Програмата

От нейните Присъствия в Червената къща през 2008 до последното й представление-лекция Лъвкрафт в Дом на киното (посветено на американския майстор на хоръра със същата фамилия), Ани Васева обръща нормите в театъра с хастара навън – за да открие нов подход към актьорската игра, ролята на светлината и звука, човешкото тяло и чудовищата, които го населяват.

"I'm no dancer, I'm a mover", казва ни испанският хореограф Маркос Морау още при първото изскачане на думата танц в прозореца на скайп между нас. Докато го опознаваме на малки стъпки, разбираме, че "да движи другите" е единственото, което някога е искал да прави.

Искахме да говорим с нея, още когато отворихме стихосбирката ѝ Хълбоци и пеперуди. Но моментът отлетя. Сега се сещаме пак, а Августин Господинов ни пише "Тя е пич, ще се разберете" в месинджър и пуска в следващия балон телефона на Ирена Иванова или Рене Карабаш, както ви харесва.

След първото пускане на трейлъра на Корекция, трябваше да говорим с Иржи Хавелка. На картата около нас това име значи много, но тук едва се добираме до телеграфно CV в стил "режисьор, водещ, актьор и декан на факултет на 36". Създателят на танцовия спектакъл, който идва за Световния театър на 10 юни, е всичко това и отгоре, предвид наградите, прибрани от Корекция.

Не е точно "млад режисьор", ако броим постановките му, Икара за дебют, който взима преди 10 години за Части от цялото, и дори възрастта му – 35. Във всеки нов спектакъл обаче Стилиян Петров потъва така, сякаш му е за първи път: тръгва от нулата с неистово любопитство.

Всяка вечер през 90-те композира по едно парче на компютъра си, но нещата нито започват, нито приключват там и тогава. Връзката на Калин с музиката е горe-долу толкова дълга, колкото собствения му живот, и днес списъкът с театрални постановки и филми, на които е давал октави емоция, пълни няколко страници. Има два Аскеера и два Икара, а за последната година е работил по шест постановки – от Дакота и Любовта на Анатол до Квартет и Чайка. Да, слухът не ви лъже, той е обичайното музикално алтер его на Явор Гърдев, и знаем как разтърсва – сега влизаме на среща с него в най-малкото студио на света, за да открием епицентъра.

Не му е уютно в определението "ъндърграунд режисьор", но признава с известно неудоволствие, че окей, явно има слава на такъв. Напоследък обаче всяка вечер след представление на неговата Лив Щайн получава емоционални писма от публиката (и винаги им отговаря, честна дума). Работил е и по Годар, и по Ибсен, и по Шекспир, а името му не за първи път е част от списъка за Икар. Сега постановката му получи номинации не само за режисура, но и за главна и поддържаща женска роля (за Анастасия Лютова и Весела Бабинова), и за сценография (на Чавдар Гюзелев). Срещаме се с Крис обаче не да му кажем, че стискаме палци, а за да чуем какво си е мислил на 15, къде се крие на премиера и колко време ще му трябва в японско село.

Сухата статистика би казала, че Емилиян Гацов-Елби е композитор, който често работи по театрални и танцови постановки (дотук над 50), има награда Икар за музиката към Психоза 4.48 и постоянно кръжи из континента, за да озвучава различни пърформанси на сцена.

Преди премиерата на новия му спектакъл тази седмица, попитахме режисьора Антон Угринов колко копия на Анатол познава и помъдряваме ли някога в любовта.

Един ден гледа Мариус Куркински и си казва, че иска и тя да може да развълнува някого така. Изглежда е на прав път – тази година получи Икар и участва в Каръци, който взе голямата награда на фестивала в Москва. Преди това Елена е завършила в класа на Ивайло Христов, вече е играла в най-доброто на сцената ни – от Хамлет през Каквато ти ме искаш до Жана, а на есен започва репетициите за Чайка на Явор Гърдев. Две реплики ни стигат да разберем, че още се буди с трескавото усещане за предстояща работа, че се пази от обобщения и че с нея срещи се правят на едно място – пред служебния вход на Народния театър. Как защо – това е вторият й дом. Да влезем.

На 32, Василена Радева вече е име в театъра, което стои до три други: Икар, Аскеер и Стоян Камбарев. Уважавяме я заради тези награди, но не статуетките са толкова важни, колкото таланта й да предизвиква реакция в публиката и да предава послания с лекота, независимо дали поставя класическа пиеса или документален театър. Интересно какво се върти в главата й дни преди премиерата на новата й постановка в Театър 199? Без въпроси, няма отговори, така че търсим заедно Великият момент на господин Кьоних.

Често го наричат половината от Чучков Брадърс – продуцентската къща за кино и реклама, която движат с брат му Борислав. "Много хора си мислят, че продуцентът е един чичко, който дава пари, а ние всъщност сме едни чичковци, които измислят проектите, намират им финансиране, реализират ги и ги разпространяват", обяснява Виктор Чучков-син. Преди 4 години с Тилт ни показа и как се режисира хубав български филм, а сега се готви да снима 18% сиво по книгата на Захари Карабашлиев. Толкова по работа за днес. Срещаме се с Виктор, за да си говорим за нещата, които обича и живота в града, който е избрал пред Рим, Берлин и Ню Йорк.

