Програмата

"Ходете на театър, гледайте и българско кино. Хубаво е!" Призивът на София Бобчева също е хубав и ние се присъединяваме категорично към него. Но тъй като сме любопитни по природа, не се спряхме дотук, а разпитахме една от най-талантливите български актриси в момента (познавате я от малкия екран, големия екран и голямата театрална сцена) за какво си заслужава да отделим час-два от винаги недостатъчното си време. Както и къде можем да гледаме нея.

На пръв поглед ни се струва, че Диана Димитрова има само едно лице – красотата. На втори и трети обаче откриваме, че любимката от Откраднат живот освен талантлива актриса е и художник, автор на книги, запален активист по социални каузи и истински интересен човек. Какво гледа Диана, когато не е на телевизионния екран, и колко мрачни персонажи мечтае да изиграе, това разбрахме от бързия ни разговор с нея.

Като за сравнително малка държава фестивалният живот у нас е повече от разнообразен, но нямаше да бъде пълен без присъствието на двама души, чиято мисия е да срещат публиката с по-малко познати, но изключително интересни кинематографии от цял свят.

Екип от английска документална поредица се отправя към неназована източноевропейска дестинация, за да снима епизод за пране на пари и корупция. Нещата обаче, съвсем очаквано, излизат извън контрол. Това не е тема от вечерната новинарска емисия (макар че, какво пък, би могла), а сюжетът на една от последните глътки свеж филмов въздух: Дани. Легенда. Бог. Легендата и богът тук са Димо Алексиев, който влиза в ролята на без-це-ре-мо-нен представител на икономическия елит. И докато чакаме кината да отворят врати отново, за да се насладим на добрата игра, препитахме Димо Алексиев за личната му топ видеотека.

Да живееш в интересни времена може и да е проклятие за средностатистическия човек, който предпочита безопасното излежаване на дивана, но е истинска благословия за творците, които приемат предизвикателството да измислят поредното духовно лекарство.

Мария Силвестър застава в центъра на късометражния филм The Tide, в който се носи по течението, докато намира спокойствие и баланс, потънала в себе си.

Ако Юлиан Костов живееше в XV век, без съмнение щяха да го наричат "ренесансова личност". Знаем, че умението да жонглираш между различни житейски и професионални сфери често пъти ограничава разгръщането на пълния потенциал във всяка поотделно, но тук случаят е точно обратният. Юлиан е актьор с повече от 30 заглавия във филмографията си, заснети основно в Щатите и Великобритания.

Чували сме да казват, че великото изкуство е винаги тъжно. Сигурно е така, защото разтърсва по-силно и се загнездва по-надълбоко в съзнанието.

Един от майсторите на магичното изкуство, наречено кино, който умее чудесно да разказва истории и умело да води зрителите си напред-назад из градове, векове и любовни квартири, пристига в София.

Ако си на 19 и ако вече имаш опит не в едно, а в няколко изкуства (цирк, театър, кино), смелостта да огледаш водата и да избереш най-дълбоката част, в която да скочиш, е оправдана.

От 14 октомври нататък (когато е премиерата на Съблечи се за вечеря от Марк Камолети) актьорът Юлиян Петров ще заплита невъзможни за разрешаване възли от нелепости и загубени в превода отношения от сцената на Младежки театър Николай Бинев.

"В представления притеснението ми не си личи и слава богу – иначе какво правя изобщо на сцена?!", казва ни, когато повтаряме всеобщото мнение – че изглежда супер уверена и просто цъфти под театралния прожектор. Достатъчно е да минете през по-интимните зали на Сфумато, където Надя играе например внука в Същият ден или рецитира стихове в Актьори срещу поети, за да видите как с лекота свива и без това късата дистанция между себе си и публиката и как смело импровизира, когато куче излае от публиката (истинска история).

Понякога прекалява с видеоигрите, с чийто дизайн първоначално имал идея да се занимава. Съдбата обаче казва друго, след като пред очите му попада Необратимо на Гаспар Ное, а после майка му му пуска Сталкер на Андрей Тарковски (понеже ѝ омръзва от постоянните ужаси, които носи на касетки вкъщи). Тогава Теодор се влюбва в движенията на екрана и окончателно си казва "да, това е готино".

В друг сценарий щяхме да говорим с Мартина след тренировка, но днес я срещаме между две репетиции. След 15 години сериозна игра на футбол тя осъзнава, че се чувства най-добре не на терен, а на сцена. Така се озовава в класа на Цветана Манева.

Не че и той не си почива с филм понякога, напротив. Но все пак предпочита киното със силно въздействие, което те кани да мислиш, да си спомняш, да наблюдаваш емоциите си. С опита си на психоаналитик и преподавател, Светлозар Василев започва преди 9 години срещите Психоанализа и кино с екип от други аналитици: подбират заглавия, които отключват важни наши части, и ги обсъждат със зрителите на публична прожекция. Така киното става ключът към разговор за неща, за които иначе няма много място – преживявания от детството, загуба или интимен епизод. В деня на срещата ни тъкмо излиза от печат и книгата на Светлозар – Огледало на въображението, в която обяснява метода и историята му (подобни срещи има в почти всички европейски държави) и говори за конкретни заглавия. Ако предпочитате да го изживеете сами, на София Филм Фест следват две прожекции с дискусия – на Студена война и Джебчии, а преди това чуйте тук Светлозар, който завърта в кадър темите как гледаме, говорим и преживяваме филми.

"Документалното кино има морални граници – можех да заснема и истинско семейство, но за мен това беше неправилно. Трябва добре да прецениш доколко е редно да взимаш от хората, дори те да ти съдействат." С тази мисъл режисьорът документалист прави лек завой към игралното кино десет години след първия си филм – късият Голешово за обезлюдяващо се планинско село, и пет след втория – Последната линейка на София за тежкото ежедневие на хората от Бърза помощ.

Филмите му са за хора, които водят тиха борба с живота без щастлив обрат. На ръба на документалното кино обаче Шон Бейкър пропуска не само подсладителите, но и изкуствената мелодрама и предава действителността в Щатите, подмината от американската мечта, сякаш я познава отвътре. И това е факт: собствените му житейски падания са почти колкото спечелените битки.

В официалната ѝ визитка пише, че е филмов режисьор, продуцент и основател на Animadocs – независима продуцентска къща с бази в Ню Йорк и Париж. А в неофициалната – че застава зад всяка костелива кауза и разкрива истината за нея щрих по щрих. Мария се вълнува от тежките истории на живия живот, които превръща в анимация и споделя с всеки, отворен да разбере, а работата ѝ разголва проблеми от тук до Саудитска Арабия. Хващаме я в паузата между две пътувания за бърз разговор, който обаче продължи дълго и ни накара да се замислим дълбоко.

Любимият му наш писател е Елин Пелин, но го качваме на заглавие от Йовков, защото му отива повече.

Ако на първо четене името ѝ в главата ви е бяла страница, то е защото първата ѝ книга тъкмо излиза от печат на български. Космонавтите само минават идва в София на 13 септември заедно с Елица и дългата си история – тя пише романа в Париж, където живее и завършва творческо писане и кино, печели награда Андре Дюбрьой за дебют и е номинирана за Флор (основана от Бегбеде), Рьоне Флане и 111-а страница.