Кино на сетивата

8 октомври 2020
Ако си на 19 и ако вече имаш опит не в едно, а в няколко изкуства (цирк, театър, кино), смелостта да огледаш водата и да избереш най-дълбоката част, в която да скочиш, е оправдана.


Никола Бозаджиев е направил точно такъв скок, екранизирайки разказа на Йовков – Шибил (с премиера на СФФ и дълъг списък с награди от международни филмови фестивали). Говорим за избора му да посегне към класиката, силата на любовта като универсално решение на всяка задача и най-вече – вярата му в Йовковия свят, в доброто у човека и в изкуството като "рай“ в личното време.

Ако трябва да издадеш автобиографията си днес, какво ще кажеш в нея?
Бих говорил за хората в живота си. Тези, които са ме създали и отгледали, вдъхновявали, научили, провокирали. С които съм работил и които съм срещал. Добрите и лошите хора. Ще кажа нещо и за любовта на живота ми, а ако остане време, ще спомена в няколко думи и себе си. Че ми се ще да преживея всичко отначало…

Какво откри в Шибил, което припозна като свое?
Привлече ме с човешката позиция на главните герои. Това, което истински ни обедини, е, че и те – в художествен смисъл, и аз – в личен, срещнахме първата любов, докато снимахме. Преживяхме нейната сила и това се превърна в енигмата, белязала снимките. Шибил, Рада и аз израснахме едновременно, за да се научим как да обичаме. На общочовешко ниво, и то се превърна в послание на филма, открих Йовковата вяра. Отговорността ни като общество да проповядваме човешките ценности и да поощряваме хората да бъдат съпричастни, състрадателни, истински, да вярват и да се стремят към другите повече, отколкото към себе си.

Как се престраши да посегнеш на класиката?
Там е цялата истина, опит и еволюция на човешкия дух. Тя обучава всички ни как да живеем. Затова някои предпочитат едно произведение пред друго, така както всеки има своето разбиране за живот. Йовков, защото говори универсално и обединява. И слава богу, все още го разбират. Що се отнася до времето – то си е същото. 19-и век е 21-ви. Филмът няма за цел да изследва историческата достоверност на времето, а напротив, акцентът е върху човешката душа. 19-и век е само художествен щрих, атмосфера, към която подхождаме с любопитство. Нищо не се е променило. Особено когато става въпрос за любовта. Не сме видели, не сме почувствали повече. По-скоро виждаме по-малко и определено чувстваме по-малко.

Кое беше най-хубавото да си на снимачната площадка?
Вълшебството на екипа зад и пред екрана. Всички бяха като вълшебници. Всеки със своите малки или големи магии. Почти всички бяхме гледали филма заедно, предварително в главите си. И това ни позволи да бъдем свободни и да му се насладим като "първите зрители“. Първите зрители, отговорни да заснемат самия филм.

Глобализацията не е подминала изкуството. Погледът към Шибил има ли общо с носталгия по отминали реалности?
Шибил е вдъхновен от класическото кино и литература. Определям го като част от движение, свързано с възкресяването на духа. Нещо, което бих назовал "киното на сетивата". Съвременният човек е достигнал такава свръхреалност, че се налага да бяга, но често няма къде, защото и художественото е започнало да става твърде битово. Затова вярвам, че е по-важно да съживяваме класиката и изобщо изкуството с дъха на миналото, отколкото да се стремим постоянно към нови реалности. "Киното на сетивата" е всъщност възраждане в духовен смисъл. Вече не гледаме назад, защото трябва да вървим напред. Но за да вървим напред, трябва, ако не да знаем, поне да усещаме какво има зад нас.    


