Зорница Иларионова за любовта към музиката

23 юни 2022 текст Анастасия Стоева

Зорница Иларионова е ярко младо име на класическата музикална сцена. Зад гърба си има немалко отличия и награди, покорявала е редица световни концертни зали, а на 29 юни пристига в Зала България, за да изпълни Концерт за цигулка и оркестър № 1 op. 77, ре мажор от Йоханес Брамс и Жар птица от Игор Стравински под диригентската палка на Йордан Камджалов.

Потегляме на вдъхновяващо пътешествие през тънкостите на класическата музика, за да разберем как Зорница се справя с най-малко любимите ѝ произведения, каква роля има личния почерк в класиката и каква е съвременната музикална публика.




Колко часа на ден са нужни за постигане на съвършенство?
Целодневно са нужни толкова часове, колкото успешно да се получи въпросното произвдение, репертоар или програма, която човек упражнява. Тази професия, колкото е красива, толкова изисква и усиля, труд и постоянство. Важно е да се отбележи силата на волята да правиш това всеки ден, без да ти натежава, с пълното съзнание защо го правиш. Дори в моментите, когато се чувстваш по-изтощен, трябва да продължаваш напред. За това се изисква характер, устойчивост и упорство.

Основният двигател, за да не го усещаш като нещо, което всеки ден да ти тежи на раменете, е огромната любов към професията и към музиката като цяло. Ключът за всичко това е в желанието на един изпълнител да продължава да работи тази професия. Независимо колко опит имаш, инструментът изисква подготовка във всеки един момент.



Каква музика харесваш да слушаш в свободното си време?

Слушам с най-голямо удоволствие всичко, което е качествено и стойностно. Включвам се и в различни проекти извън класиката. Две години правим много успешно турне с джаз певеца Васил Петров и с Врачанска филхармония. За щастие то ще продължи и тази година. През август и септември също имаме концерти. Съвсем скоро направихме един видеоклип, който всички могат да видят и чуят в платформата Youtube и Facebook на официалната ми страница. Това е съвместен проект с китариста Стойчо Стоянов по негова идея и покана и с негов аранжимент. Заедно направихме красивата песен Йовано Йованке в аранжимент за цигулка и китара с много класическо звучене, но все пак запазвайки цялостта ѝ като емблематична народна песен.

Аз съм винаги отворена към най-различни проекти, инициативи и извън класиката, стига те да бъдат направени с вкус, със стил и да имат стойност.



Каква е съвременната публика на класическата музика?

Радва ме фактът, че публиката е разнообразна. Забелязвам, че в концертната зала все повече започнаха да присъстват и хора, които не са тясно свързани с класическата музика. Това е голяма победа за нас, класическите музиканти. Смятам, че този подем се дължи именно тези проекти и формации, които се правят встрани от класиката и чрез смесване на по-популярна музика с класическа музика – нещо, което ние правим с Васил Петров. Покрай по-комерсиалните неща широката публика има възможност да се запознае и с по-сериозната класическа музика. Това привлича все повече различни като професия и като музикални предпочитания хора в концертните зали. Те стават фенове и на класиката, защото, слушайки тези наши проекти, те разбират, че класическата музика всъщност не е нещо толкова трудно достъпно. Всеки може да почувства, че тя всъщност е много лесна и приятна за възприемане.

Забелязвам тази тенденция в последно време и съм много радостна като класически изпълнител, че привличаме все повече почитатели и по-голяма аудитория.

Освен, че свириш, и преподаваш. Какво ти харесва в преподаването на музика на млади таланти?

Щастлива съм, че от началото на тази учебна година имам половин клас в Национално музикално училище Любомир Пипков. Атмосферата е винаги прекрасна, а децата са много талантливи. Прави впечатление, че повечето от тях изявяват и огромно желание за развитие и работа. Това е едно от най-важните неща, за да може един млад човек да върви напред и да има успехи. Много се радвам, че мога да бъда насреща за тях, когато имат нужда.