Да започнем от извора. Лорка пише Домът на Бернарда Алба през 1936, когато Испания е задушена от фашизъм и религиозен фанатизъм. Тази комбинация ражда чудовища в пиесата му, а нея превръща във висока летва, която прескачат само опитните режисьори. Диана Добрева е един от тях. Постановката й по Лорка е емоционална въртележка, наречена Къщата на гнева – след слизането си от нея, говорим с Диана за пътя и емоциите, които я водят от текста до сцената.

Теди Москов не спира да работи, а ние не спираме да го гледаме. След Каквато ти ме искаш в Народния, режисьорът остава на италианска вълна – Приятелки мои е втората му премиера за сезона, този път в Малък градски театър Зад канала. Знаем, че до последния ден не обича да говори за постановките си, но един следобед му звъннахме.

Освен талант, той притежава и силен характер. Бунтар е, но не размахва лозунги и вместо да мрънка, действа. Винаги има план Б. Изглежда, че на 27 Ованес Торосян вече е намерил правилната формула. При това е социално ангажиран и отговорен към средата, в която живее. Старае се да я променя чрез работата си, а тя в момента е на няколко фронта: в киното – филмът Съдилището, в театъра – импровизационното представление Импровизирай това, и в режисурата – Записки на един луд и Мечтата на Наташа, които са част от театър Реплика. При толкова проекти, трябваше да му дадем думата.

Той не прилича на актьорите, които напоследък са на мода. Не създава шум около себе си, не се натрапва – нищо че на 30 вече е изиграл ролята на ролите.
Леонид Йовчев е необичайно скромен, но и пълен с любопитство към света. Обича сградата на Народния театър – сцената, коридорите, ей така да ги разглежда. Не иска да се бърка на никого, но за себе си е изобретил авторитарен ред за живота, наречен Леонизъм – според него всичко трябва да е просто и ясно. Вярва, че изкуството само задава въпроси, а отговорите лежат на плещите на всеки от нас поотделно.
Срещаме се с Леонид веднага след неговите три часа и половина в кожата на Хамлет. Ще си говорим за историята, за избора да живееш или да умреш за свободата си и за куража на героите в Солунските съзаклятници. В новата постановка на Стоян Радев в Народния, той играе Йордан Попйорданов-Орце. Посрещаме го със същия въпрос, с който започват Съзаклятниците:

В последните години нищо не може да я откъсне от театъра.
Освен един малък разбойник на име Рои, който я учи да не се плаши от дълбокото. Обича пържени картофи и пържени филийки, и вярва в промяната с хъса на човек, който пръв ще навие ръкавите си, за да я осъществи. Това е Ида. От семейство Даниел.
С нейния пърформанс No movement No sound на 16 октомври започва фестивала на Асоциацията за свободен театър АСТ, на която е  съосновател. Изданието тази година влиза в рамките на международната среща на IETM – световната мрежа, която не изпуска нищо важно в полето на изпълнителските изкуства.
Преди старта на маратона, Ида Даниел ни разказва за препятствията по трасето и други семейни истории.

Адриана Миланова и Теодор Петелов са от онези отдадени артисти, които смело, но и методично, работят над себе си. Тя е пианист, той е актьор, тя живее във Виена, той – в Ню Йорк. Двамата се познават отдавна и приятелството им естествено прераства в съвместна работа. Теодор основава своя театрална компания в Ню Йорк (The Whitelisted Theater Company), а Ади е композиторът, който работи над авторската музика към представленията. На едно място се събират Щатите, Западна Европа и единните Балкани.

Дръзки къдрици, перли, ярко червило и закачливи рокли във всички цветове на дъгата! Звучи като реквизит от стар филм, но всъщност е традиционният и особено разпознаваем дрескод на най-веселата общност у нас – тази на суинг почитателите. Вероятно сте засичали тези мъже и жени на тематични ретро партита или други специални събития, чудейки се как винаги успяват да изглеждат толкова непринудени, но винаги шик. Отговорът е в музиката, а тя е езикът на душата, твърдят Явор и Соня – двама от най-популярните суинг танцьори у нас, които са и част от екипа на Lindyhop.bg, една от малкото специализирани танцувални школи в България. Ето какво още споделиха двамата в един лишен от официалности, но пък прелюбопитен следобеден разговор.

Том Голд е известно име в балетния свят - бивш солист на прочутия New York City Ballet, създаден от хореографа Джордж Баланчин през 1948. В собствената си група Tom Gold Dance, той  търси собствения стил на компанията, нейнат отличаваща се естетика. И успява. Представя най-доброто, което днес виждаме в съвременния балет като сплав между класическото и съвременното. Тъкмо този синхрон между двете, Том Голд счита за своя мисия, стремейки се да бъде културен мост. Постига го с тънко музикално ухо. Работи с известни и авангардни (мулти)инструменталисти; смесва стилове: класика с модерен танц, джаз, степ; съчетава таланта на балетисти с разнообразен натюрел от различни балетни компании; общува с телата. Затова го харесват не само в Щатите, но в Европа и Близкия Изток. Малко преди да излезе на сцената на Софийска опера и балет, Том Голд сподели подорбности около себе си и начина си на работа.