Стефан Прóхоров за виното, изкуството и целия смисъл на живота

19 октомври 2021 текст Димитър Димитров снимки Кети Маринова и Симон Варсано
Познаваме Стефан Прóхоров от 15 години насам, когато нямаше брада, ала вече имаше опит в изкуството. За всичкото изминало време хуморът и духовитостта му все още опияняват като старо вино и разговорът ни днес прелива във всякакви теми. Театър, режисура, култура, халтура, че даже и кулинарно екскурзоводство. Представяме ти първата част от разходката из необятната вселена на Стефан.


Би ли споделил кога и как започна да се занимаваш с изкуство?
Нямам представа, защото нямам определение за това какво означава да се занимаваш с изкуство. Творческата дейност сама по себе си е нещо, което винаги ми е доставяло голямо удоволствие и съвсем естествено съм се насочвал към нея.

Като бях съвсем малък, рисувах с флумастри, после някъде в пети клас започнах да пиша стихчета. Първото ми стихотворение беше посветено на научните постижения – предимно на Исаак Нютон. Написах строфичките върху едни лепящи листчета, които си лепях по шкафа. Още ги пазя някъде. Написах 11 стихотворения за една вечер, след което това мина на пауза до пубертета, когато физическите промени и несгоди някак си съвсем естествено провокират лично творчество.

Разбира се, това е много съкратена версия, но в годините всичко започна от литературата, от писането, от идеята, че писането може да се учи. Бях част от литературен кръжок в Столична библиотека с водещ Елена Иванова. Там участвах заедно с други изявили се впоследствие автори като поета Димитър Ганев, например. Това доведе до естествен интерес към театъра, а покрай една красива и тъжна любовна история се насочих и към писането на драматургия.

После взе, че ме споходи късметът една кратка моя пиеса да бъде наградена в конкурс на Младежки театър. Пиесата се казва Правилата на играта. Тя беше наградена на конкурса за драматургия в рамките на Панаир на младите и беше поканена за развитие и поставяне в редовната програма. Получи се. В един момент аз се оказах на 18 години с поставена пиеса. Бях драматург по подпис. Това много ми хареса, но видях, че позицията на драматурга е най-лошата конкретно в българския театър, защото всеки театрал го учат, че текстът е само повод за театър. Това, което е написано, няма значение – важното е какво ще си измисли режисьорът. Затова реших да стана режисьор – за да не ми се бъркат.

След време разбрах, че истината е някъде посредата, но режисурата за мен е по-интересното нещо. Писането е прекрасно литературно занимание, но за мен като човек, който създава неща, най-ценно е да помогна в създаването на едно цялостно преживяване за друг човек. Преживяване, което му позволява да види и да открие в света около себе си – дали в театъра, или на улицата – неща, които вижда постоянно и които познава, но за чието значение и стойност не подозира и не си дава сметка. Това е супер, защото е балансирано. Не откриваме Америка, не сме някакви колумбовци, но в същото време се стремим... все едно да сложим рамка на врата на улицата. Улицата няма нужда от врати, тя е открита, но когато сложиш рамката, изведнъж ти виждаш какво има зад нея. Това е много приятно усещане. Говоря в множествено число, защото това е колективна работа. Стремя се да потискам егото и да го оставям по-надолу.

Кой е най-довереният ти и способен съотборник в екипната ти работа?
Това е Кети Маринова – сценограф, съосновател на студио Форсмажор и много повече, с която в последните вече четири години работим неотлъчно заедно и в изкуството, и в живота в посока на всичко това, за което говорим. Това е един от хората, с които творческото допълване е цялостно.

Къде откривате двамата целия смисъл на живота?
Открихме го в Гьоте институт. Всякакви заглавия и препратки няма как да не се обърнат срещу теб, защото самите те са подигравка и шега – няма нищо сериозно в цялата тая работа. Изкуството е част от нашето свободно време. То е възможно благодарение на свободното време. Това свободно време се е появило преди хиляди години с опитомяването на домашните животни и земеделието, след което на хората вече не им се е налагало непрестанно да се местят и ловуват. Като няма какво да прави, човек измисля повече богове, повече истории и така нататък... Както обичам да се шегувам, в превъплъщение и в прераждане не вярвам.

Няма как да гледаме сериозно на тази работа. Няма нищо по-тъжно от сериозен артист. Това, което правиш като творец, не може да промени света. Трудно е дори да промени живота на един човек. Този човек трябва да е много зле по някаква линия. Не, че не съм се чувствал в тази позиция, но не можем да разчитаме на това, не е устойчиво. По-скоро повишаваме качеството на живота в различни посоки чрез изкуството и културата. За проект инсталацията Целият смисъл на живота реално погледнато се вдъхновихме от Колелото на късмета на Къци. Оттам тръгна всичко. Впоследствие направихме колело на късмета с ключови философски текстове, в които човек да се изправи с помощта на прекрасната Мартина Апостолова или самостоятелно да бъде предизвикан да открие смисъла на живота си в случайността на това да му се падне нещо. Да си зададе въпроса: „Какъв е смисълът на живота ми?“ Дали ще е насилие и политика по Джон Дюи...

