Програмата

Часовете му за релакс са запълнени с комикси, бразилско джиу-джицу и „желание да правя музика“, както сам се изразява. От 9 до 6 пък пък прави брандинг, уебдизайн и рекламни материали за Novarto – софтуерната компания, в която работи, след като е минал през дизайнерски позиции и във Vedamo, комуникационната агенция Nitram и рекламната МcCann Sofia. Казва, че е изпреварил ученето с практика, защото, вместо да ходи на лекции, още от първи курс започва да зарежда CV-то си с реален опит. И понеже в работата му липсва достатъчно рисуване, в свободното си време развива илюстратора в себе си. Ако го питате, ще ви каже, че не рисува добре, няма идея какво иска от изкуството си и идеите му някак сами се оформят в движение. Можем да добавим само, че пожелаваме на всеки да е така добър в нещата, които „не умее“.

Две години по-късно Весела може да се похвали с редица книги в портфолиото си. Макар да е потънала дълбоко във водите на криейтива като графичен дизайнер в агенция proof, тя не спира да се занимава с оформлението на книги, създаването на анимации и илюстрации. В свободното си време Весела бродира и шие „това-онова“. Интересът ѝ към изобразителното изкуство не е случаен. В семейството ѝ примерите за хора на изкуството не са един или два, а за баща ѝ, който е бижутер, рисуването е хоби.

В интернет може да сте я срещали и като Ronko. Първата ѝ изложба идва още в детските години – представлява директна намеса върху стените у тях. По-късно записва "Анимационно кино" в НБУ, а после и "Графичен дизайн". Докато учи, започва да се увлича все повече по снимането и създаването на фотоколажи, експериментите с видео и с аналогови техники за заснемане и пренос на изображения. Включвала се е в изложби на Фото-форум, в проекта Not my art на Александър Станишев, във фестивала Part of Heart, а е доста вероятно и да сте посръбвали Блъди Мерито си в компанията на работите ѝ, защото ги е показвала и в бар Петък. Иначе музиката е онова нещо, което винаги успява да я вдъхнови, така че сигурно най-лесните є проекти досега са били колаборациите с музикантите Jawhinge и Cactus Erectus. И макар да ѝ е трудно да говори за себе си, помолихме я да отвори още малко вселената си към вас. Ето какво излезе оттам.

Преслава Маринова е създател на Nimeria Shop, откъдето се сдобиваме с ръчно изработените ѝ бижута от смола, хипоалергенни елементи и сребро. Дали ще е ловко нарисувано стилизирано листо от гинко, или низ от миниатюрни цветя и геометрични фигури, всеки елемент от бижутата на Преслава е пълен с живот, любов и внимание към детайла. Запасяваме се обилно с всичко това и пожелаваме на Преслава винаги да превръща света и околните в по-красиватата версия на тях самите.

Майка ѝ създава дрехи и именно това се превръща в семенцето, от което израства любовта на Елена към изкуството – най-вече абстрактното. Модата е и сред нейните големи страсти, наред с фотографията и постерите, които през последната година показва в Instagram профила си. Въпреки всичко споменато дотук (и макар да я приемат и в специалности, свързани с фотографията и дизайна), за всеобщо учудване накрая Елена записва бизнес образование във Великобритания. Сега вече е на финала му, така че с нетърпение чакаме да видим как ще комбинира онова, което учи, с онова, заради което е на страниците ни.

Питали сме се как консумираме. Търсили сме сетивността и неща, невидими за очите. Чудили сме се какво е „бавна мода“ и защо Серафим ни е най-любимият разказ на Йовков. Днес срещаме Калина Павлова, която заедно с Вилияна Карушкова създава инсталацията Серафим. Докосваме се до изкуството им от 11 до 20 февруари в Топлоцентралата.

От малка се увлича по изкуството – първоначално по рисуването, преди да започне да експериментира с камерата на един свой стар телефон. „Снимките бяха с лошо качество, някои – размазани, но именно несъвършенствата ми харесваха в тях“, спомня си Миа, която днес вече има бакалавърска (и почти магистърска) степен по "Графичен дизайн и фотография" от пловдивската АМТИИ. Старият телефон отдавна е заменен с хубав апарат, но влечението ѝ към размазаните образи още си е там. Вдъхновяват я най-вече видеоигрите, мангата и експерименталното кино, но и несъвършенствата на човешката памет, която често ни лъже или ни показва неясни, разфокусирани спомени. „Опитвам се да пресъздам сходно усещане в работата си, като често комбинирам две или повече изображения за тази цел“, обяснява Миа. Докато търсите подходяща рамка за диптиха ѝ, ние ще я поразпитаме още малко.

