Мястото на сърцето с Елена Димитрова



6 февруари 2020 текст Севда Семер
На сцената на Сфумато тя е с гръб към нас. В първите моменти на представлението, за което Елена Димитрова тъкмо получи номинация Икар за главна женска роля, едва виждаме как леко трепери през гъстия облак от сценичен дим.


Когато и последният човек заеме мястото си, Как е започва с дълъг монолог, изпълнен колкото с думи, толкова и с цяло тяло. Авторският спектакъл е по мотиви на Бекет, а темата, както я обяснява Елена – "меланхолията, когато не разбираш точно какво в живота ти липсва; и можеш ли да кажеш, че сърцето ти е на мястото си, когато си изгубил нещо важно". Необичайна тук е липсата на режисьор (Василена Радева влиза само като консултант) – случващото се е главно решение на Елена, заедно с инициативата за представлението и включването на другия актьор, Васил Ряхов. Тя смята Сфумато за едно от "своите места" в града, макар че играе и на още куп други; редовно я виждаме и на алтернативните сцени за изкуство, и в градинката Кристал, а този следобед тръгваме с нея в още няколко посоки.

КАЖИ МИ НЕЩО ЛИЧНО
Как е е изградено донякъде по нашите асоциации с текста на Бекет. Все повече се замислям за използването на лични истории в представления, защото смятам, че човек може да разкаже много неща, но е важен начинът, по който се случва това, и въпросът каква част изобщо е нужно да бъде разказана. Тоест според мен трябва внимателно да се конструира изваждането на тези неща на сцена, за да подействат така, че човек да види като смелост това някой актьор да споделя провала или слабостта си. И че това не е срамно. Не може актьорите винаги да изглеждат като страхотно готини хора, които са уау и всичко им е просто супер, и нищо друго да не се говори за тях. Мисля, че колкото повече не се срамуваме от това, което изпитваме, толкова по-добре.

ДЕСЕТ ДНИ БЕЗ СЪМНЕНИЕ
Преди ми се струваше, че винаги имам време, а сега с дъщеря ми, която е на 3, нямам такова усещане. Това ме научи на много: сега повече ценя часовете си, дори паузата в деня, когато тя заспива и аз мога да мисля, чета и гледам. Благодарна съм, защото започнах да присъствам във времето по-добре. В работен план – понякога в малък срок нещата се получават по-добре. Ако имам само десет дни и край, някак си се доверявам на това, което се е появило. Дългият срок може да ме накара да се съмнявам (което и по принцип ми се случва), и да ме завърти страшно – и това е възможно. Някои неща, разбира се, отнемат време, но ако знаеш, че работиш в правилната посока, можеш спокойно да продължаваш и много дълго.

ТОЗИ ПРИЯТЕЛ Е СКАЛА
Често ми се случва да говоря за приятелството през годините – как с някого си бил много близък, но всичко може рязко да се промени. Това ми е тема в момента. Може би е от нещата, които научаваш в живота, дори започнах да го приемам за нормално, макар да не е. Често се замислям за това какво виждаме в хората изобщо, за доверието помежду ни. Най-близките ми са ми приятели от години – не съм ги избирала целенасочено, но сме се срещнали (и наистина всички се занимават с театър по един или друг начин). Страшно се възхищавам на хората, които устояват: независимо какво се случва, те запазват самообладание, чувство за хумор и връзката си с околните.

СЪНОВНИК НА ПРОФЕСИЯТА
Непрекъснато сънувам, макар че откакто имам дъщеря, не помня много – защото нещо бързо ме разсейва на сутринта. При първата ми трудна роля след НАТФИЗ се бях докарала до пълно отчаяние, търсейки ключ към нея. Казвах си само: "искам да го видя в съня си!", защото не можех да го открия по друг начин. И наистина го сънувах. Спомнях си само гласа, нищо друго, но тогава всичко се обърна.

ТУК СИ ПОРАСНАЛ, ТУК СИ ОСТАРЯЛ
Като дете бях спонтанна и наивна, винаги в добро настроение. Исках да съм говорителка по телевизията, много харесвах водещите и с часове си играех на това. Тогава не съм си и помисляла да ставам актриса. Идеята се появи в тийн годините ми – попаднах в самодейна школа, където срещнах Елена Горбаткова, тя е вдъхновител на немалко актьори и режисьори. Така се запалих, че страшно поисках да се занимавам с театър. Много е странно как в някои неща се чувстваш пораснал, а в други – остарял. Понякога си казваш: "Ето, тук добре пораснах", защото си надскочил някаква безотговорност и сякаш си узнал нещо, прояснило ти се е. От другата страна е усещането, че нещо си изгубил. Имала съм и от двата вида моменти, но в последно време се чувствам много добре.

ДОБЪР ДЕН, ВИТОША
Напоследък ми е много приятно и уютно да седя в Докторската градина. Ходя и в парка зад Хилтън, защото оттам се вижда Витоша. В един момент се улових как обикалям по едни и същи улици от толкова години, че даже ми става смешно от самата мен как не правя нищо, за да разнообразя ходенето си. Супер много карам и колело, но преди около три месеца ми откраднаха поредното, седмо или осмо. А дори му бях взела тежка скоба, която ме уверяваха, че не се крадяла.

ОКО, НАСОЧЕНО НАВЪТРЕ
Беше много преобръщащо, когато направих Окото с Ани Васева. Интересът ми тогава доста се промени – започнах повече да гледам пърформанси и да се вълнувам от тях. И до днес търся друг вид канал, по който да излизат нещата на сцена. Вълнуващо е, когато представлението отваря зоните ти на чувствителност, вместо да остава само на сюжетно ниво; когато дори да не ти дава нова информация, някак те включва като участник. Много ми хареса например начинът, по който е изградено Премълчаното разказано на Възкресия Вихърова, или пък Интервюта с душата на Юлиана Сайска. Иначе е силно, а и трудно, да направиш нещо много смешно. Най-важното е да се усеща, че хората на сцената ги вълнува това, което правят.

Как е се играе на 2 март в Сфумато
Елена Димитрова участва също в Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта на 8 и 21 февруари в Азарян и в Синята брада – брак без приказка на 18 февруари в Сфумато

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.