Предстоят ли по-добри дни: Благой Д. Иванов



21 декември 2020
Каквото и да се е случвало със света в рамките на милиардите години от съществуването му, всичко е било до известна степен преходно. Онова, което съществува вечно, неизменно и с най-голяма доза сигурност, е промяната. Как ще се промени светът през недалечното бъдеще? Вярвате ли, че най-добрите дни на човечеството тепърва предстоят, или сте от онези нихилисти, които държат портрети на Шопенхауер и Ницше у дома си? Тези въпроси зададохме на някои доста интересни умове, за да ни помогнат да нарисуваме словесна картина на бъдещето.


Благой Д. Иванов е "допустимо циничен скептик, залитащ към рационално мислене, нощни изкушения и страшни истории". Познаваме го от жанровата проза (три сборника с разкази и един наскоро излязъл роман), от кинокритиката (част от екипа на Операция кино) и от работата в литературни издателства (Ciela и Deja Book). Като за човек, чиято дипломна работа е посветена на зомби поджанра, очаквахме Апокалипсис. Оказа се обаче, че прогнозата на Благой е... ами по-скоро оптимистична.

Без кристално кълбо всяка прогноза е условна и потенциално компрометирана. Ако обаче трябва да се прави такава, то отговорът е "да", предстоят по-добрите, а защо не и най-добрите дни за човечеството. Това навярно звучи повече като наивно предположение, като се има предвид изтеклата 2020, която в страшно много отношения беше ужасна, потискаща, фатална, депресираща и безмилостна, но лоши неща са се случвали и преди, дори значително по-лоши. Основният проблем, свързан с начина, по който възприе-маме света днес, е изобилният поток от информация, който ни дави всеки ден посредством интернет. От една страна, макар винаги да е имало идиоти, уеб пространството даде трибуна на идиотите... и сега те непрестанно повръщат конспиративен нонсенс, всявайки неоснователен смут. От друга, както знаем, новините се консумират по-настървено, ако са мрачни, което често създава илюзия за влошаване, при все че векът, в който имаме късмет да съществуваме, е най-миролюбивият и проспериращ в цялата човешка история. 2020 може и да е кофти година, но си остава годината, в която войните, немотията, гладът, безпросветността, агресията и дискриминацията са неимоверно по-слабо активни в сравнение не само с далечното, но и с близкото минало от (да речем) миналия век. Продължителността на живота в развиващите се страни непрекъснато нараст-ва, скоро столетниците няма да са вече изключение, а правило. Медицината ще продължава увереното си развитие, все по-често няма да се налага да се стига до лечение на дадено заболяване, защото здравеопазването ще се фокусира върху превенции и профилактика. Всичко това не са аномалии, а е стабилна тенденция. Адски много може да се изпише по темата, така че за допълнителна възбуда на позадрямалия оптимист във всеки от нас препоръчвам четене на автори като Стивън Пинкър и Мат Ридли, а също и книгата Бъдещето на почти всичко на Патрик Диксън.

Историята ни учи, че моделите са циклични и че ако нещо твърде дълго е било извън мода, рано или късно има сериозен шанс да се завърне, на принципа на прилива и отлива. Това важи, уви, за всичко – не само за смешните прически, но и за омразните идеологии. Примерно за марксизма. Спорадично уцелваме в десетката отделни елементи от развитието или състоянието ни – ако Жул Верн успя да предскаже част от бъдещите технологии, то геният Джордж Оруел предсказа част от социалните ни дефекти, свързани с манията за авторитарен контрол. E, не видяхме деветнайсета част на Челюсти, което е хубаво, но за съжаление ще видим единайсета част на Бързи и яростни, което е по-трагично от всичко останало, взето накуп.