Преподаването е по-различен опит, който учи, обогатява и развива и нас, преподавателите. Когато човек застане от другата страна, има възможността да се сбълска с много проблеми и се опитва максимално да намери разрешението на всеки един от тях. Това неминуемо ми помага и на мен самата като изпълнител.

Притесняваш ли се някога, преди да излезеш на сцена?

Абсолютно винаги. Слава богу, че е така. Да се вълнуваш означава да искаш да дадеш всичко, което имаш, на хората, които са дошли да те чуят. Отговорен си към себе си, към преподавателите си и собствената си публика. Добре, че можем да се вълнуваме, тъй като това прави и изпълнението още по-докосващо. В крайна сметка това усещане ти дава много, независмо, че всеки път го изпитваш в по-малка или по-голяма степен.

Когато един концерт приключи успешно, ти си толкова зареден, че вълнението става като допинг. Искаш отново и отново да го почувстваш и да се връщаш към тези моменти. Всъщност това е нещото, което държи един изпълнител жив по време на работния процес. То те мотивира и те прави по-активен, така че в никакъв случай не е нещо лошо. Ако започнем да го възприемаме по този начин, може би ще излизаме с още по-голяма увереност на сцената, отколкото ако го приемаме като страх. Когато човек не е подготвен, съвестта му се обажда и тогава това вълнение наистина наподобява повече притеснение. Когато обаче един изпълнител е готов и няма поводи за никаква неувереност, този трепет, който има вътре в себе си, е вдъхновението и вълнението от това, което предстои, а то винаги е прекрасно.



Има ли някоя световна сцена, на която мечтаеш да свириш някой ден?

Разбира се, те са много. На която и сцена да ми се налага да свиря, обещавам, че ще свиря с цялата си любов към това, което правя.

Имало ли е моменти, когато си клоняла към това да се откажеш от тази професия?

Имала съм безкрайно трудни моменти в професионалното си развитие. Продължавам и до ден днешен. Това е неизбежно – нито един път на нито един творец не е осеян само с цветя. Има много трудности и изпитания, но именно те те правят по-силен, по-устойчив, по-смел, по-уверен и мотивиран да вървиш напред. Дори да е имало моменти на съмнения, в които ми е минавало през мислите да се откажа, те са били в по-ранните ми години, когато бях все още ученичка. Замисляла съм се дали това наистина е моето призвание и дали това е нещото, в което мога да бъда най-добра.

Според мен сигналът, че човек трябва да продължи да се занимава с това, което прави, е, че ако спре за известно време, то започва да му липсва и започва да му тежи. Дори да съм си давала почивки, след няколко дни винаги съм изпитвала огромно желание да се върна към инструмента и да свиря отново. За мен това е било достатъчна индикация, че това е моят път и трябва да продължавам да вървя по него. Трудности има във всяка професия. Никъде не е лесно и когато човек осъзнае тези неща, започва да приема дори трудностите с вдъхновение.



Как първоначално избра цигулката?

До голяма степен това се случи благодарение на моята майка, Благородна Танева, която е и мой най-основен педагог. Аз завърших нейния клас в музикалното училище. Тя е безкрайно отдаден човек на професията и учениците си. Още откакто бях много мъничка, вкъщи се свиреше много. В нейния клас винаги са били едни от най-ярките цигулари в България и това е така до ден днешен.

Освен, че има много красив звук, цигулката и изглежда по много красив начин. Това винаги ме е впечатлявало. Дори си спомням как като бях много малка, дори не във възраст, когато е възможно да започна да се занимавам с това, ми бяха направили снимки пред огледалото с една много голяма цигулка и дълга рокля до земята. Представях си как вече съм цигуларка и свиря на големи сцени толкова хубаво, колкото и учениците на майка ми.

На четиригодишна възраст тя за пръв път започна да ми показва повече неща, отначало детски песнички, а оттам тръгна и пътят ми към по-сериозна работа. Няколко години по-късно дойдоха конкурсите и всичко останало, което следва, за да стане човек цигулар.

