Трудно можем да си представим как протича животът на село, особено щом сме свикнали с механизацията на най-дребните битови задължения. А на село атракция може да бъде всичко, включително и паленето на пластмасови шишета, които предизвикват пукот и многозначителни повдигания на веждите у съселяните. Това е само една от закачките на режисьора Людмил Тодоров, създал мил и пълен със симпатия филм за простичкия живот.
Миграцията на паламуда прекрасно съвместява различните като темперамент и актьорска игра Стефан Вълдобрев и Христо Мутафчиев. Тук те са Симо и Райчо, тръгнали да продават нелеп кичозен кръст и две икони на отец в Бургаско. Първият е иконописецът, благороден и фин човек, а вторият е простодушният вечен оптимист. Шегите във филма извират предимно от цветистата реч на Райчо и буквално мазохистичната му надежда, че колкото и да е зле всичко, все има на какво да се радва човек. Не бихме могли да се сетим за по-подходящ от Мутафчиев за тази роля, а Вълдобрев е напълно уместен опонент. Докато двамата се опитват да пласират божиите символи, синовете им трябва да се отърват от няколкото нелепи бюста на велики пълководци, които са откраднали от цигани. Бащи и синове, все по свой начин - на моменти грубоват и недодялан, в други - умилителен, увенчават филма с усещане за смирение и надежда.