Ивайло Дончев и руините на изчезналото човечество

4 октомври 2021 текст Анастасия Стоева

Още с построяването си всяко място съдържа в себе си предчувствие за бъдещото си запустяване . В кухи черупки ли се превръщат изоставените сгради, когато вместо живот в тях, остане само мълчание? Не и според Ивайло Дончев, който вярва, че духът на всяка изоставена локация произтича от нейния наблюдател.

Ивайло Дончев се занимава любителски с фотография, но това по никакъв начин не личи в изложените в Project Lab принтове с кадри от бивши болници, фабрики, кули и дворци. Можем да разгледаме изложбата Живот след смъртта до 15 октомври, да усетим повея на изтичащото време и може би дори да си купим някоя от завладяващите фотографии. Средствата от всеки закупен принт отиват при децата от училище Русаля в едноименното търновско село, където учениците в неравностойно икономическо положение изучават изкуства и занаяти.




Може ли да ми разкажеш повече за себе си и за проекта? Какво е урбекс?
Занимавам се с урбекс много преди да знам, че такова понятие съществува. Тогава не го практикувах целенасочено. Трябва да съм бил на 7-8, когато за първи път влязох в изоставената сграда на Габровската болница недалеч от вкъщи. Като поотраснах, влязох в Бузлуджа далеч преди това място да стане световна забележителност на урбекс феновете.

От последните няколко години това се превърна в по-устойчиво хоби. Урбекс идва от словосъчетанието urban exploration, което буквално преведено означава изследване на градска среда. Не е необходимо тази среда да е непременно градска. Всякакви, създадени от човека структури, които често, но невинаги са изоставени, могат да се превърнат в обект на такова изследване. Целта може да е всякаква – историческа, естетическа, приключенска или комбинация от трите.

Нямам самочувствие на фотограф и определено не съм професионалист. Въпреки това, редовно качвам снимки онлайн и преди две години моя приятелка ми подхвърли идеята да направя изложба с тях. Оттогава се наложиха многократни отлагания поради епидемичните обстоятелства, а и не само. Забавиха се нещата, но пък за това време натрупах снимков материал, който влезе в изложбата.

Още от самото начало знаех, че изложбата ще е благотворителна, а не с комерсиална цел. Знаех и че искам да подкрепя някаква образователна кауза, понеже държа на образованието.

Как избра да се спреш точно на тази кауза?
Помолих една по-опитна приятелка, с която съм работил по благотворителни инициатив, да ме насочи към някоя образователна кауза, свързана с деца в неравностойно положение. Тя ми изпрати страницата на училище Русаля. Видях, прочетох, поинтересувах се и доста ми хареса. Впоследствие се оказа, че познавам две от девойките, които преподават там. Свързах се с тях, те бяха супер вдъхновени и споделиха, че страшно много им харесва това, което правят.

Как избираш местата, на които ходиш?
Локациите се избират по най-различни начини. Можеш да „преписваш“ от други урбексъри. Можеш да пътуваш активно из страната или из чужбина, да видиш нещо и да си кажеш: „Това изглежда интересно, как ли го охраняват?“ и просто на момента да го изследваш. Ако нямаш възможност да влезеш веднага, просто си го отбелязваш и впоследствие проучваш терена с Google Street View, Google Maps, сателитни снимки и така нататък. Някои хора директно сканират определен ареал за структури, които изглеждат интересни чрез Google Earth, без да са били там преди.

Защо някои от местата се пазят в тайна?
Защото не всеки, който отива там, има изследователски интерес към тях. Някои хора искат да трошат, да крадат и като цяло да нарушат естетиката на това пространство, особено в нетрезво състояние. Това е едната причина.

Допускам, че е възможно част от урбексърите да не споделят местоположението, за да си осигурят усещането за ексклузивност на посещението. На мен обаче основните ми съображения са запазването на мястото такова, каквото е, каквото съм го видял в непокътнат вид. Затова споделям само с хора, на които имам пълно доверие.

Кой е най-впечатляващият урбекс обект, който си посещавал? А кой е най-труднодостъпният? 
Единият е индустриален комплекс в България, който е между напълно и почти нефункциониращ. Тоест, функционира в обем, доста различен от този, за който е предназначен. Другото е една изоставена болница. За съжаление след като беше споделена неособено внимателно и снимките ѝ попаднаха в социалните мрежи, в болницата се напъплиха всевъзможни медии, снимаха репортажи за нея и това доведе до известна популярност. Оттогава започнаха да влизат хора с какви ли не намерения и постепенно я разкостиха. Беше изключително впечатляваща. Тези, които имат обща идея от изоставени места, ще се сетят кой е комплексът, но предпочитам да не назовавам името му.

Едно от най-впечатляващите места, на които съм бил, но не можах да вляза тъкмо защото проникването беше толкова трудно, е един палат в Италия с неомавърска архитектура от 17-19 век. Съвременният му облик е абсолютен шедьовър на архитектурата, а сградата е в изключително добро състояние. С един приятел ходихме там преди три години. Влязохме в катакомбите под замъка, но имаше срутване, което възпрепятстваше продължаването ни по-нататък. Що се касае до входа от наземно ниво, имаше аларми, камери и решетки, които правеха влизането невъзможно. Все пак съм виждал снимки от вътрешността на палата и съм страшно впечатлен.

Каква красота откриваш лично ти в разрухата?
Предполагам, че съм привлечен от тази естетика, тъй като съм голям фен на постапокалиптичния и дистопичния жанр не само във визуалните изкуства, но и в литературата. Имам сантимент към този стил и на много от местата, които снимам, светът изглежда следчовечешки.

Впоследствие започнах да обръщам по-голямо внимание и на архитектурата. Доста от тези обекти имат повече или по-малко забележителен архитектурен облик.

Може да се дълбае страшно много в психологическите корени на това какво ни влече към определен тип естетика. Някой психоаналитик вероятно би предположил, че имам деструктивни или смъртолюбиви наклонности, каквито аз смея да твърдя, че нямам, но може да се спекулира в такава посока.

Смяташ ли, че местата имат собствен уникален дух?
Категорично да, но първо трябва да начертаем някакви граници на това дали ние само усещаме този дух, или допринасяме за него. Според мен духът изчезва, ако няма кой да го възприеме. Зависи от това какво проектираш, зависи от нашето собствено съзнание и какъв смисъл наслояваме там.

В този смисъл духът на мястото е обективен само доколкото е реален факт от психичния свят на възприемателя. Това го обективизира в някаква действителност. Да вземем за пример изоставена къща, която има някаква история. Преди да узнаеш историята, ти ще гледаш по един начин на тази къща. След като я научиш, може би ще погледнеш от друг ъгъл.

Знанието за историята на мястото, разбирането за определена естетика на архитектурата – всичко това са слоеве, които като наблюдатели свързваме с него, но те не са му изначално присъщи.

Представи си, че си урбекс изследовател от бъдещето и разглеждаш изоставена София. Какво би грабнало вниманието ти, къде би влязъл и какво би заснел?
Бих видял Националната художествена галерия. Представям си я с излющена мазилка, а отвътре да е останала както си е с всички картини, покрити с прахоляк. Друго място, което бих видял, е НДК. Като цяло биха ми били интересни по-знаковите сгради, защото в празни панелки съм влизал неведнъж. Интересно е, когато самата сграда има по-особена архитектурна стойност, независимо от конкретния стил. Също е интригуващо, когато намираш изоставени обекти. Не съм влизал в изоставена галерия, но си представям, че вътре бих открил много интересни неща.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.