В процеса на гледане


16 януари 2020 текст и снимки Севда Семер
"Процесът е по-важен от резултата", пише Марина Абрамович в мемоара си. Принципът е навсякъде в работата ѝ. Дали е ценен, ако се приложи и докато се гледа ретроспективната ѝ изложба?

Да се появи Чистач в Белград е завръщане за най-известния пърформанс артист в света – не е показвала работата си в града от близо 50 години. През 1946 е родена тук, където учи и пред малка публика ляга в звезди, рисувани с огън, или реже с бръснарско ножче корема си, след като е изпила килограм мед и литър вино. Докато го прави, се прибира винаги преди 22:00 – вечерният час, наложен от майка ѝ. Която, разбира се, не приема добре новата посока в изкуството на дъщеря си след живописта, но по-късно славата ще ѝ допадне. И мястото е важно – в Белград имат музей за съвременно изкуство с голяма колекция, тоест са на няколко крачки пред нас (въпреки всички скандали, когато го затварят за ремонт и той продължава 10 години). Вадя тефтера си при гардероба за палта.


Очистването започва още преди да си влязъл в галерията – в коридора се чуват изстрели. Sound Corridor от 1971. Никой не обръща внимание на тази звукова инсталация. Знаем, че работата ѝ е шокираща и шумът от патрони действа единствено като потвърждение. Всъщност дори ми изглежда, че повечето хора не осъзнават, че това е работа – приемат го като саундтрак.

След входа е Personal Archaeology – три шкафа с рисунки из чекмеджетата. В едно от тях стои бележката ѝ "Все повече и повече от все по-малко и по-малко". На този принцип с годините спира да използва ножове като четки за рисуване, насилието преминава на втори план. Едва когато започва да гледа в тишина, вместо да лежи със змии, Абрамович става широко известна, с което прави и изкуството на пърформанса масово. Това е The Artist is Present – най-популярната ѝ работа, в която 3 месеца по 8 часа дневно заключва поглед с който седне срещу нея. Видеото, когато там се среща с Улай – нейният артистичен и романтичен партньор от младостта ѝ – е гледано в YouTube милиони пъти. Днес сме залети от клипове с физическа болка и не там е шокът, а когато тя седи с непознат в мълчание. Това разплаква посетителите, седнали срещу нея, а не видеата как взима лекарства за психични заболявания и губи контрола върху собствените си мускули. Понеже ѝ е било най-интересно да изследва граничните състояния, изложбата ѝ е библиотека на колективния ни шок, на промяната къде чертаем крайността. Това е и смисълът на ретроспективата (освен финансовия и културен престиж) – да покаже историята, серийността, изкристализиралите интереси. Нейните са разтворени пред нас в пет етажа. До биографията ѝ стои рисунка върху глобус – начертала е житейския си път през градове и държави, започвайки от Белград.


Първото впечатление, когато се сблъсквам с огромните видеостени с ранните ѝ пърформанси – с Абрамович, която крещи 3 часа, докато загуби гласа си, която танцува 8 часа с плат на главата, докато падне от изтощение – е на претоварване. Собственото ми, освен нейното. Началото е тежко.

Как се гледа изложба на пърформанси, които са отдавна отминали? Основно през документацията. Имаш чувството обаче, че участваш, защото от теб се изисква. Дори да затвориш очи, звуците са навсякъде – крясъците ѝ, морето в инсталация при (предимно незабележителните ѝ) ранни картини. Курирана е добре, не усещаш, че гледаш мъртви знаци за отминало действие. Смисълът на жеста стои. Изследването ѝ на тялото те кара да мислиш за своето. Усещаш всеки косъм, докато гледаш как агресивно се реши с метални четки, докато се разкървави и повтаря, че изкуството трябва да е красиво.

Някои неща обаче могат само да се изживеят, както тя започва да разбира. Марина и Улай като млади живеят в бус, правят изкуство в която галерия ги приеме и изследват връзката си, преди да извървят Китайската стена от двата ѝ края в пърформанса на раздялата им. Десет години преди това, по време на Imponderabilia от 1977, двамата застават голи на рамката на врата: посетителите в галерията трябва да минат в тясното пространство между тях и да изберат с кого да бъдат в лице. Видеото не е достатъчно, за да го усетиш. Тук идва изобретението на Марина за репърформанса – нейни асистенти да изиграват отново действията за публиката. Била е често критикувана, че така прави театър, че нещо се губи, че важното е артистът да присъства – но репърформансите се случват в повечето ѝ важни изложби през последните 20 години. Някои хора избират да не минат през двамата голи русокоси младежи, които стоят вместо Марина и Улай на вратата. Чета инструкциите – остави чантата си, мини бавно, гледай да не ги настъпиш.


