Mamma Mia!

11 декември 2008 текст Ана Вучева, снимки Илиян Ружин
Няма как да не приветстваме завръщането на Миленита. След дълго мълчание тя атакува отново с шейсетарския сингъл Няма и приготвя цял нов албум за догодина. Каза, че този път ще слуша само себе си и ще действа брутално – е, нас не ни е страх от смели блондинки и чакаме винтидж изданието й с нещо повече от интерес.


Как си, къде се изгуби?
Ами, имам две деца – едното е на две години, другото на осем месеца. И леко седя в медийна изолация, защото ми остава време само за бебета и музика. Но установих, че така донякъде е дори по-добре, защото всичко излиза най-истинско. Иначе винаги нещо ти влияе. “О, Ейми Уайнхаус. И аз сега правя нещо като Ейми Уайнхаус.” Виждаш нещо, което те кeфи, и правиш нещо подобно. А пък така буквално каквото излезе от мен, това е. Най-накрая успях да постигна този саунд дизайн, който исках през всичките тези години.

Не можеш да отречеш, че и новото ти парче Няма доста прилича на нещо, което скоро се появи.
Ти чу ли го, на какво ти прилича?

Много е лесно – на Дъфи.
Стига бе, ти си вторият човек, който ми го казва. Съжалявам, че така брутално ще се изразя, но Дъфи да си гледа работата. Още преди седем години го бях записала това парче, имам свидетели, които са го чували още тогава. Но се радвам, че сега излезе тази стилистика. Аз дори й измислих име – винтидж носталгия.

Носталгия по какво?
Според мен по 60-те, 70-те години някъде. Целият албум, който сега правя, гони онези години. Това парче конкретно е инспирирано от една италианка, Мина. Тя пее един невероятен хит, който бащите и майките ни са слушали по купони. Ако го чуеш, моето парче ще ти заприлича повече на него, поне като настроение. В този албум Няма е може би най-тъжното и баладичното, другите са много грууви парчета. Слушах доста ретро италианска музика напоследък.

От онези години има и доста българска.
О, да, има и българска. Има едно парче на Лили Иванова, което много ме вдъхнови – Амазонка, някъде от 1968. Пее се за едно конче – пълен наивитет в текстовете. Другото, което също мисля да гоня в този албум е... някак си не искам да е със секса напред.

Пак ли ти си правиш всичко – музика, текстове?
Да, аз. За това парче, за аранжимента и смесването много ми помогна Веселин Веселинов – Еко. Може би с него ще направим и албума. Но колкото по-малко хора участват, толкова по-добре. Всъщност винаги основно аз съм правила нещата и накрая, като дойдат другите хора, които съм извикала, се разфокусирам. Досега въпросът беше как да постигна това, което искам, без да обидя хората, които са с мен. Оттук нататък ще бъде само как да постигна това, което искам. И ако нещо не ми върши работа – сори, но трябва да съм малко по-брутална. Успехът ми на пазара никога не е бил много-много голям. И просто трябва да съм малко по-безцеремонна. Знам перфектно и от самото начало точно какво искам да постигна, но винаги съм правила компромиси. Не – оттук нататък аз записвам и ако трябва – аз смесвам, аз мастерирам.

Някога търсила ли си непременно комерсиален успех?
Много ме тормози това, че може нещата да не са се променили за две години и търговският успех още да е обвързан с медийния. Това е бруталното преекспониране на хората. Аз затова и се отдръпнах, това много ме дразни. В един момент просто излизаш във всички списания и какво от това? И мисля да подходя по малко по-различен начин и просто да се съсредоточа върху други неща. С Еко мислим да направим банда за свирене на живо.
Като каза на живо, скоро те видяхме на една сцена с Остава...
Те ме поканиха за три парчета и аз отидох. Не съм много силна в рока, аз съм с далеч по-акустично звучене. И трябва да е много по-акустичен звукът, за да мога да се почувствам добре. Или точно обратното – да е някакъв Sex Pistols.

И как я виждаш живата сцена за теб сега, с новите парчета?
Видях се с разни хора, да речем топ 5, и доколкото разбирам, се пее на някакви места като коктейли, част от които са готини, другите не стават. Вчера гледах един лайв на Bluba Lu – свирят с камерен оркестър и е жестоко. Аз не мога да се изхвърля чак с оркестър, но не знам... не знам какво да очаквам. Много искам да има лайв участия, но дори и да няма, ще продължа да правя музика. Разликата между мен и онези мацки, които правят по едно парче само защото трябва да ги забележи някой чичко и да им купи мерцедес, е, че единственото, което продължава да ме вълнува, е самата музика.

Снимахте ли вече видео на Няма?
Да, снима се в България и Ел Ей. Тук работихме с един от най-добрите български режисьори – Жоро Марков, а в Америка снима Захари Крабашлиев – суперталантлив човек, драматург, автор на романа 18 процента сиво. Историята е за двама души, създадени един за друг. Жената е тук, мъжът там. Затова и клипът е сниман половината тук, половината там. И е в стилистиката на един корейски режисьор, авторът на Настроение за любов (Уон Каруай – бел. авт.). Много красива картинка, леко винтидж. Мисля, че ще го пуснем през януари.

Съжаляваш ли, че се върна в България. Сега пак работиш с хора, които не живеят тук и носят идеи и усещания отвън?
Мисля, че не съжалявам. Ако отидеш навън, не правиш точно изкуство, това е рискът. Всичките ми приятели, които правят изкуство навън, междувременно работят в барове и така нататък. Съжалявам, но аз не мога.

Ти също работеше сто други неща тук.
Да, да. Но пък самата среда е малко, как да кажа, по-културна.

Е, много екстравагантно изказване.
Като изключим такситата, нямам много допирни точки с човека от народа. Обградила съм се с готини пичове, с които ми е окей. И нямам медия план, аз съм от днес за утре. Мисля, че нещата трябва да излизат много по-спонтанно.

С какво ще запомниш тази година?
От Ейми Уайнхаус, която е от миналата година насам, нищо не може повече да ме впечатли в поп музиката. И с риск да обидя българската поп сцена, нищо ново не съм видяла тук.

С кого би направила нещо съвместно все пак?
Имахме идея нещо с Белослава да направим. Много бих се радвала да работя и с Рони от Nassekomix, защото е суперталантлива и имаме еднаква чувственост към музиката и много бихме си паснали като гласове.

И накрая, докъде стигна с подготовката за празниците?
Доникъде. Вярно, че има и празници. За мен има само бебета и музика. Дори не знам коя дата сме днес. Но ще купя някакви подаръци.


Милена Николова (по паспорт) е родена в Куба, а после е живяла в Испания и Мексико, което бързо обяснява артистичния й псевдоним Миленита. Истинско дете-чудо, записва право в Софийския само на 15 и го завършва на 19, когато обикновените студенти кандидатстват. Почти не е работила по специалността, но за сметка на това през годините е била сценарист, тв и радиоводещ, редактор в списания, PR и кастинг мениджър. За късмет между всичко това винаги е намирала време за музиката – и си я прави сама. Излезе с парчето Моногамни – и по класациите, и по списанията, а три години по-късно (през 2005) пусна и първия си албум Do It Again. После изчезна някъде – досега.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.