За първата си рап битка в родната Варна Филип взима личната карта на свой приятел, за да влезе в клуба, защото е само на 14. Скоро след това той вече сглобява завършени песни под псевдонима Секта, а в идеалния момент среща Николай a.k.a Kotich, чиито инструментали веднага лягат под римите му.


Първия път, когато излизах на сцена, бях страшно притеснен. На събитието имаше много изпълнители, на които съм фен, и до този момент не бях рапирал пред по-голяма публика, която да не е там за сблъсък. Значим за мен човек видя, че съм изнервен, дойде и ми пусна Леле Како, понеже знае, че много я харесвам. Това веднага ме вкара в комфортната ми зона и когато чух да ме викат, не се стегнах, а всъщност се справих и направих добро впечатление. Посланието на парчето ми влияе доста силно и, въпреки че не е конкретно, се излива по много готин начин. Пускам си го периодично в моментите, когато имам нужда да го чуя. Не е песен, която бих надул от колоните в компанията на приятели или на парти, слушам я по-скоро сам или на слушалки, вървейки нанякъде. За щастие, не се е налагало да звучи в ушите ми скоро, особено откакто класА стана факт. Когато вече влизах в моя музикален филм, приятел ми направи плейлист от парчета, които ми бяха референция. От тях най-интересно ми беше това, защото недоумявах как човекът е успял да бъде лиричен, да е музикален, парчето му да е фрашкано с мелодии, които хващат от първия тон, но в същото време да не натоварва. Трудно е да намериш тази златна среда, защото обикновено искаш да кажеш нещо на някого и разказваш историята, без да влагаш много в музиката, а ако пък целта ти е да правиш модерна музика, най-често пишеш за неща, които не замислят слушателя. Тори успява да ме грабне и по двата начина – както може да ме накара да се забавлявам, така може да ме накара и да седна да слушам внимателно какво иска да ми каже. Огромен фен съм му и наистина не мога да избера само едно парче. Средата около него го провокира да пише истории, от които се получават както песни за проститутки от краен квартал, така и за богатия живот на човек със собствен остров. Умее да е креативен и различен на фона на останалото, което залива пазара, всичко негово ми е любопитно и често чета текстовете отделно. Аз не го правя по този начин – по-скоро извличам срички от всички моменти, през които съм минал и ги изплювам под формата на метафори. Това парче ме връща в морската градина във Варна, на Шаха, където съм карал скейт през огромната част от съзнателния ми живот. Никога не е било нужно да звъня на приятелите си по телефона, просто си взимам дъската и всички образи, които искам да видя, са там. Прекарах много време в София, работейки по албума и други проекти, и сега е време да се прибера. Всъщност една от причните да се занимавам по-сериозно с рап още в началото беше, че падах твърде често със скейта и не бях достатъчно добър, че да си струва. Много от нещата, които Hopsin е написал тук са в унисон с моите мисли, но не знам как бих ги структурирал така, че да направя парче от тях. Песента е един импровизиран разговор с Бога за всички неща, които хората си мислят и биха казали, но обществото не би ги приело по правилен начин и би ги намерило за обидни. Старая се да стигна нивото, при което разговарям за това в рима и всички разбират какво имам предвид. Просто ме предразполага за парти. Не са много моментите, когато ожаднявам, а ожаднея ли, най-често съм в естествената си среда с хора, с които мога да се забавлявам искрено. Пуснем ли си тази песен, пресъхваме моментално.