Imponderabilia: времето спря, докато бях между тях. Коленете ми се разтрепериха, гърлото ми пресъхна. След като преминах, се почувствах притисната – как ще изляза от тази зала, не мога пак да мина между тях? Нищо в стаята нямаше същото въздействие върху мен. Отне ми десет минути, за да видя, че тук е една от любимите ми нейни работи. Втория път, на излизане, не само спазвам препоръката да мина бавно, но този път си напомням и да дишам. С вдишването усещам топлината на кожата им.

Повечето посетители минават между тях възможно най-бързо, сякаш се надяват, че няма да бъдат забелязани. Голите са те, но неизменно се притесняваме ние. Властта, която двамата имат върху нас, е почти непоносима. Целият контрол е техен, докато са заключили погледи – защото те отказват да изпитат притеснението на контакта, то остава изцяло върху нас. В залата, която пазят, са работи на Марина и Улай и ето я Rest Energy от 1980: 4 минути, в които тя е хванала лък, а той държи тетивата. Помежду им има стрела, насочена към сърцето ѝ. Тя започва да трепери – една грешка и е мъртва. Той е спокоен. Попитан защо стрелата не е насочена към него в по-късно интервю, той казва, че защото и неговото сърце е било в гърдите ѝ – романтичен начин да се измъкнеш от важен въпрос за смелостта (в който личи и част от отговора защо в самостоятелните им кариери след раздялата тя е далеч по-успешна). Гледам ААА-ААА, в която двамата си крещят лице в лице, докато могат и установявам, че раменете ми се свиват; краката ми изтръпват, докато гласовете им губят човешката си форма. Мисля, че той е изненадан, когато се разплаква. За него това е освобождаване на енергия. За нея е демонстрация на сила. Той все повече заприличва на бебе, което плаче за майка си; тя – на пантера, която ще нападне, или на горила, която защитава територия. В един момент той излиза от кадър, остава само тя, пърформансът приключва. Тя е победила – територията е нейна.


Седнала на пода, слушам манифеста ѝ какъв трябва да е животът на артиста. Говори за смисъла на тишината като спасителен остров; да си далеч от всичко – от дома, ателието, приятелите. Малко по малко в тази работа ясно проличава егото ѝ. Само на художника е нужно честичко да гледа към звездите! Другите едва ли имат такава потребност. После влизам при видеото The Onion – тя яде лук на фона на собствения си глас зад кадър, който нарежда за умората от славата. „Уморила съм се от твърде много кариерни възможности... от твърде много самолетни полети“. Пред телевизора има две жени, които гледат инстаграм и качват сторита. Не се познават. Тук е хладно и тъмно; има пейка, няма тълпа. Тръгват си след малко, на мен също ми е донякъде скучно – виждам само претенцията ѝ, трудно ми е да ѝ съчувствам колко е успешна.

Абрамович често казва, че има три части. Едната е на боец – силна и смела; втората е спиритуална – вижда мъртвите, предсказва бъдещето в сънища или гладува, за да стигне до друго състояние. Третата част е малката Марина, разкъсвана от съмнения, че е твърде дебела, с огромен нос, който като дете иска да счупи, за да ѝ позволят пластична операция. Малката Марина оставя следа и като белег на китката – опит за самоубийство, когато е на 14. Дълго време обаче тя нарича третата Марина не малка, а Марина на глупостите – жената с огромно его. Преди години след дълго интервю с Гардиън сигурно третата ѝ част казва на журналиста, че след цял ден в разговори за нея е време тя да научи нещо за него. Искам да знам, казва, какво е мнението ти за мен.


Последният етаж: за зареждане. Събувам се и слагам крака в Shoes for Departure от 1991 – обувките за тръгване, една от любимите ми работи изобщо. Трябва да сложиш стъпала в тежките кристали и, според инструкциите, да си тръгнеш. Не можеш да помръднеш. Тежат килограми, дори не можеш да ги отлепиш от земята, освен ако не си готов да се разкървавиш. Това е от онези работи, които са живели с мен – веднъж, по време на разговор за раздяла, си представях как ги нося.

След като минаваш през видеата, в които търка животински кости от кръвта по тях (с което печели награда на Венецианското биенале), и през инсталацията, която я е затворила в три стаи със стълби с ножове вместо стъпала, за да не може да ги напусне 12 дни (през които се къпе, спи и гладува пред публика), е време да се заредиш. Тук са нейните кристали, спиритуалните ѝ идеи, че камъните отдават енергия. Има легла, столове, енергийни станции от всякакъв вид. Има и гардероб, в който да оставиш нещата си, за да броиш огромен куп ориз и леща в медитативно състояние. След като е изисквала от теб, тук изложбата ти дава. Усещаш как съдействаш, как си станал съучастник. В часовете, прекарани в галерията, си минал през всякакви състояния – скръб, притеснение, притискане, надежда. В края на изложбата резултат едва ли има, но процесът е силен.

Ретроспективната изложба Чистач на Марина Абрамович е в Музея за съвременно изкуство в Белград до 20 януари
Следващата ѝ ретроспектива е в Лондон – в Royal Academy of Arts от 26 септември


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.