Фенове

Фенове


Оригинално заглавие: Фенове

театрална постановка
от Елин Рахнев
Реж: Иглика Трифонова
Сценография: Ванина Гелева
Хореография: Христо Андонов
С: Христо Гърбов и Валентин Танев
Те са два самотника - безработни музиканти, нещастно влюбени, романтици до синева, емблематични аутсайдери. Родени за 60-те на миналия век, но живеещи по неволя в настоящия. Единственото им спасение е футболът.
Макар че техният отбор никога няма да победи...


ЕСЕ ЗА ФУТБОЛА
Футболът е привилегия за хора, които в един миг от живота си са искали да полетят, да се обезкостят в небето, да открият личната си графика сред облаците. Валсиращата топка носи и тази асоциация. Може би поради тази причина футболът е като плод и зеленчук, сирене и хляб днес. Донякъде компенсиращ тъгите ни, безумствата ни, сълзите. От друга страна мелачка за илюзии. Илюзиите, че някой ден ще летим - само с ръце.
Футболът е моногамна форма на изповед - стига поне малко да познаваш архитектурата на играта, да повярваш, че онзи пас може да промени света, да влачиш съществото си след онази алпиола - тържество на порива за съвършенство. Или просто един единайсет метров свободен удар, след който сърцето ти е само една капачка бира.
Футболът е поема. Класическа поема - приказка, в която се разказва за доброто и злото, за истината и лъжата, за безсилието и усмивката, за влагата в очите, за феята. Огледална поема на живота ни - понякога безсмислен, но друг път толкова прекрасен - като един падащ лист - съвършената траектория за изплуване на дните ни.
Елин Рахнев

АВТОБИОГРАФИЯ
Много тежки дни от живеенето си съм прекарал по стадионите. И много радостни. Голяма част от времето ми минава там поради една единствена причина - че се чувствам добре. Исках да стана футболист като повечето деца, но но така се случи.
Понякога го сънувам, но това отдавна вече е без значение.
Винаги съм приемал футбола като наука, която трябва да се изучава. И с годините се убедих в това напълно. Има елитни университети по света, в които футболът е дисциплина. Надявам се това да се случи и в България. И дори мисля, че е необходимо.
През годините някой хора гледаха на тази моя черта с насмешка, ирония или просто с учудване. Както и аз на тях... Всъщност това продължава и до днес, но повечето отдавна свикнаха и не ми обръщат внимание. Аз пък ги приемам такива каквито са.
Елин Рахнев

СПОМЕН ЗА ФУТБОЛ
Това е в началото на шестдесетте. Аз съм на четири или пет години. В кухничката на лелината къща във Велинград. Стаята е пълна с мъже, които ми се струват гиганти. Спомням си гърбовете им в някакви плетени пуловери и никакви лица. Те са устремени тялом и духом към радиото, което е поставено на високо, на кухненския бювет и откъдето един мъжки глас, без да спира, и някак без да си поема дъх, им съобщава за някакви други мъже, които правят нещо страшно бързо и страшно важно някъде далеч... После мъжете с пуловерите скачат, някой ме вдига на ръце и главата ми се чуква в ниското таванче. Те са дивашки щастливи и крещят някаква абсолютно непонятна дума. Аз плача. После идва баба и им дава да се разберат. Гушва ме и ме изнася от това "пусто и пометено" място и ме води на пейката, където са жените. Но тук не е интересно. Интересното е там, в кухничката. Там стават хубавите, важните, истинските, мъжките работи. Работи, които могат да те вдигнат абсолютно неочаквано до най-високото...
Е, цицина, ама нищо.
Полетът е хубаво нещо.
Иглика Трифонова


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.