София Сотирова е едва на 24 години, а вече има своя изложба зад гърба си от лятото на 2020-а и грандиозни планове за бъдещи творчески изяви. Отдадеността и талантът, вплетени в изкуството ѝ, обещават развитие отвъд най-смелите хоризонти. Екипният ни радар вече я е уловил, за да проследим пътя ѝ из галериите и ски пистите, както и да я разпитаме за дърворезбата, мечтите и любимата ѝ София.

Ако искате лика на любима личност на стената си, но се чувствате твърде пораснали за прегънат на осем плакат, на помощ идва Александър. С платно и четка той създава попарт портрети на лица предимно от музикалния бизнес и киното – от Мерилин Менсън през Мила Роберт до Матилда от филма Леон. Преди да започне да рисува по цял ден обаче, Александър първо учи за ветеринар, а после работи в ИТ сферата. Като художник пък е изцяло самоук и макар да се посвещава на изкуството едва през 2018, вече има четири изложби зад гърба си, като последната тъкмо премина. Иначе Александър е също къмпингар, скиор и геймър – ето ви още три теми, по които да го хванете в разговор, ако се засечете в някоя галерия.

Всичко във вселената се движи от физични сили, закони, магия и „наративий“. Така Тери Пратчет шеговито нарича нуждата от разказани истории в което и да било кътче от неговия Свят на диска. Тук, в нашия кръгъл като балон свят, „наративият“ също е един от най-важните елементи, а разказвачите на истории са на пиедестал. Особено добрите разказвачи, какъвто е Ясен Григоров. Познаваме го като режисьор, художник и автор. Завършил е комикси и разказвателни изкуства във Франция, визуална комуникация в Швейцария, илюстрация в НХА и режисура в НАТФИЗ. Тази година завърши и новата си книга Ако бях цвят, която разказва една по-различна история по един по-различен начин. Ако бях цвят ще намерите в книжарниците, а от страниците на Програмата можете да се заредите с малко от „наративия“ на Ясен Григоров и неговата история за отминаващата 2021.

Научихме за нея покрай един TED чак тази година, но отдавна се бяхме ослушвали да чуем за човек, който гори за Бузлуджа така, както и ние. Дора Иванова е архитект, родом от Монтана, с диплома от Техническия университет в Берлин (който завършва с отличие през 2014). Точно дипломната ѝ работа я среща с въпроса за Бузлуджа – как така един невероятен паметник е оставен да се разрушава, въпреки огромния интерес към него и у нас, и по света? И какво може да се направи, за да бъде спасен? Дора започва с проучвания, после основава фондация Проект Бузлуджа и, докато работи в архитектурно бюро в Берлин, намира време да действа и по каузата за спасяването на паметника. Днес вече е в България, а Проект Бузлуджа върви с пълни сили: мозайки се „осиновяват“, предпазват от лошото време и, малко по малко, възстановяват с помощта на доброволци. Какво е палило Дора през 2021 и какво осветява пътя ѝ напред към следващата година? Ето, сама ни разказва.

„Любопитството и по-внимателното взиране в нещата са в основата на творенето от всякакъв тип“, смята Габриела, която срещнахме в Instagram. Работите ѝ там се отличават с ярки бонбонени цветове и текстури, които сякаш можеш да усетиш с пръстите си само докато ги гледаш. Нейното лично любопитство се храни най-вече с пътувания, наблюдаване на света и слушане на разни човешки истории, а освен тези трите и музиката често я вдъхновява да посегне към белия лист. Габриела е дипломантка в специалностите "Графика и илюстрация" и "Плакат и рекламна графика" в НБУ, а работата ѝ до момента е фокусирана най-вече в изработката на детски картинни книжки. Сега илюстрира поредица за Африка, която ще разказва за материалните и моралните богатства, с които се гордее южният континент. Следим каналите ѝ, за да разберем първи, щом е готова. А какво я притеснява, докато някой разглежда произведенията ѝ, какво ѝ носи лекота и за кое все още не ѝ достига смелост, разбираме още на следващите редове.

