Тела на показ



11 октомври 2007 текст Емил Христов, снимки Илиян Ружин
Свикнали сме да мислим за Васил Къркеланов като за фотографа на Playboy – няма как, той наистина е виновен за образите на изкусителните каки, които влизат в мокрите ни сънища. Васил обаче се занимава и с много други неща, има големи идеи за авторски проекти, а наскоро нареди изложба със свои снимки в галерия Ирида. По случая си поговорихме с него за това-онова, не само за голи жени.


Ще споделиш ли нещо повече за изложбата, която е повод да се видим?
Ще покажем 28 фотографии, част от които са публикувани на страниците на списания, както и такива, които ми харесват, но поради една или друга причина не са удовлетворявали напълно концепциите на изданията, за които съм ги снимал, и са останали непоказани. При всички положения това е фотография, която ме изразява повече, отколкото поръчките, които съм изпълнявал. Подборът обхваща последните 5-6 години. Има портретна фотография, има и доста силна еротика.

Не те ли дразни това, че те възприемат най-вече като еротичен фотограф?
Може би е по-пикантно и интересно за хората. Аз предпочитам да снимам портретна фотография на жени, макар че има и изненада в изложбата, снимка на мъж... Не, не е Азис (смее се). Иначе изложбата се казва Тела и лица, като в нея присъстват както много известни, така и съвсем непознати лица... и тела.

Кои са популярните личности, които ще видим?
Едни от красивите тела на България. Има снимки на певицата Камелия, които нямат нищо общо с поп фолк стилистиката. Истината е, че тя има убийствено тяло за снимане, а ние успяхме да я вкараме в един много специфичен образ, доста фетишистки. Там кадрите са по-смели. Тя работи с много хъс и няма как да не станат интересни снимки. В нашата работа моделът е от огромно значение.

Учил си операторско майсторство, все още ли те влече киното?
Още когато завърших, видях каква е ситуацията с киното в България. Истината е, че това е занаят, който се учи, след като влезеш в продукцията – първо като момче за всичко, после като асистент оператор, стъпка по стъпка. Точно през тези години киното в България се скъса, а ситуацията не се е променила особено и до днес. Ориентирах се повече към фотографията, защото там си сценарист, режисьор, оператор – нещата зависят най-вече от теб. Иначе преди време със съпругата ми направихме студио, където се снимаха доста продукции за телевизията – Небивалици, Сръчно, На ръба, Голите ангели.

Снимал си документални филми, кажи нещо за тях.
Да, документалното кино ми е много интересно. Един от филмите ни, който чувствам особено близък, е Посветените на огъня. Това е документално видео за нестинарството, коeто направихме преди две години. Имахме възможността да снимаме неща, които вече изчезват – може би последния истински нестинар. Темата е изключително интересна, стигнахме до неща, които не могат да се разкажат, мистика, която не може да бъде обяснена... Неотдавна снимахме и филм за българска мода, много по-артистичен от нещата, които до момента са правени – по-скоро прилича на микс от музикални клипове, на някаква арт импресия. Бяха много трудни снимки, но и много атрактивни. Снимахме в студио, на Перперикон, в Софийския градски затвор... Беше сериозно изпитание.

Как успяваш да съчетаеш фотографията с операторството?
Tрудно ми е преминаването от едното към другото. Има един период на адаптация, в който се чувстваш вързан, трябва да си пренастроиш мисленето. В киното времето присъства като фактор, фотографията представя отрязък – двете неща са безкрайно различни.

Като спомена затвора, кои са най-странните места, на които си снимал?
Работил съм в пещери, в запустял рудник на дъното на едно кално езеро... Снимал съм над Странджа от самоубийствено съоръжение, което се казва мото-делта планер и принципно трябва да лети над места, където всеки момент може да кацне, а аз снимах с една 15-килограмова камера над горски масиви.

Явно действително те влекат екстремните изживявания?
Става ми страшно, но в такива случаи не можеш да направиш кой знае какво. Всъщност летях три пъти за тези снимки, явно в един момент обръгваш. Няколко пъти съм снимал на място, което спокойно мога да нарека ад – едни доменни пещи, където се претопява скраб. Там условията са нечовешки – температура, прах, сажди. Става въпрос за пещ с огромни размери – колкото жилищна кооперация. Не си чуваш мислите, забравяш кой си. Колкото до затвора – бих работил само там, понеже винаги има много малко време и целият екип е максимално мобилизиран. При тези снимки за няколко часа свършихме работа, която иначе щеше да отнеме седмица.

Работата в студио май не е чак толкова забавна?
Напротив, изпитвам огромно удоволствие да снимам в студио, защото там действително можеш да работиш с фотографските трикове и ефекти, а и също може да е много предизвикателно и забавно. Вкарвали сме в помещението огромен басейн с вода, над пет кубика пясък. На всичко отгоре хамалите не изчакаха до края на снимките и се наложи целият екип, включително Петър Антонов, върху чийто клип работехме, да изринем един камион пясък. При други снимки ползвахме петстотин запалени свещи и мога да се закълна, че не е никак лесно да ги поддържаш горящи в продължение на няколко часа. В студиото замириса на Александър Невски. Може да бъде изключително смешно, а и няма никаква опасност да зациклиш, докато ти идват подобни идеи...

Нещо ново подготвяш ли в момента?
Решил съм да обърна внимание повече на авторските си неща. Сега започвам един проект, който е много грандомански и изисква организация и пари. Ще е нещо много свързано с модата, може би най-сериозното начинание, с което съм се захващал.

Кога да го очакваме и под каква форма?
Трябва да преодолея собствената си мудност (смее се), сигурно до края на следващата година ще е готов. Иначе вероятно ще има изложба и албум, макар че ще е подходящо и за календар, стига да намеря клиент, който ще приеме нещата точно такива, каквито искам да ги направя.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.