Играта като професия: Александър Лене

23 януари 2020 текст Виолета Иванова снимка Севда Семер
Петък 5 следобед е, когато записват имената ни, за да ни пуснат в онази недостъпна част на ЦУМ, в която един французин е като у дома си от няколко години. Офисът на Алекс Лене – този на компанията за мобилни игри Gameloft – вече се е опразнил за уикенда, така че няма кой да види как зяпаме конзолите, джагите, билярдните маси, ярките сепарета като в американски дайнър и паравана, зад който имат киносалон. Така е в тех компаниите, но ни е ясно, че не всичко тук е купон – всеки нов проект значи здраво бачкане и известно безсъние.


За същината на професии като разработчик, тестер на игри или 3D артист ще чуем от 24 януари нататък от лекторите на Sofia Game Jam Week – 10 дни ценни срещи и събития за хора с интерес в индустрията, от конференция през хакатон за създаване на игри до кариерен панаир. Като главен гейм дизайнер на Gameloft и гуру по създаване на мобилни игри в ARC Academy, и Алекс ще е там, но ние отсега вадим въпросите, които най ни парят: като защо някой се мести от Кан в София, трябва ли да си лидер от малък, за да си лидер като голям и защо геймификацията е дявол.

КОН ЗА КОКОШКА
Като малък първо имах Nintendo, на което постоянно цъках Super Mario Bros. или отстрелвах патици в Duck Hunt, преди да придумам баба да ми вземе Playstation, макар нашите да се дърпаха. Смешно е, че скоро след това размених тази суперскъпа конзола за древното Super Nintendo на един приятел, но и двамата бяхме доволни от сделката: на него му се играеха нови неща, а аз предпочитах старите му игри с прилична 2D графика пред още недодяланото 3D в плейстейшънските. Така започна всичко. Първо исках да съм програмист – професията беше в бума си и я учих 3 години. Мотивацията ми обаче умря, когато осъзнах, че е по-вероятно да кодя нещо дребно в продукта на голяма компания, отколкото да правя софтуер от А до Я, както си представях. Останах още година в университета, за да разбера какво стои зад една видеоигра и вече имах нова идея: да стана гейм дизайнер.

ЗНАМ КАКВО СИ МИСЛИШ
Все ме питат "значи си художник?". Не, при нас на художниците им казваме 2D и 3D артисти, докато гейм дизайнерът е онзи, който пише правилата на играта, казва кой бутон какво трябва да прави и има някакво влияние върху сценария и визуалния стил на проекта. С всеки зад този процес – от програмиста през артиста до тестера – общувам по различен начин, защото едни мислят в образи и цветове, други искат да видят задачите си в булети и диаграми. Вече съм разбрал, че умението да подбирам езика си според човека отсреща ми помага и в реалния живот. Иначе друга реплика, която постоянно чувам, е: "О, щом си в гейминга, сигурно по цял ден само цъкаш игри?". Истината, естествено, е по-различна. Нали знаете Закона на Парето, че 20% от вкарания ресурс носи 80% от ползите. В нашата индустрия го виждам така: 20% от времето е за същинското създаване и тогава наистина много се забавляваме. Останалите 80% обаче са купища статистики, проучвания, определяне на таргети и много занимаване с човешкия ресурс, за да вървят нещата гладко. Като тегля чертата обаче, да – вярвам, че съм си избрал една от по-забавните професии. Не че съм правил нещо друго, за да съм сигурен, но такова ми е чувството.

МЛАД МЕРИНДЖЕЙ
Тази работа с менажирането започна с идването ми в София преди 10 години, когато се озовах начело на малък екип. Още не бях дизайнер, камо ли главен като сега, ами нещо като проджект мениджър в една друга компания. Бях едва на 25 и мисля, че се държах твърде шефски, бях директен и демонстрирах авторитет, което сега намирам за новобранска грешка. С времето се научих да разделям работата от емоциите и да ръководя по ненатрапчив начин – никога не повишавам тон, не се ядосвам, предпочитам да помагам на човека сам да намери пътя, отколкото да му го соча. Виждам, че това е полезно и за мен, и за другите. Лидерството иначе никога не ми е било цел – не съм бягал от тази роля, ако ми се падне, но като дете предпочитах отборните игри, дори тенис играех по двойки, защото повече харесвам да съм част от нещо, отколкото да съм сам.

