Грубият извод оттук е, че Омразната осморка е нещо като Глутница кучета, пуснати в ерата на Джанго. Но е дори по-брутален, луд и умен от тях и завършва с вероятно най-циничната сцена в работата на създателя си, докато отзад за първи път не звучи щур саундтрак, а главно писана за филма музика от Енио Мориконе.
С диалозите и актьорите на Тарантино, трите часа са един дъх – а дъхът, впрочем, тук се вижда, защото студът е сибирски и цялата осмица от дяволски добри характери не напуска кожусите си. В нея влизат: опасна жена с избити зъби, търсена "жива или мъртва"; ловец на глави, който винаги води плячката си жива до бесилото; тъмнокож майор от Севера, който си е писал с Линкълн; стар капитан расист от Юга; бъдещ шериф от семейство кожодери; британец, чиято работа е да качва хора на бесилото; мексиканец, който свири на пиано и каубой, тръгнал при мама за Коледа. Но кой кой е всъщност и кой ще умре последен, когато ала Десет малки негърчета осемте се оказват затворени в гостилница в планината? За финал още един факт – само при Тарантино садизмът може да бъде толкова забавен