Записки на един луд
театрална постановка
от Н.В. Гогол
Режисьор: Ованес Торосян
Сценограф: Пламена Дичева
С: Георги Гоцин, Виктория Миланова
"Ще се смея през сълзи", казал Гогол на смъртния си одър. И макар историите за предсмъртните реплики да предизвикват по-скоро иронична усмивка (да не би някой да е присъствал и да е записвал?), те служат на голямата задача да завещаят една "празна тайна", която да ражда нарастващо любопитство около личността на умрелия.
Липсата на други изисква Георги Гоцин да поеме цялата отговорност на въпроса "защо не съм друг?". И я поема, като развива своя образ в рамките на повече от час и половина – гросмайсторска граница за сам човек на сцената. Докато в началото той играе предимно чрез текст, то по-забележителна е еволюцията на Попришчин към лудостта, илюстрирана с потъването на белите му дрехи в мастило и със спазматичните безсмислени записки от 43-ти април – там, на границата на езика, когато безвъзвратно си се превърнал в маргинал. Тогава безличната и потънала в мрак публика сама се превръща в Машината – тя екзекутира лудия, прекрачил нейните собствени граници.
Такава една типично руска "тоска" – безпокойство, съчетано с вяра в света – броди и из режисьорския дебют на Ованес Торосян по Дневникът на един луд от Гогол. Накрая болната от нормалност публика пада в капана да се смее най-много на най-крайните и безнадеждни форми на лудост.
В тон с наложилата се у нас (а и не само) асоциация за "шинела", всяка постановка по Гогол съдържа потенциален риск да се плъзне по линията на мотива за социално декласирания чиновник, и така да се озовем пред политическото послание – "те са виновни". Но дори и най-последователно проведената критика ще подцени, че героите на руския класик не са инструменти на социалната сатира, а хора с лица, тела, съдби и тъкмо това е тяхната драма. Затова ценното на този опит по Гогол е, че той почти напълно обръща гръб на Машината и не злоупотребява с "малкостта" на персонажа си. Напротив, сред семпло аранжираната тясна "квартира"-сцена мечтите му изглеждат още по-големи.
Подобен романтичен привкус се дължи не само на избора на Гогол да разкаже историята радикално лично, през аз-формата на дневника, но навярно и на актьорския опит на Ованес Торосян. След като свикнахме с присъствието му в Източни пиеси и Аве, където героите му израстват поучително от точка А до точка Б в хода на филма, тази негова невинност бе използвана и в театъра от Десислава Шпатова в Идиот 2012. Затова нищо чудно, че Попришчин е наивен, патетичен, ръкомахащ и... в крайна сметка – театрален, такъв какъвто се очаква да бъде последният човек, останал да защитава надеждата.
Горе Коментари (0)
Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.