Край бреговете на Истанбул


17 януари 2019 текст и снимки Габриела Канджева
Какъв по-сигурен начин новата година да тръгне по вода от това да я посрещнем на кораб по Босфора? Така в последните дни на 2018 тръгваме на юг, където не ни очаква нито по-меко време, нито клишето за екзотичния Ориент, а един космополитен, пъстър и динамичен град, в който три дни стигат точно за това да пожелаеш да се върнеш пак.


След 10-часов нощен преход Истанбул ни посреща със сюрреалистична картина а ла Блейд Рънър – в 6:00 сутринта навлизаме в предградията, които ни обграждат с високи сгради, осветени с реклами, докато превъртаме часовниците с час напред местно време. Към 8:00 вече е светло, така че от хотела в стария квартал Лалели тръгваме към Света София с топъл симит (печено геврече със сусам) в ръка. Църквата е построена през 360 година, разрушавана е два пъти, служи като християнска катедрала на патриаршиите, а по-късно се превръща в една от главните джамии на Константинопол. Историята ѝ буквално се чете на пластове по стените и високите куполи, по които откриваме мозайки и стенописи и от двете религии, докато се опитваме да обхванем цялата гледка от височината на балконите.


Не сме си представяли Истанбул винаги слънчев и топъл, но декември със сигурност променя картината в главите ни – през повечето време е сив, студен и завит в мъгла. Дори така обаче крие чар, пък и преимуществото по-често да спираме за силен чай и турско кафе. Точно това правим на излизане от Света София, но отклоняваме поканата "седнете в сóбата, комшу" и избираме ментов чай навън с гледка към площад Султан Ахмед. Вкусът му е толкова наситен и сгряващ, че после почти не усещаме пътя до Долмабахче сарай, нито вятъра от Босфора, който ни следва до двореца. Още с първите крачки вътре разбираме защо Османската империя почти се е разорила покрай строежа му в средата на 19 век: 285 стаи с позлатени тавани, безброй кристални полилеи и барокови мебели по европейски образец. Казваме едно голямо "машалла" на излизане, а през Имперската порта ни изпращат портокалов залез и планове за вечеря с агнешки дюнер и престъпно сладка баклава с лешници.


Вторият ден започва с лошата новина, че куполът на Синята джамия е в ремонт, така че я разглеждаме набързо, подкрепяме се с печени кестени и продължаваме към пристанището на Еминюню. Пътят ни дотам обаче се удължава значително, тъй като на всяка крачка спираме за ръчно правена керамика, шоуто на продавачите на сладолед, подправки и горещ салеп (мляко с канела и брашно от грудка на орхидея). От пристанището започва и разходката ни по вода покрай европейския и азиатския бряг на града, след която сядаме при лодките под моста Галата, за да опитаме прословутия балък екмек – сандвич с прясна риба и много лук, който, уви, не ни осигурява място в пълния трамвай. Към 20:00 отново сме на Босфора, за да отброим оставащите 4 часа от 2018. Когато цяла нощ светлините на Истанбул се разливат във водата с най-пълната си палитра, няма място за разочарование от оскъдната заря – на кого са нужни фойерверки в небето, когато Черно и Мраморно море се сливат под краката ти?


В първия ден на 2019 хващаме метрото, което минава през подземния тунел Мармарай под протока, за да ни остави в азиатската част на града. Там отпиваме и първото за годината турско кафе върху шарени възглавници с поглед към обкръжената от чайки Момина кула, а по обяд с известно нежелание се откъсваме от спокойствието на тази гледка, за да се върнем на другия бряг, където Истанбул вече се е събудил.


Качваме се до площад Таксим с фуникуляр, а от там се пускаме по булевард Истиклял, събиращ между европейската архитектура от двете си страни море от хора, което се разтваря само за да направи път на носталгичния трамвай. Обядът с пилешки шиш, гюзлеме и айрян ни дава сили да продължим до моста Галата, където леденият вятър не ни отказва да погледаме как рибарите подхвърлят във въздуха риба на чайките. Не засичаме колко километра сме извървели, но продължаваме към Египетския пазар на подправките и Капалъ чарши, където ни се струва, че се е изсипал целият свят – не само заради хората, но и защото откриваме всичко по шарените сергии, въпреки снижените ни способности за алъш-вериш в края на деня.


Истанбул ни изпраща с дъжд и ниски облаци, но един обилен обяд в Одрин спасява настроението. Паниран телешки дроб, турска пица пиде и сиропиран кадаиф с топено сирене по средата, наречен кюнефе, почти излекуват носталгията ни по града на двата континента, но вече е неизбежно – щом годината започна сладка като баклава, ще искаме и втора порция през пролетта, моля.




 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.