Фелия Барух: Между Палермо и Аушвиц


18 февруари 2021 текст Виолета Иванова снимки Фелия Барух
Студена сграда с още по-студена история. Черна завеса, зад която те чака тъмен тунел. В гърба ти се прицелват светлини, които хвърлят отблясъци по висящите от двете ти страни стотици лъскави "гирлянди" (фотографски ленти са, както ще разбереш след малко, чудейки се забранено ли е любопитството ти да ги осветяваш с телефона си, за да разбереш какво крият).


Има и звук. Прилича едновременно на заглушени изстрели и на ритмичното потропване на влак. Не е нито едно от двете. Докато напредваш по дължината на тунела, звуците се забързват, а с тях и пулсът ти. В дъното те причаква мъртвото, мъгливо мълчание на Аушвиц, хванато в само няколко кадъра от Фелия Барух – от тези, които те карат да искаш още малко, още един ъгъл от историята. Затова дни по-късно седя на кухненската маса на фотографката, пием кафе и разговаряме. Тръгваме от Аушвиц – темата на инсталацията Седмият милион в Гарнизонното стрелбище, с която Фелия и Момчил Алексиев откриха фестивала ФотоФабрика навръх Международния възпоменателен ден на Холокоста 27 януари. Няма как обаче да не минем и през Палермо, тъгата от една раздяла и моментите, в които е по-добре да свалиш апарата.


Предисторията
Еврейка съм, но в сравнение със семейството си съм по-откъсната от корените си – братовчедка ми работи с Еврейския дом, брат ми – за World Jewish Congress, и това някак ги свързва по-силно. Като малки ходехме по еврейски младежки лагери и се чувствах голяма късметлийка от това. Беше супер яко, имаше песни, танци, учехме за еврейската история. На 15 обаче заминах за Мексико, после за Испания и така се отдалечих от всичко, свързано с Еврейския дом, който тук посещавах много. Като се върнах през 2012, братовчедка ми ме покани да снимам един еврейски семинар и помня как настръхнах, като чух песните, които съм чувала като дете по лагерите. Покрай брат ми пък започнах да снимам събития на World Jewish Congress – отговорна и тежка работа. И всъщност в Аушвиц се озовах покрай конгреса миналия 27 януари – тогава се прави една тежкарска възпоменателна церемония с делегации от цял свят, които после разглеждат лагера, а аз трябваше да ги следвам и снимам.



Лагерът на смъртта
Светлината този ден беше като по поръчка за фотография – така, както съм си представяла гадната светлина на подобно място. Една мъгла, едно тягостно, сиво, брутално. За пръв път бях в Аушвиц и не знаех кой знае колко за него, така че нямах очаквания какво ще видя и усетя. От мен се искаше да търча след делегации, не да снимам поетично мястото – нямах много време за това. И слава богу. Защото съм хипер чувствителен човек и мисля, че това, че имах друга задача, ме държа леко дистанцирана, съхрани ме. И все пак имаше моменти, в които поглеждах нещо и се стъписвах. Тогава вдигах едно малко апаратче (същото, с което снимах фотокнигата Palermo. Box. Me., която показах миналата година на ФотоФабрика) и правех по някой кадър, за да уловя емоцията. Музейните гидове ти разказват и показват всичко – леглата, куфарите на лагерниците, отрязаните коси, газовите камери. Но тези неща не ме впечатлиха така, както обстановката навън, енергията във въздуха, телените огради, лампите. Бих отишла пак да си го преживея както трябва, да се оставя на емоцията. Историята не трябва да се забравя, за да не се повтаря, както казват.



Седмият милион
Заминавайки, не съм планирала как после ще правя изложба. На испански има един израз "más de lo mismo" (още от същото – бел. авт.). Аушвиц е сниман и пресниман и не мисля, че моите кадри са ексклузивни. Телените огради, надписите Halt! – всичко това вече е видяно. Затова и снимките в Седмият милион са само 7. Някои хора ми казаха "очаквах повече кадри", но няма нужда от повече. С Момчил Алексиев, с когото работихме по проекта, искахме да направим по-скоро инсталация, не фотоизложба. Да пресъздадем едно усещане, един път, самото място. От мен са снимките, от него е звукът. Записал го беше на една бензиностанция, пусна ми го, аз дадох идеи какво можем да променим и нарочно направихме така, че шумът да се забързва. Не знам точно от какво е, но ми напомня на изгаряне. Не искахме да е нещо конкретно, за да може всеки да си има собствен прочит. Колкото до Гарнизонното стрелбище, избрахме го, защото е интересна локация, която малко софиянци познават. Температурата вътре спомага за усещането, което търсехме, а тунелът и релсата, на която са били разстрелвани хора, се вписа страшно в инсталацията. Стори ни се като отборна работа между мястото и идеята ни.



Камерата като щит и оръжие
Наскоро бях да снимам в COVID-19 отделение. Там имаше много неща, които видях и не снимах, защото има моменти, в които просто трябва да свалиш апарата. В Аушвиц обаче не беше така. Да, там са се случвали ужасни неща, но те са в миналото. Ако бях се озовала там в периода, в който се е писала историята, нямаше да мога да снимам как хората страдат. Има разни велики фотографи, военни най-вече, които са лишени от тази чувствителност, от която аз не съм. При мен човешкото и емпатията надделяват над това да гоня добрия кадър. Винаги. Случвало се е да снимам някого и той да се разплаче – знаеш, правя портрети в моята Черна кутия. Тогава знам, че мога да направя уникалния кадър, обаче аз си смъквам апарата и гледам човека в очите просто защото това е по-важно. Комуникацията с хората ми е по-важна. Апаратът е като щит и като оръжие и когато човекът срещу мен е уязвим, предпочитам да подам ръка и да съм без него.



Забрави естетиката
Когато се захванах с фотография, учих в училище, което май не беше съвсем за мен, защото гледаше по леко пластмасов начин на нещата. Красотата беше най-важна. По-късно се запознах с фотографа Алекс Майоли, на когото правихме изложба тук. Много си говорихме с него. "Забрави красивия кадър! Просто направи шибаната снимка!", казваше ми. Има моменти, когато част от историята е просто да снимаш нещо, ей така, защото си го видял, а не да мислиш за композиция и красота. Така направих в Аушвиц и мисля, че тази настройка ми тръгна още от Палермо. През лятото на 2018 бях зле във връзката си и исках да отида в този град, където не познавам никого. Прекарах там месец, учех италиански и ходех на бокс, за да не съм сама и да имам с какво да пълня дните си. Накрая се разделих с човека и пак отидох в Палермо. Трудно преживявах цялата ситуация и си казах, че трябва да се захвана някакъв личен проект. Започнах да снимам бокс, да снимам по улиците – бях толкова тъжна, че каквото и да снимах, излизаха неща, които ти създават определено усещане. От това се родиха книгата и изложбата Palermo. Box. Me. Този тип улична фотография, който се вижда и в Седмият милион, е много по-интровертна и поетична, в сравнение с Черната кутия, в която пък обменям енергия с толкова много хора, че понякога излизам от нея изтощена. След Палермо усещам една нова вълна в работата си, която повлия и на начина, по който правя портретите. Мисля, че станаха по-хубави и дълбоки, защото започнах да отдавам още повече на тях.



Седмият милион е в Гарнизонното стрелбище до 27 февруари
Фестивалът ФотоФабрика е на fotofabrika.org

Още от Фелия Барух: Зад обектива: Фелия Барух


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.