Боян Петров за бойното самбо, дебюта на сцена и Торбалан

15 септември 2021 текст Димитър Димитров снимки Росина Пенчева и Кирил Станоев
Той е от онези сърцати и пленителни таланти на театралната сцена, за които наостряме уши още щом чуем името им. Двуминутна раздумка пък ни е напълно достатъчна да се убедим, че чарът и акълът никак не са му чужди. Пожелаваме си да гледаме Боян Петров и изгряващото съзвездие млади актьори все по-често във все така вълнуващи спектакли. Засега се стягаме за ударното му начало на новия театрален сезон и участията в Под игото. 1894 на 19 и 21 септември в Театър пред театърa, както и в Хляб в джоба на 30 септември в Yalta Club Art Room.


Кога и как реши да станеш актьор?
Бях в 10 клас и учех в Испанската гимназия. Свободното ми време минаваше много скучно, понеже не ми се учеше много-много. Исках да направя нещо извън училище, освен излизанията и бирите в парка. На първо време се записах на бойно самбо, защото във физкултурния салон на близкото квартално училище се практикуваше това бойно изкуство. Казах си, че имам нужда от някакъв спорт, за да потренирам и вляза във форма. Ходих на тренировки около месец. Бойното самбо е спорт за убийци - това са хора, които за точно три секунди могат да те накарат да се почувстваш много зле. Бая ме размятаха ме в залата. Аз бях пълен въздухар - един такъв кльощав, с прическа като на някой от The Beatles. Останалите на вид изглеждаха големи и лоши хора, но иначе бяха много добри и свестни – учеха ме и ми показваха какво трябва да правя.

След около месец в Испанската гимназия случайно дойде Малин Кръстев, който ръководеше школа по актьорско майсторство в Младежкия театър. Срещата беше организирана от две съученички, които от година бяха в неговата школа. В онзи момент се провеждаше кастинг за прием на нови участници и в училище бяха разлепили обяви „Среща с Малин Кръстев“. Аз не съм от артистично семейство, нямаме актьори или каквито и да е артисти във фамилията, та затова не съм и имал такива амбиции. Не бях артистично дете - от малък да пея, да танцувам, да рецитирам стихчета... Все пак реших да отида на срещата и да видя този човек отблизо. Той разказа с какво се занимават в школата и ме привлече с харизмата си. Рекох си: „Абе, дай да го проверя този кастинг, пък да видим какво ще стане.“

Отидох идната събота или неделя и тогава за първи път пропуснах тренировка по самбо. В залата тъкмо ме бяха пуснали на някакъв спаринг, в който ме размятаха, и после треньорът ми каза: „Абе, имаш сърце, момче, имаш сърце, само да не вземеш да се откажеш, защото тук са минали много такива – идват зa по месец-два, после изчезват и не се обаждат повече.“ Аз, разбира се, му казах, че няма да се откажа, без да кажа „Чао“. Отидох на кастинга и след няколко дни ми звъннаха да ми съобщят, че съм приет. Реших да се пробвам и видя какво е това нещо „школа по актьорско майсторство“. Тя съвпадаше с тренировките в събота и неделя и така и не се появих в залата. Сигурно са си казали: „Ето, и този е от ония, дето повече не се обаждат.“

В началото нашите изобщо не вярваха, че ще си задържа интереса върху школата, тъй като нямаме артистични традиции в семейството. Заниманията бяха в събота и неделя от 10 сутринта до 6 вечерта. Трудно е да си представиш как едно момче в десети клас, най-обикновен тийнейджър и келеш, вместо да се шматка цял уикенд с приятели, да пие бири и да пуши цигари скришом, ще си яде времето за театър и изкуство.

В школата срещнах много интересни хора сред преподаватели и другите деца. Изведнъж ми се отвориха очите за разни неща. Там се говореше за много любопитни теми, правеха се интересни опити на сцената и това нещо ми погълна вниманието. Всяка седмица в училище чаках да дойде уикендът, за да ходя на школа. Там прекарах 10, 11 и 12 клас и когато дойде краят на гимназията, всички започнаха да ме питат какво ще кандидатствам, какво ще уча, какво ще работя. Аз нямах никаква друга алтернатива, интерес или специалност в главата си, освен да продължа да се занимавам с театър. Три години след началото на школата горе-долу се бях ориентирал в средата, кое как се случва в София и България, какво ми харесва, какво не…

Бях записал „Европеистика“ по настояване на нашите. Обща и неособено ангажираща специалност в СУ, тъй като изпитите в НАТФИЗ са наесен, след като всички останали са минали. Явих се на изпитите в Академията и имах щастието да ме приемат от първия път. Директно си влязох в НАТФИЗ, където прекарах четири години в класа на Атанас Атанасов.