ОТ ЗМИЯТА ДО ПОКЕМОНА
Не само мисля, че бъдещето е мобилно, а че вече сме в това бъдеще. Телефонът в джоба ми е по-мощен от компютъра, който имах преди едва 10 години. Поддържа невероятни графики, можеш да го включиш и към голям екран, ако искаш, но предимството му е, че с малкия си размер е винаги с теб, а механиката на игрите е максимално опростена и приятна. От 1995 насам телефоните излизат с поне една вградена игра, а днес, като тръгнеш да сваляш приложение, първо ти изскачат няколко десетки предложения за игри. Има цяло едно поколение, на което просто му е закодирано да очаква и прави това с телефона си. А и геолокализирането и AR-ът (Augmented reality – бел.ред.) все повече ще правят мобилните игри интересни по начин, който не важи за компютъра и конзолата, освен ако не смяташ да си ги разнасяш навън. Вкарването на тези технологии в смислена употреба е трудно, но и това ще дойде. Pokemon GO беше много добър пример.

КОЙ ТОЧНО Е ЗЛОДЕЯТ? 
Наблюдавам как всеки се опитва да геймифицира всичко – тоест да вкара игрови елементи като точките, класациите и медалите в съвсем отделна сфера, за да привлече така интереса и участието на хората. Геймификацията е манипулативна, за мен тя е дяволът. Окей е, ако я ползваш правилно за нещо смислено като да направиш образованието по-забавно и ефективно, но какво, ако утре някой реши да геймифицира войната? Това не е същото като да имаш убийства в някоя игра – те не са истински, нямат последствия. Много се говори за това как агресията на екран поражда агресия извън него, но нищо не е доказано, а и как знаем дали не е точно обратното – предразположените към насилие да не пристъпват към действие, защото имат в какво да канализират този си импулс? Истината е, че съм виждал много повече добро, направено от игрите, отколкото лошо. Веднъж ни писа дъщерята на редовен играч на нашата World at Arms да ни благодари – играта му помагала да бори посттравматичния стрес от войната, като го поставя в позната среда, но му връща контрола. А има и игри за справяне с аутизма и VR симулации, с които се преодолява например страх от височина.

ДВЕ КЮФТЕТА И БИЛЕТ ЗА ТРАМВАЯ, S‘IL VOUS PLAÎT 
Преди да пристигна, знаех само имиджа на България във френските медии: "кисело мляко, проститутки и мафия". Дойдох само заради работата, каквато у дома нямаше начин да си намеря и щях да остана само година-две, после все удължавах и ето ме сега – май е време да спра да се залъгвам, че ще си тръгвам. Освен това приятелката ми е българка, времето тук е окей и градът се разви много – липсва ми само семейството, още малко слънце и морето да е отсреща като в Кан. И през 2010 София по-скоро ми харесваше – допадаше ми как е с размера и всички удобства на големия град, а се придвижваш лесно и е някак по-спокойно и забавено в сравнение с Париж например. Старите трамваи метър над земята бяха и културен шок, и вълнение – с такъв ходех на работа в Дружба, където се научих да поръчвам "две кюфтета, пържени картофи и кола" на български. Дълго време ядях само това, а курс по езика започнах едва миналата година. Колкото до новата София, харесвам какво направиха с Витошка, защото не прилича на нищо познато, но мразя Графа. Преди там имаше пазари за книги и зеленчуци, които носят особен дух на история, есенцията на този град. Сега има сив паваж, метал и лед лампи и не се различава от всяка друга улица във всеки европейски град. Може да звучи като комплимент, но не е. За мен е важно всяка държава да има своя облик и като съм там, да не се чудя излизал ли съм изобщо от собствената си.

Sofia Game Jam Week е от 24 януари до 2 февруари в София Тех Парк, Френски институт, Полски институт, зала В парка и Кино Култура
Още информация на sofiagamejam.com

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.

Warning: array_combine(): Both parameters should have an equal number of elements in /home/program/public_html/index.php on line 1081