr.

Промяната, която очакваше в своята сфера?
За 10 години много неща се случват. Предпочитам да говоря за това, което става на локално ниво, защото живеем тук. Очаквах да има повече ресторанти, в които се готви вкусна българска кухня, добре направена, с регионални рецепти и внимание към детайла, без да говоря за fine dining. Дори читаво кюфте, кебапче или хубава баничка почти няма откъде да си вземеш, няма и шкембеджийница например. А се отварят безчет италиански ресторанти, места за брънч, в които почти всичко е еднакво. Скука. Позитивното е, че има малък кръг хора, които правят интересна и различна храна – всички знаем кои са местата. Добре е, че ги има, надявам се да стават повече. Появиха се фермерски пазари, което е прекрасно, отново започват да се появяват позабравени продукти.

Промяната в нагласата ти към самия теб?
Променям се непрекъснато. Банално звучи, но всеки ден се учиш от грешките си. Днес не бих допуснал много неща. Не бих лъгал, за да се предпазя. Уж. Не бих управлявал ресторант по начина, по който съм го правил досега. Тези неща научих и следователно очаквам следващото десетилетие да е по-добро заради тях. Все пак ще съм на 50, не може да съм вечният тийнейджър.

Есенцията на дните ти през тези години?
Готвенето, любовта, желанието да се забавлявам и да забавлявам. Разбира се пътуванията, които рязко се разредиха, откакто отворих ресторант. Много от хората, които познавам, са доста философски настроени, аз съм по-скоро епикуреец. Това, което ми даваше смисъл, е да бачкам, обаче когато човек се хвърли по този начин с главата надолу, забравя за всички други важни неща и започва да пропуска работи около себе си. И не, не си заслужава.

Урокът ти за отношенията с близките?
Научих, че е много лесно да нараниш някого, особено ако си егоист, което до голяма степен важи за повечето готвачи. Опитвам се да се науча да разговарям по-добре, защото ми е трудно да изслушвам, говоря много и имам ужасния навик да прекъсвам. 5 години и половина работих с най-близките си хора: Рене (съпругата му – бел.ред.), брат ми и сестра ми. С тях може би се чувстваш по-комфортно да си груб или рязък, защото знаеш, че ще ти бъде простено – уча се да не постъпвам по този начин. Знам, че когато се държиш добре, отсреща получаваш същото, по-нормално от това няма как да е.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.