Когато завъртях колелото, ми се падна Критика на чистия разум. Най-смешното беше признанието, което всички споделиха. Падаше им се това, от което най-много се страхуваха и което най-много не искаха да им се падне.

Какво е за теб Дом на киното?
Това е място, което продължава да бъде дом. Беше едно от най-важните училища, в които съм ходил някога. Там научих, че колкото и неща да можеш да кажеш, добре е да можеш да ги направиш или поне да си готов да опиташ. Ако не си готов, по-добре да си мълчиш. Не мога да кажа, че не съм се опитвал за много неща.

Както гласи вицът за българските седем самурая:

В едно село върлуват страшни бандити. Чудят се селяните какво да правят и решават да извикат седемте самураи. Пристигат само трима човека. Единият куц, другият сляп, третият не може да говори, няма зъби... Казват: „Ние сме седемте самураи.“ „Как сте седемте самураи, вие сте трима – куц, кьорав и сакат.“ А тримата отговарят: „Еми, няма хора“.

Всичко се случва по този начин наоколо. Ние сме много малко. Като цяло желанието за достоен живот, което уважавам безкрайно, най-често ни води навън. Какво значи достоен живот в нашата страна? Достоен живот означава ти да бъдеш изправен пред постоянната необходимост да обясняваш очевидното – че ваксините не са нещо лошо, че няма световен заговор срещу България, че елементарната отговорност към себе си и близките повишава нивото на отговорност на целия колектив. Както бише Борис Христов: „Повдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха в цялата Вселена“.

Кое е най-специалното място, където можем да те видим на по вино?
Вкъщи, но аз обичам да пия вино навсякъде.

Как се зароди тази любов към виното?
Самото вино е една любов, която се зароди преди години в гимназията. Майка ми живееше на остров Крит със своя съпруг и аз изкарвах гимназиалните си лета там. Ходехме по селските кръчми и се наливаше най-вече домашно вино в ниски водни чаши. Имаше много специфичен конячен аромат, керемидено на цвят, леко мътно, противно на всички правила. Най-много ме изумяваше чашата – просто обикновена чаша за вода, различна от онези, които имахме в Банишора. Нашите ме захранваха с всевъзможни културни митологеми за Дивия юг, за вендети и за това как на Крит не бива да отказваш на някого да пиеш с него. Това, между другото, е вярно. Едни непознати хора на улицата много ми се скараха, когато им отказах наздравица.

Оттам тръгна целият този интерес – мои близки са свързани с публичното говорене, а то неизбежно е свързано с качеството на живот и с хубавите неща. Започваш да се питаш кои са хубавите неща и стигаш до извода, че виното е едно от тях. Когато си позволиш да го пиеш с въображение, ти пътуваш с него, защото доброто вино е изражение на мястото, от което то идва. Ти обикновено на това място не си ходил.

Кое е най-вълшебното място, на което те е отвеждало виното?
Пътувам доста из България в преследване на виното заедно с Кети Маринова, с която сега снимаме документален филм за българското вино в качеството му на културно наследство. Още търсим заглавието на лентата, понеже работното беше страшно клише.

Открихме много вълшебни места в България – например, Силистра. Великолепен и досега абсоютно непознат за мен град, дом на едни от най-добрите дюнери в страната. Всичко, разположено между магистрала Тракия и магистрала Марица, от Харманли в посока Ямбол, води до изумителни места. Едновременно като историческо и културно наслагване, паметници и пейзажи, но и като пълно безхаберие на местните хора към района, в който живеят. Там е пълно с неолитни паметници, тракийски светилища, тюрбета, църкви, каквото се сетиш. То е в нищото, на поляната е и се руши. Отиваш там и колонизираш собствената си страна. Повечето от нас, които живеем и работим в София, нямаме нищо общо с действителния живот в България. Самият аз нямам роднини на село. Започнах да пътувам и преоткривам България чак на 20 и няколко години. Много обичам това място, но тепърва го опознавам и се чувствам като турист. Давам си сметка, че се смирявам в този процес. Понякога имам чувството понякога, че няма надежда, но по-скоро не съм прав.

Кой е най-любопитният чужденец, който си развеждал из София?
Като кулинарен екскурзовод на Balkan Bites съм срещал много интересни хора. Спомням си най-ярко два случая – господин, който беше високо копие на Куентин Тарантино, и група от 8-9 дами от Колорадо, които специализираха в източноевропейски и централноазиатски фолклор. Бяха автори на кулинарна книга за кухнята в Грузия, България и Румъния и когато дойдоха на тура, вече знаеха всичко и даже можеха да го готвят. Това си беше шах с пешката. Тези жени са едни от най-добрите гости, които съм имал някога, защото всичко знаеха и всичко искаха да преоткрият. Това е едно от най-ценните неща – имаме цялата информация, която може да ни потрябва в ежедневието. Въпросът е как можем да я преоткрием.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.