Има ли композитори, които изключително много харесваш да изпълняваш, и такива, които са ти неприятни за свирене?


Имало е, особено, когато бях по-малка. Сега се стремя да откривам красотата на всяко едно произведение, което свиря. Разбира се, имам много мечтани творби. Такъв пример е Цигулковият концерт на Йоханес Брамс, който съм безкрайно благодарна, че тази година през месец април имах възможност да изсвиря за пръв път под диригентството на маестро Йордан Камджалов. Крайно съм му благодарна, че още в първия момент, в който му казах: „Маестро, аз имам една мечта: да изпълним заедно концерта на Брамс“, той не ми зададе абсолютно никакви въпроси, а веднага отвърна: „Ще го изсвирим.“

Това се случи за пръв път в Шумен с Шуменската филхармония. Обичам безкрайно много този оркестър, тъй като с тях свиря от години и нашата съвместна работа вече продължава много време. Радвам се, че първото ми изпълнение на това произведение се случи именно с тях, а седмица по-късно – с Плевенска филхармония, които също обичам безумно много. Първите ми изяви с оркестър бяха именно с тях, още когато бях на 10 години. Човек трябва да изпълнява този тип концерти на Брамс или Бетовен, когато вече е на една по-късна възраст и има по-зрял начин на мислене. Надявам се, че вече съм готова за всичко това.

Предстои ми да изпълня концерта и на 29 юни в Зала България в София на фестивала Софийски музикални седмици. Щастлива съм, че отново ще бъда с Плевенска филхармония, а на диригентския пулт ще бъде Йордан Камджалов. Каня всички почитатели на класическата музика да дойдат. Страшно развълнувани сме да свирим Брамс за всички тях.

През изминали години ме е привличала повече виртуозната музика – тази на Сарасате, на Виенявски и Паганини. Това е съвсем нормално, тъй като децата се радват на всяка една техническа сложност, която преодоляват, и на целия виртуозитет, с който могат да разполагат в тези произведения. Към днешна дата много обичам да свиря френска музика, в това число тази на Шосон, на Дебюси и на Цезар Франк, разбира се и на Брамс.



Има и други произведения, които остават голяма мечта за мен. Тази година за пръв път направихме голям концерт с музиката на Франц Шуберт в рамките на Европейския музикален фестивал. Имах голямото удоволствие да си партнирам с чудесни музиканти. Това бяха моите фантастични колеги Мартина Табакова на пианото, Кристиян Чернев на виолончело и двама оперни певци – Гергана Николаева и Марио Николов, с които изнесохме тази шубертова програма. Шуберт също е огромно предизвикателство за всеки изпълнител, тъй като звучи страшно красиво и въздействащо, но е също толкова труден за изпълнение. Получи се много успешен концерт. Изпълнихме Голямата соната за цигулка и пиано, Клавирно трио №2, включихме се и в различни песни на двамата певци. Беше незабравимо преживяване.

Най-много в момента ме радва всичко ново, което мога да изпълня за пръв път. Такъв случай беше и с Двойния концерт за цигулка и пиано на Менделсон. Направихме го със струнен оркестър и великолепната българска пианистка Пламена Мангова. Друго такова произведение е Соната №2 за цигулка и пиано на бразилския композитор Вила-Лобус. Това беше много интересна първа среща за мен с бразилската музика. Имах огромната привилегия тогава да бъде друг изключителен музикант, Иля Овчинников.


В по-ранните ми години е имало и моменти, когато не съм искала да свиря някои произведения. Това се случи със Сонатата за цигулка и пиано на Дебюси, която сега ми е едно от най-любимите произведения. В Кралския колеж Рейна София в Мадрид, където учих 4 години, преподавателката ми по камерна музика настоя да изсвиря точно тази соната за завършване на учебната година. Казах ѝ: „Разберете ме, професор Гуяш, аз не се чувствам подготвена и не разбирам тази музика. Предпочитам  да свиря сонатата на Йоханес Брамс“. Тя ме погледна и каза: „Да, аз си представям, че искаш да свириш Брамс и съм сигурна, че ще го изсвириш хубаво, но, повярвай ми, сега ще трябва да научиш Дебюси и един ден ще бъдеш от изпълнителите, които го свирят най-добре.“ Тогава не я разбрах.