Връщаш ли поезията и подчертаваш ли силата на любовта с Шибил?
Поезията е нежността на интелекта ни. Един от най-кратките пътища към душата ни. Тя привлича, дори да твърдим, че нямаме нужда от нея. Не защото я разбираме, а защото е хармонична, а ние подсъзнателно преследваме хармонията. Шибил използва поезията на визуално и драматургично ниво, за да се свърже с вътрешния свят на зрителите и да споделя откровено с тях. Това е моментът, в който герои и зрители разсъждават заедно върху една от вечните теми – любовта. Тема с изключителна мощ, отговорна за унищожаването на светове, но и за изграждането на нови. Избрал съм да подчертая силата є днес, защото тя е един от малкото изходи. Тя е тази, която може да ни свърже в живот на социално, политическо, етническо, религиозно и друг тип разделение. Да ни накара да се чувстваме по-малко сами и по-щастливи. А когато прерасне в обич, най-големите прегради падат и ще останем вечни. За някого.

Когато излезем от киносалона след Шибил, как ще се чувстваме?
Аз винаги се чувствам пречистен. Сякаш го гледам за първи път, въпреки че съм прекарал три години с него. Всеки път научавам нещо ново за света, хората и себе си. Мисля дълго, от коридорите на киното чак до входната врата на дома ми. Понякога и по-дълго. Надявам се да се случи същото, ако не и по-хубаво, и на вас!

Първият ти досег с киното?
В нощта преди раждането ми майка ми цяла нощ е гледала филми. Цял маратон, и то задълбочен. Мисля, че това е първият ми досег, макар и не много съзнателен. По-скоро базиран на емоционална памет. И то най-вече тази на нашите, защото ми го казаха късно.

Филмът, който трайно е влязъл под кожата ти?
Любовникът на Жан-Жак Ано. Най-дълбокият сетивен филм, които някога съм гледал. Две от въвеждащите любовни сцени в колата на един от главните герои са заснети толкова фино, че докато ги гледаш, се страхуваш да не се счупят. Филм, изпълнен със страст, еротика, вълнение и най-вече с нещо много трудно за запечатване на камера – нежност. Истинска, невинна, откровена, крехка нежност.

Какво научи от театъра и преди това от цирка, което ти помага сега в киното?
От цирка научих всичко за риска, импровизацията, концентрацията, отдадеността и може би най-важното – уважението и вниманието към публиката. Театърът ми показа комуникацията с актьора, света му, атмосферата и средата, която трябва да му създадеш, за да може лесно да достига гмомента", в който наистина ще бъде героят си. Целият ми предходен опит се подреди в киното в перфектен баланс. А киното само ме намери, не аз него, но това е повод за друг разговор.

Какво те кара да се чувстваш добре?
Небето. Водата. И определено обожавам вятъра в листата. Да се рея с поглед.

Какво те тревожи в нашия свят като творец и като човек?
Творчеството би следвало да е споделяне на надежди и блянове и вярата в тях. Хората имат нужда от грай“ в личното си време, а не от гад“. Тревожи ме, че има повече творци, които чрез творбата лекуват себе си, а не хората и света. Като човек ме тревожи, че не чуваме, нито пък желаем да слушаме!

Твоето топ три на нещата, които те впечатлиха през изминалата седмица?
По време на бурята във вторник мъж предложи на приятелката си чадъра. Държеше го точно до нея. Тогава тя го затвори. Хвана главата му и двамата погледнаха небето. Смяха се сигурно 10 минути. Бяха щастливи и влюбени. Пътувах с автобус, беше пълен. Един човек се качи и започна да пее за мечтите си. Беше красиво. Чух поне десетима души, които не се познават, да споделят с някого, с когото са излезли или говорят, че им липсва нежност.

Ще си оставиш ли време да се насладиш на Шибил, или вече работиш по следващ проект?
Ще мога наистина да оценя Шибил чак когато съм минал през друг проект. Тогава ще имам дистанцията да го погледна с други очи. Ако говорим за насладата от интернационалния успех на филма, на нея гледам по-скоро като на отговорност към следващите ми стъпки в света на киното и изкуството. Нови два проекта се задават. Цикълът на Шибил бавно се затваря. Предстои нова фаза, свързана с изследване, наблюдение и впечатление, които да родят ново вдъхновение.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.