Имам чувството, че доскоро по-личните и интимно изживявани изкуства като четенето днес са по-масови – чрез платформи като Goodreads, където годишната ти статистика изглежда по-важна от информацията, която си попил в главата си в рамките на въпросната година. Същевременно киното, което е социален experience, покрай пандемията се преобразува в домашен такъв. Всичко е доста объркано и е нужно време, за да се утаи хаосът покрай COVID-19 и да осъзнаем къде точно се намираме и какъв път ни предстои. Със сигурност изкуствата не умират, те само и единствено се адаптират и в процеса може да променят част от своя формат, но не и същността си. Сериозно предизвикателство не само в създаването на изкуство, но и в консумирането му ще бъде концентрацията, тъй като постоянно биваме облъчвани от бърза, смляна информация, блиц стимули за скоростно, достъпно и неангажиращо развлечение или разсейване, което разглезва умовете ни и разяжда когнитивната ни дисциплина, изградена в наскоро приключилата "хартиена" или "лентова" ера. Сега, дори да намериш свободно време, за да твориш или да гледаш филм, да четеш книга, да слушаш музика, трудно можеш да се отърсиш от изкушенията на смартфона си. Това звучи почти като пенсионерско оплакване, но на практика е шибана цивилизационна криза... и всички сме в кюпа.

Завиждам на тези, които ще живеят след пет века... и на епичните виртуални оргии, в които постоянно ще се гърчат палавите им мозъци. Сигурно бъдещите секссимволи ще патентоват сексапила си и ще го продават за масова употреба... и ще трупат royalties всеки път, когато някой чука дигиталния им двойник. Сега по-сериозно, макар че предните две изречения си бяха всъщност съвсем сериозни: не мисля, че самата любов се е променила или ще се промени особено. Няма и как да се промени, тъй като тя има фундаментална биологична функция, без която съществуването ни е обречено. Макар сама по себе си да е прекрасно чувство, което често ни кара да се държим ирационално, в действителност тя е добре обяснен чрез неврологията феномен... което не трябва обаче да отнема романтичния ѝ ореол, а просто да ни прави по-разумни по отношение на начина, по който реагираме, когато сме в състояние на любовен афект. Накратко, не се дръжте като задници с обектите си на желание, без значение от пол, ориентация, етнос и прочее. Като се замисля обаче, си давам сметка, че промяна все пак има и тя е в начина, по който възприемаме чуждата любов – радвам се, че сме по-толерантни. Ала не се радвам, че понякога тази толерантност се превръща едва ли не в задължение за отъждествяване с тази чужда любов. Приемайте правото на всеки да бъде какъвто иска да бъде, стига да е пълнолетен и да не ангажира другите със себе си, но не го уважавайте по необходимост, а само по заслуги на чисто лично(стно) ниво, ако има такива. Ако няма такива, майната му.

Не знам какво ще ядем, сигурно ще си принтираме сандвичи, но има едно нещо, което се надявам да не ядем. Въпреки че представителите на веганизма често са отблъскващи фанатици, които слагат равен знак между хората и животните, че дори понякога слагат хората под животните, което вече е тотално психическо отклонение, в сърцето на "тревопасната" кауза има смисъл. Просто тя е изпреварила времето си. Предполагам, че бъдещите поколения ще консумират по-малко животински продукти и по-често ще ги заместват със синтетични, които постигат същите вкусови и питателни качества, но при консумацията на които не страдат живи същества. На този етап това е утопия, но не мисля, че е недостижимо занапред, и ако един ден достигнем подобна алтернатива, убиването на животни ще е варварски анахронизъм. Това ще е още един положителен етап в развитието ни като цивилизация.

Песимистичният футуризъм по отношение на човешкото общуване, а и на човешкото състояние като цяло, което виждаме в заглавия като Black Mirror например, не е толкова прогноза, колкото предупреждение – епизодите на сериала проследяват развитието на различни симптоми в технологизираното ни общество, които могат да се преобразят от приветливо удобство в кошмарна зависимост, могат да се изродят и да унищожат разглезеното ни съществуване, да скъсат духовните или емоционалните ни връзки. Показват терминални фази на пагубна алиенация. Само че това е сигнал за внимание, а не аларма за катастрофа. Не мисля, че нуждата от друг човек до теб е преходна – поне докато сме биологични единици, ще имаме нужда от своите биологични нули. Освен това имаме време да се коригираме за всичко, включително и за начина, по който общуваме, който напоследък може и да е по-виртуален, отколкото аналогов, но нали вече споменахме, че моделите са циклични – нека запазим самообладание и да не преувеличаваме проблемите, всичко ще бъде наред... обещавам... надявам се... може би.