Минаха години. Същата соната присъстваше като задължително произведение на един от международните конкурси, в които много исках да взема участие. Много се колебаех какво да направя, защото все още изобщо не харесвах това произведение. Огромното ми желание и мотивация да участвам в конкурса все пак наклониха везните да опитам да се срещна отново с него. Тогава се видяхме с големия български цигулар Веско Ешкенази. Беше дошъл в Музикалното училище. Позволих си да поискам колегиален и дори приятелски съвет от него. Казах му: „Голям проблем стои пред мен. Готвя се за международен конкурс, в който сонатата на Дебюси е задължителна, а аз никак не я харесвам. Какво ще ме посъветваш да направя?“ Това, което тогава абсолютно преобърна нещата, беше неговият отговор: „Послушай други произведения на Дебюси. Пусни си оркестровите му неща. Отиди на някое място в планината, където много ти харесва, остани сама и опитай да посвириш това произведение и да го почувстваш като свое.“



Така и направих. След няколко дни заминах на едно прекрасно място, на което много обичам да бъда. Спомням си, че от следобеда до късно вечерта се затворих там и свирих само сонатата на Дебюси. От този момент това ми стана едно от най-любимите произведения. Дори спечелих награда от въпросния конкурс. С този подход оттам нататък започнах да гледам към всяко едно ново произведение. Дори в първия момент да ми звучи леко странно, да не го разбера веднага, се опитвам доколкото е възможно да вникна в него, да прочета повече за историята на композитора и да чуя други негови творби. Неминуемо се поражда вдъхновение, което ти дава съвсем различен и много по-широк поглед от концентрацията само във въпросната творба, която трябва да изпълниш.

Има такива моменти и младите хора винаги реагират първосигнално, когато нещо не им харесва, без да осъзнават,  че има някаква гениалност във всяко произведение на изкуството. Там е мисълта на автора, неговите преживявания в даден момент от живота му и ако човек се задълбочи да разбере смисъла зад всяка една творба, тогава процесът става изключително интересен, креативен и бих казала дори безкраен.

Мислила ли си някога за композиране на авторска музика?

На този етап не. В момента не усещам това близо до себе си. Интересно ми е да свиря музиката, която са написали гениалните творци. Цигулковият репертоар е толкова голям, че винаги има още и още какво човек да научи. Това ми е безумно интересно.

Каква роля има личният поглед и дори импровизацията в класическата музика?

Това е нещо много важно от гледна точка на това изпълнителят да бъде личност и да присъства като такава на сцената. Ние, класическите музиканти, сме доста ограничени в това отношение. Джаз музикантите, например, имат абсолютната свобода да правят всичко, което поискат. Ние все пак до голяма степен контролираме един много сложен процес, съобразяваме се с много условия, поставени от самия композитор, и все пак във всички тези условности и закони в класическата музика, интересното, любопитното и предизвикателното пред всеки един талантлив човек е да остави собствения си почерк. Едно от най-големите изпитания и това, което отличава един приличен музикант от изключително талантливия голям артист, е, че големите артисти оставят и нещо от себе си.

Какво според теб е бъдещето на класическата музика в контекста на съвременната музикална сцена?

Смятам, че класическата музика ще оживява. Дори смея да кажа, че предстои да се възражда. Толкова много неща са вече измислени, че всеки един от нас, творците и публиката, има нужда да се връща и към корените. Аз съм абсолютен оптимист и силно вярвам, че класическата музика в най-истинския ѝ и чист вид тепърва ще става много актуална.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.