Съдбата на актьора



7 март 2022 текст Милен Антиохов
В месеца между премиерата на Кървава сватба във варненския Стоян Бъчваров (19-и януари) и 101-годишнината на драматичния театър (12 март) си поговорихме с емблематичния за варненската сцена и българския театър Стоян Радев Ге. К., а той разказва за своите срам, страх, сантименталност и самоанализиране. Плюс още сериозни и не толкова сериозни теми.


Имаш ли си домашно музейче на твоята работа: изрезки за теб от вестниците, важни за теб реквизити...
Не, не, не, не, не (смее се). Няма нищо такова. Преди много години, като започнах, една голяма актриса – Катя Динева, Бог да я прости, – на която целият ѝ живот е минал във Варненския театър, ми каза: „Сега да започнеш да си записваш в една тетрадка ролите, да си събираш изрезки от вестници“. И аз може би първите две или три роли ги записвах в една тетрадка, която нямам представа сега къде е. После спрях. Така че – няма такова нещо.

Това значи ли, че не си особено сантиментален?
Съм сантиментален! Даже мисля – доста. Но сантиментът на всяка цена ли се изразява в събирането на тези неща. Аз имам спомени вътре в себе си. Помня много неща. Много, наистина. Но не по този начин – през материално събиране на нещо.

Имаш доста сериозен опит пред публика и едва ли си изпитвал притеснение на сцената. Но случвало ли се е и кога последно да изпиташ срам изобщо?

Има такива ситуации, в които съм изпитвал срам – когато си мисля нещо и съм бил неправ. Направил съм оценка към някой човек или към някаква ситуация и после ми е било показано или доказано, че не съм бил прав. В такива ситуации се срамувам от себе си, че съм избързал да сложа оценка. Като че ли започнах да се уча през годините по-малко да правя такива оценки, да не избързвам с първите си погледи и те да ми дават цялостната оценка. Защото като че ли се научих, че не е задължително да е верен първият поглед винаги, даже може би често не е. Мисля, че за това също професията ми помогна. Защото, когато работя върху образ, колкото по-дълбоко успея да вляза в неговия характер, да проуча неговия маниер, неговата структура – вътрешната, външната, толкова повече мога да открия, че той не е такъв, какъвто изглежда само през думите, написани му от автора, който му е дал този живот в драматургията. Може би в такива ситуации съм изпитвал срам от себе си, от оценките, които съм избързвал да давам.

Има ли герой, при когото, след като си приключил с него, да усетиш, че нещо е останало в теб – негова реплика, жест, навик – който използваш след това?

Не всяка роля, не всяка драматургия е толкова тежка, значима, смислена. И предполагам, дори може би се надявам някои от тях да оставят своя отпечатък върху мен, но аз не мога да го кажа, не съм регистрирал подобни неща. Вероятно е въпрос на много тънко и задълбочено себеанализиране, пък аз не се занимавам с това, това не е интересно аз да се самонаблюдавам и самоанализирам. Ролите, които стигат до мен, са много по-интересни от мен самия. Да занимавам себе си със себе си, ми се струва много безсмислено действие.


Като по-млад, като дете дори – имало ли е актьор, от когото да си искал автограф?

Като дете и като тийнейджър, а мисля, че и сега (просто по различен начин) аз винаги съм държал в съзнанието си актьорската професия на пиедестал. Нямам спомен за някакво конкретно име, конкретно лице, от което да съм искал автограф. Аз наистина държах тези хора на пиедестал и наистина не можех да си го представя. Като бях малък, във Варна, минавах покрай театъра с надежда да видя някой от тях, обаче така, по-отдалеч. Да го видя в някаква друга среда, на служебния вход евентуално да засека актьор. И винаги много се радвах и се вълнувах, като видя, но и през ум не ми е минавало дори да се доближа до тези хора и да им кажа „Добър ден“, пък камо ли да им поискам автограф.


Ако имаш силата да възкресиш само един български актьор, кой би бил той и защо?

Стоян Камбарев. Не актьор, а режисьор. Той си отиде толкова рано. Убеден съм, че българ-ският театър загуби с неговата ранна кончина. Смятам го за един от най-важните хора в моя театрален живот... Разбира се – и толкова много други артисти, режисьори, даже си казах, че няма да отговоря с едно име... Но смятам, че Стоян е важен и заради театъра ни изобщо.

Кой е най-големият ти страх, свързан с работата?

Аз не знам дали това е страх – но много ми се иска да мога да преценя кога да сляза от сцената и да го направя с акъла си. Но не съм сигурен, че ще успея да го направя. Защото аз съм много лаком за сцената. И не съм сигурен, че дори вече когато няма да мога да съм пълнокръвен, пълноценен по начина, по който аз го разбирам, че тогава ще мога да преценя и да си кажа – ето, сега е моментът, в който, Стоянчо, да слезеш от сцената. Не знам дали това е страх, но би ми се искало да мога да го преценя. Дано!

Сякаш повечето актьори предпочитат театъра пред киното, така ли е?

Лично аз предпочитам и на двете места, и двете са ми много интересни. Обичам и сцената безкрайно много, обичам и камерата. Те са толкова различни. При всички положения опитът ми в театъра е много по-наситен. Но има колеги, които казват: „Само киното е за мен и театърът изобщо не е моето място“. Аз обичам и двете. Дори някак си, понеже опитът ми в киното не е кой знае колко голям, там като че ли имам някаква краста – много ми се снима (смее се).

Имаш специфична, доста запомняща се физиономия. Това помага ли на актьора? Или е по-добре да си като Мат Деймън например, с „по-измито“ лице?

Мисля, че е различно, не знам. На мен очевидно ми помага физиономията (смее се). Има кастове за филми или сериали, които не съм спечелвал, защото по една или друга причина съм бил неподходящ, излъчването ми, гласът ми, нямам представа. Интересната, специфичната визия предполагам, че повече помага. Но мисля, че все пак тази визия трябва да бъде подплатявана с нещо, което е вътрешността. Имам роли, не една, например в Събирач на трупове, това го знам от режисьора – че той е казал „Аз искам този актьор да играе главната роля“, така че там не съм се явявал на кастинг и тази роля по този начин е стигнала до мен.

Ако някой човек никога не е ходил на театър и е решил да „опита“, коя постановка би му препоръчал, за да продължи да го посещава и след това?

Ако един човек седне в ресторант и си поръча нещо от менюто, сервират му го, той го опита и каже: „Това е отвратително“ – този човек ще спре ли изобщо да се храни? Бих препоръчал на човека да не си храни само шкембето, а да храни и себе си. Една недобра храна може да те отрови, едно представление, което на теб не ти харесва, няма опасност чак да те отрови.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.