Дълги години се говореше, че е въпрос на време кисненето в офиса да намалее драстично, и то наистина намалява, но със значително по-бавни темпове от очакваното. Вероятно обаче ще сме все по-зависими от автоматизацията, което не е всъщност прогноза, а констатация на нещо, което отдавна е фактор в редица отрасли. Ще сме все по-зависими и от онлайн общуването в процеса на решаването на редица проблеми и задачи... което не е нещо лошо, ако се третира като оптимизиране на времето и на ресурсите. Целият IТ сектор е в продължаващ вече години наред подем и това ще се запази, но пък професиите на видеотехниците или машинописците отдавна са в коша за отпадъци. Всичко ще става много по-гъвкаво и мобилно, с реализация в реално време, например куриерите навярно все по-често ще локализират клиента, а не адреса му, за да се ускори процесът на доставката.

Изкуството е винаги актуално, защото е част от нас. То е следствие на човешката природа, а не някакво нейно отклонение. Така че има ли ни нас, ще го има и него. Промените ще настъпват, разбира се, но предимно в носителите – киното, да речем, от кинетоскопа мигрира към кинескопа у дома, но вече съществува и в телефона ти, който си пъхнал в джоба. Ама пак е кино, нали? Колкото до темите – те са отражение на социал-ните настроения и са екзорсизъм на личните демони. Ако предскажем социалните настроения и личните демони на хората от 3000 година, навярно поне частично ще предскажем и какво изкуство ще правят. Само дето това е невъзможна мисия.

Най-дефицитни ще бъдат ресурсите начело с водата. Причините са няколко и глобалното затопляне е само една от тях, но е съществена. Тук е моментът да се отбележи, че темата за климатичните промени ще става все по-упорита, и то с основание. Ясно е, че всеки, който отрича затоплянето, е безумец, защото то е неоспорим научен факт. Доколко то е частично или изцяло антропогенно, е нещо, което може да се дискутира, но ние, хората, по-скоро допринасяме значително за повишаването на температурите. За да се вземе по-насериозно тази аномалия, трябва да запушим устите на неприятните и вресливи леви алармисти, на които постоянно им се привиждат апокалипсиси и които не дават възможност за нормални дискусии, и да образоваме хората, да предизвикаме скептиците и да ги изобличим публично, а не да ги осмиваме и забраняваме, защото невежеството може и да е смъртоносен враг, но смъртоносен враг е и арогантността. Дори и да си прав, ако цензурираш нечие мнение, колкото и скандално да е то, ако дамгосаш човека, изразил това мнение, колкото и малоумен да е той, ти му помагаш да се митологизира в собствената си зона на тесногръд комфорт. Той ще се почувства по-прав и ще се утвърди като мъченик сред привържениците си. Изобличаването е инструментът за борба с подобни индивиди, а не отнемането на думата им.

Сякаш военните конфликти постепенно бяха заменени от корпоративните – един от страничните ефекти на алчността се оказа пацифизмът: хората разбраха, че ако врагът ти е жив и можеш да търгуваш с него, ще си по-успешен. Бъдещето може би е бъдеще на хищни, озъбени брандове и мегакорпорации, които постоянно се гонят и поглъщат взаимно. Дори ужас-ният Китай, който все още е кошмарно далече от демокрацията и още по-кошмарно близо до диктатурата, си даде сметка, че ако се отвори като бизнес и преодолее част от икономическите си предразсъдъци към Запада, ще си напълни гушата. Както и се случи. Западът пък има възможност да се развие пазарно в огромна територия сред неизброима нова аудитория, каквато е китайската, и е готов да застане на колене пред комунистическата цензура и пред строгите є условия, за да проституира в името на своята несметна печалба, затваряйки си лицемерно очите за политическите зверства и за ежедневните престъпления, които "жълтите" упражняват над своето население, а и не само над него (потърсете повече информация за клетата съдба на уйгурите, които са тюркска народност, обитаваща основно Северозападен Китай). Всичко това обаче не е гаранция, че тези икономически войни, съревнования и схеми ще елиминират изцяло милитаризма. Уви, той е твърде дълбоко вкоренен в гените и културите ни, за да го премахнем напълно, и е неизбежно в бъдеще да има още редица тежки войни... като казвам това с плахата надежда, че нито една от тях няма да е атомна, тъй като само една атомна ще е достатъчна, за да ни върне обратно в пещерите. Ако изобщо нещо е останало от нас.

След 50 години ще изглеждам като Борис Карлоф в Мумията.

