Музите на Майстора

29 януари 2021 текст Михаела Самарджиева
Боянка и ябълките
В ранното ноемврийско утро на 1933 по тесните улици на село Шишковци слънцето едва си проправя път между каменните дувари и ъгловатите къщи.



Единствените будни в тоя ранен час са селските кучета, петлите до близката мандра и едно момиче, което леко подръпва забрадката си, разместена от вятъра и пъргавите му крачки. Момичето е Боянка Аркчиева, а всички в селото знаят, че призори вече четвърти ден тя бърза към синята къща в края на селото. В тая къща според децата живее Дядо Коледа или Дядо Боже. Местните го наричат "рисувача", а по-възрастните му казват Иван Рилски заради дългата бяла коса и брада, с която той не остава незабелязан дори при редките си визити до селския мегдан. Името на тоя чуден човек всъщност е Владимир Димитров – Майстора, а точно в този период той рисува една от най-знаменитите си картини – Момичето с ябълките. Картина, готова точно за пет сутрини, която по-късно заедно с Моми (ок. 1925–1935), Моми сестри от с. Дивля, Радомирско (ок. 1928–1930), Цветница, Фамилия (ок. 1928), Девойка от Кюстендилско (ок. 1930–1935), Жетварка, Селско момиче сред макове (1935–1938) и други се превръща в най-разпознаваемата му творба. Именно малката Боянка е моделът на Момичето с ябълките. Едва в осми клас, тя е избрана Майстора да я рисува и както ще сподели по-късно: "Той винаги работеше рано сутрин, за да може всичко да е обляно в светлина". Тази светлина, заедно с ярките цветове, силната символика и идеалистичния рисунък превръщат Владимир Димитров – Майстора в един от най-гениалните български художници. В най-детайлния разказвач на красотата на България и българката, които той изобразява по единствения му възможен начин – с божествен майсторлък.

Пътят на един талант
Малкото кюстендилско село Шишковци всъщност е сред последните пристани на Владимир Димитров. Роден през 1882 в село Фролош, в семейството на баща и майка бежанци, Димитров се мести още съвсем малък в Кюстендил, където завършва началното си образование и прогимназия. По-късно завършва Художествено-индустриалното училище (днес Националната художествена академия), където се записва с помощта на кюстендилци, които забелязали огромния му талант, събират средства, за да го изпратят да учи в София. През 1909 посещава биеналето във Венеция, а само три години по-късно участва като доброволец в Балканската война и в Първата световна война като художник на Рилската дивизия. Когато не е на фронта, преподава краснопис и гимнастика в Търговската гимназия в Свищов, а през 1919 стажува в Трета мъжка гимназия в София. През цялото това време Владимир не спира да рисува, а работата му е високо ценена от Николай Райнов, Сирак Скитник и Гео Милев. След една година работа в Италия, по покана на Андон Виячев през 1924, Майстора се установява в село Шишковци, а местните мигновено разбират, че сред тях живее особен талант. През този период Димитров е запленен от хората и природата в Кюстендилския край и творбите му отразяват безпогрешно цялото пиршество за очите, което му предлага българската земя. Тук той избира и своите музи.

Тодорка и слънчогледите
Майстора винаги рисува обикновени момичета, които са му направили впечатление в ежедневния живот. Той се разхожда из обширните черешови градини на Кюстендилско, из нивите в покрайнините на града и избира чисти лица – такива, които според него олицетворяват нравствена доброта и висок идеал. Тодорка Каменова, тогава още девойка, предлага на Димитров да рисува нейна приятелка, но той отказва и моли самата нея да застане пред статива. Плаща ѝ 2 лв. на час и цели тpи ĸpacиви ĸapтини зaпeчaтват млaдocттa нa момичето от този период. Една от тях е и любимата на Тодорка – образът ѝ със слънчогледите. Веднъж, докато Майстора още рисува Боянка, тя го пита защо не се ожени за някоя красива мома от Шишковци. Димитров не вдига очи от платното, а с равен и категоричен тон отсича: "Няма да позволя аз да си дращя, а тя да копае в градината и да ме храни!". Владимир Димитров никога не се жени. Никога и с пръст не докосва моделите си. По-късно вече възрастните Стоянка, Тодорка, Ирина, Рилка и други жени ще си спомнят как Майстора често свири на мандолина в полето, усмихва се пред платното, прекарва дълги часове в ателието, винаги е навън по време на жътва, за да наблюдава красотата на златните кюстендилски ниви, и винаги върви сам, опиянен единствено от красотата, която виждат очите му. Шишковци обожават Майстора, а историята, която и до днес разказват за него, е как при всяка среща на улицата той ги поздравявал с думите: "Здравейте, майстори!". Те му отвръщали, че не са никакви майстори, а той е майсторът, защото създава такива чудни картини. Димитров се усмихвал леко и винаги отговарял: "Това, което рисувам аз – вие сте го създали, затова големите майстори сте вие!". Владимир Димитров – Майстора си отива от този свят на 29 септември 1960 в София, а неговите момичета и до днес помнят срещата си с този "висок" гений. Висок във всички смисли, които една четка и един божествен талант могат да ни нарисуват.



 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.