Адриана Янкова е на 25 години и се определя като математик по душа и художник по призвание. Тя е една от двете студентки в Националната художествена академия, илюстрирали новите луксозни издания на шекспирови пиеси – Бурята и Макбет, които се появиха през ноември с логото на издателство Кръг. Самата Адриана работи по Макбет, защото трагичната тема в текста я привлича. Родена на 19 февруари, тя е в ничията земя между две зодии – водолей и риби, и някак на границата се оказва и във всичко останало. Влиза в НХА, специалност „Книга, илюстрация и печатна графика“, на прага на приема, след като е била на ръба да завърши архитектура във ВСУ Любен Каравелов. Макбет е първото издание с нейни илюстрации и дизайн, което излиза на пазара.

В семейството му има още трима артисти – и двамата му родители са художници, а по-голямата му сестра е графичен дизайнер. Кръвта вода не става, така че и Самуил от съвсем малък усеща, че изкуството ще е добър път за него. Избира анимацията. Учил е Анимационно кино, но вместо да бърза да се дипломира, още в университета започва да търси възможности да се развива в реална среда. Първо става background artist в HandsDownStudios, а сега е cinematic designer в Ubisoft Sofia. Не може да си спомни кога за последно е хващал молив и хартия – от много време вече рисува изцяло дигитално. Стилът му пък постоянно се видоизменя. Кое вдъхновява промените, четете по-надолу.

Миналата седмица се срещнахме със съвременната художничка Валентина Шарра и изложбата ѝ Сълзи без тъга, която можем да разгледаме в галерия Структура до 4 декември. Първата част на интервюто четем тук.

В наше време почти не се говори за смъртта. Гробищата се намират далеч от очите, а хората правят всичко възможно, за да забравят, че не са вечни. Със своята изложба Сълзи без тъга Валентина Шарра руши тенденцията и предизвиква посетителите да се сблъскат със страховете си, да ги осъзнаят и трансформират в нова гледна точка.

Още в детската градина я записват на уроци по рисуване и става ясно, че някой ден ще бъде художник. Графика и печат е фокусът ѝ и в Националното училище по изкуствата в родната ѝ Варна, и в Университета за приложни изкуства във Виена, където живее и до днес. Жанина се движи основно около ситопечата, рисунката, инсталацията и книжното изкуство и обича разнообразието в материалите, с които работи: от платно и хартия до прозрачни фолиа и дърво. Единствената константа в изкуството ѝ е големият мащаб – един от любимите є проекти е 55 кв.м живопис на тема трафик на хора, спусната от тавана в църквата "Св. Михаил" във Виена по време на великденските пости. Иначе є е мечта да превърне изкуството си и в нещо за носене. Докато сега балансира между майчинството, местенето в нов дом и предстоящите изложби, намира малко време и за разговор с нас.

Насекоми, цветя, извънземни и „всякакви щуротии“ пълнят детските ѝ скицници. Рисуването винаги е било единствената опция, когато си е фантазирала каква би станала, като порасне. Днес Бела е на 26, има зад гърба си диплома по Илюстрация от Художествената гимназия в София, бакалавър по Комуникационен дизайн от Университета за приложни науки в Аахен и стаж в агенция за реклама и визуална комуникация в Хамбург и се занимава още с фотография, концепция и стратегия. Работи като графичен дизайнер в Кьолн, но все още живее в любимия си Аахен. А докато крои планове за пътешествие из Азия и мечтае да отвори собствено ателие, малък магазин или галерия, се поспира за миг, за да ни разкаже още малко за себе си.

Още с построяването си всяко място съдържа в себе си предчувствие за бъдещото си запустяване . В кухи черупки ли се превръщат изоставените сгради, когато вместо живот в тях, остане само мълчание? Не и според Ивайло Дончев, който вярва, че духът на всяка изоставена локация произтича от нейния наблюдател.

Ивайло Дончев се занимава любителски с фотография, но това по никакъв начин не личи в изложените в Project Lab принтове с кадри от бивши болници, фабрики, кули и дворци. Можем да разгледаме изложбата Живот след смъртта до 15 октомври, да усетим повея на изтичащото време и може би дори да си купим някоя от завладяващите фотографии. Средствата от всеки закупен принт отиват при децата от училище Русаля в едноименното търновско село, където учениците в неравностойно икономическо положение изучават изкуства и занаяти.