Форматът, чрез който литературата евентуално ще се разпространява след половин или един век, е значително по-малко важен от съдържанието на въпросната литература. Далеч по-интересно ми е какви ще са изразните средства, настроенията и посланията на бъдещите автори, какво ще се опитват да кажат – било то на публиката или повече на себе си, тъй като да пишеш е рефлексия с терапевтични функции за самите творци. Та, чудя се какви ли бъдещи рани ще имаме нужда да лекуваме – сигурно някои от тях ще са болезнено познати и ще са сходни с раните, които лекуват съвременни или по-стари писатели... но очаквам да има и нови болежки, което е сигурен знак, че живеем и че оцеляваме, защото белезите маркират именно това: оцеляването. Съвсем искрено вярвам в оцеляването ни. Колкото до самия носител на литературата – предполагам, че нашите правнуци ще се ширят из виртуални библиотеки и с едно трепване на клепача си ще консумират и поглъщат книги в рамките на секунди като ъплоуд чрез мозъчни импланти. Не съм сигурен дали тази перспектива ме вдъхновява или ужасява.

Ако трябва да дам простор на песимизма, за да има някакъв баланс в цялото това бъбрене, ще отбележа няколко сериозни основания за притеснение. Първо, опасните вируси не са случайни... което не означава, че са дело на някакъв правителствен заговор и са се пръкнали в нечия лаборатория, а че светът е толкова забързан и свързан, че всяка подобна зараза може да го обиколи за отрицателно време, особено покрай топенето на ледовете, бедствията и най-вече – лошата хигиена на някои по-изостанали нации, все неща, които могат да отприщят всякакви мутирали щамове. Все още има опасни военни конфликти по света, няма как да предвидим кой от тях може да прерасне от локален в глобален. Тревожна е и ислямизацията на Европа – опасна бомба с часовников механизъм, която ако не бъде навреме обезвредена, ще доведе до ескалация. Също така: изроденият, агресивен, тотално откачен либерализъм, който чрез политическата си коректност трансформира прекрасната идея за толерантност в отблъскващо двуличие, налагано насила, е в постоянен садомазохистичен коитус със също доста омразния ми фашистки консерватизъм, като че ли двете не само не могат едно без друго, но и се поддържат живи едно чрез друго. Съзнавам, че с предното изречение ме намразиха и леви, и десни, но аз също ги мразя, а когато чувствата са взаимни, всичко е наред. Не е наред обаче това, че конфликтът между двете крайности води до събуждането на разнообразен трибализъм и току-виж някой скорошен ден възникне поредна нова зла идеология. Потенциален проблем е и свръхпопулацията, както и иронията за увеличаващата се дистанция между хората – ставаме все повече, имаме все по-директен контакт помежду си, но предпочитаме да гледаме ярки дисплеи, а не очите на събеседника си. Нещо повече – свръхпопулацията е типична за нискообразовани общества, докато проспериращите и облагородени сициуми обикновено имат отрицателен прираст, така че развиващият се свят ще се сблъсква все по-често с намаляваща и застаряваща демография и даже с безплодие, поради по-късното създаване на семейство. Друг съществен и потенциален проблем е биоетиката – дали, как и доколко ще модифицираме примерно човешките гени, за да се доближим до съвършенството? Ще коригираме ли ембриони? Ще позволим ли клонирането? Превръщаме ли се в роби на изкуствения интелект, било то и по-примитивен такъв? Как ще противодействаме на все по-изобретателната киберпрестъпност? Окей, увлякох се... за да завършим позитивно: човечеството е по-устойчиво, отколкото разни мрънкачи, многострадалци и фаталисти допускат. Ние сме единственият вид на Земята, който има силата да се самоунищожи, но също така сме и единственият вид, който има силата да се съхрани. Не сме постигнали още първия сценарий, но втория го постигаме ежедневно, така че чашата е повече от наполовина пълна. Наред с това да бъдете рационални оптимисти, ще препоръчам да се образовате, да се изслушвате, да се ядосвате само за смислени неща, които можете и трябва да промените, да допуснете алтернативната гледна точка като потенциално основателна; опитайте се да отделяте повече време за себе си и близките, за удоволствия и почивка. Нямаме втори шанс – животът е един и ако не сега, няма кога друг път. Живейте като за последно, защото наистина ви е за последно.

Статията е част от коледния брой на Програмата, който може да четете и онлайн:




 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.