Какво си взе лично от него и от НАТФИЗ като школа?
Бих казал, че всички в класа се научихме да работим много. Тези четири години, особено първите две, които са по-натоварващи, работихме страшно много – във и извън часовете. Търсенето, надграждането и знанието, че можем още повече, пораждаха желанието да се трудим упорито

Помниш ли коя беше първата роля и първата постановка, в която участва?
В школата за първи път стъпих на сцената пред публика в един малък откъс от Три сестри на Чехов, където изпълнявах ролята на Андрей, братът на трите сестри. Много кратко откъсче. На сцената бях с едно момиче, с което после заедно влязохме в класа на професор Атанасов. Помня, че в последния момент преди да се покажа от завесата и да ме огрее прожекторът, бях нормално напрегнат, превъзбуден и въодушевен. Сърцето ми биеше малко по-силно от обикновено, но като цяло бях във владение на себе си. Казвах си: „Всичко е наред, репетирал си го, знаеш къде, кога и какво трябва да направиш.“ Секундата, в която се подадох иззад завесата обаче, прожекторите ме огряха толкова ярко, че не виждах публиката и сърцето ми щеше да се пръсне. Имах чувството, че ако погледна надолу, ще го видя как потрепва под ризата ми. Все пак не погледнах, трябваше да гледам напред, да направя пет крачки, да седна на стола, както съм репетирал. Бях в пълен шаш и паника и ми отне една-две минути, за да осъзная къде съм и какво се случва.

Има ли актьор, от когото си взел най-много в изграждането си, или комуто най-силно си се възхищавал през годините?
Аз определено харесвам нашия професор Атанасов като актьор и не го казвам просто от любезност. Също така съм безкрайно благодарен на Малин Кръстев, който ми показа пътя и ме зариби по театъра и по актьорското майсторство. Харесвам и актьори-криваци.

Хората, които най-много са ме надъхвали във времето, са били по-млади колеги, които са малко по-големи от мен. Още през първите ми години в школата, много ме вдъхновяваха тези, които бяха няколко години по-възрастни, вече по-отракани и супер влюбени в театъра. Раздаваха се на хиляда процента – не за хорските приказки, не за парите, които ще получат, а за театъра, за изкуството. Наистина даваха сърце и душа, пот и кръв. Репетираха се по нощите и рано сутрин, без изобщо да мрънкат. Когато влязох в НАТФИЗ, те вече завършваха или тъкмо бяха завършили. Има адски добри колеги – някои от тях все още не са толкова познати, други вече са доста разпознаваеми. Имена няма да изброявам, за да не пропусна някого. Беше особено надъхващо да видя как някой се раздава не само на представлението, а в самия процес на подготовка, за да постигне съвършенство.

Какво можем да очакваме от теб през новия сезон?
Участвам в няколко представления. От една година съм част от трупата на Драматичен театър Рачо Стоянов – Габрово. Там участвам в Под игото, 1894. Това е нова пиеса за издаването на романа и ще се играе на 19 и 21 септември на Театър пред театъра. В София играя в Катастрофа в Сфумато по текстове на Пинтер и Бекет. В Благоевград участвам в Портретът на Дориан Грей и новото, което е добре забравено старо и в момента най-много ме радва, е възстановяването на първото ми професионално представление Хляб в джоба. Това ми е любимото нещо, в което участвам. Харесва ми, че играя с още две момчета, Киро и Данчо, с които бяхме в един клас в НАТФИЗ и сме много близки приятели и съмишленици. Режисьорът е Веселин Петров, който е завършил в предишния клас на нашия професор, а по-късно специализира режисура и този спектакъл беше дипломната му работа. Още в четвърти курс го играехме в Сливен и с него гостувахме в София. Около февруари-март миналата година се наложи да спрем заради пандемията. Съдбата на представлението беше неизвестна и не се знаеше дали изобщо ще се играе някога отново, макар определено да имаше още живот в него. Сега получихме възможност и предложение да го възстановим тук, в София, в Yalta Club Art Room, което се намира в небезизвестния клуб Ялта срещу небезизвестния Софийски университет. Живот и здраве, на 30 септември би трябвало да имаме нова премиера там.

Има ли сцена или роля, за която мечтаеш? Не само в България, но и на световен мащаб?
Относно сцената не съм си нарочил конкретно място, но определено ми се ще някой ден да пътувам по работа в чужбина, в Европа и то именно за тази работа – актьорската. Много хора се замислят и със сигурност им се ходи. Засега се задържам тук, защото завърших едва преди две години и кажи-речи половината време мина в локдауни и пандемии. Ще ми се да си дам шанс и да видя какво мога да постигна тук, колко мога да пробия. Бих се пробвал в Испания, защото знам езика.

Нямам точен отговор за мечтана роля – това е като да ме попитат за любим филм. Обичам да казвам, къде на шега, къде насериозно, че искам да изиграя Торбалан. Това е фолклорен персонаж, за когото много ни се натяква и ние имаме много ясна представа за неговия образ на емоционално ниво, но някак си никой никога не го е виждал. Баба ти те плаши: „Ей сега ще дойде Торбалан!“, обаче той така и не идва, слава Богу. Според мен би било изключително интересно да се интерпретира образът му, защото аз не съм виждал да се изобразява визуално какво е това нещо Торбалан.

С какво друго отвъд актьорското майсторство би се занимавал?
С бойно самбо. Извън кръга на шегата, бих вършил нещо, свързано с пътуване. Например, екскурзоводство. Това е приятна работа, пак е един вид сцена – хората те слушат, докато говориш и задачата ти е да им задържиш вниманието.

Може би бих захванал и някакъв занаят. Искам да правя нещо с ръцете си. Това ми е недостиг. Като цяло, имам някакво самочувствие, че съм сръчен, но фактически нямам някакви сериозни умения и познания в тези сфери.

Има ли нещо, което не те попитахme, а би искал да споделиш?
Обичайте се и правете деца. Аз също ще се заема с това.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.

Warning: array_combine(): Both parameters should have an equal number of elements in /home/program/public_html/index.php on line 1098