Програмата

В наше време почти не се говори за смъртта. Гробищата се намират далеч от очите, а хората правят всичко възможно, за да забравят, че не са вечни. Със своята изложба Сълзи без тъга Валентина Шарра руши тенденцията и предизвиква посетителите да се сблъскат със страховете си, да ги осъзнаят и трансформират в нова гледна точка.

Още в детската градина я записват на уроци по рисуване и става ясно, че някой ден ще бъде художник. Графика и печат е фокусът ѝ и в Националното училище по изкуствата в родната ѝ Варна, и в Университета за приложни изкуства във Виена, където живее и до днес. Жанина се движи основно около ситопечата, рисунката, инсталацията и книжното изкуство и обича разнообразието в материалите, с които работи: от платно и хартия до прозрачни фолиа и дърво. Единствената константа в изкуството ѝ е големият мащаб – един от любимите є проекти е 55 кв.м живопис на тема трафик на хора, спусната от тавана в църквата "Св. Михаил" във Виена по време на великденските пости. Иначе є е мечта да превърне изкуството си и в нещо за носене. Докато сега балансира между майчинството, местенето в нов дом и предстоящите изложби, намира малко време и за разговор с нас.

Насекоми, цветя, извънземни и „всякакви щуротии“ пълнят детските ѝ скицници. Рисуването винаги е било единствената опция, когато си е фантазирала каква би станала, като порасне. Днес Бела е на 26, има зад гърба си диплома по Илюстрация от Художествената гимназия в София, бакалавър по Комуникационен дизайн от Университета за приложни науки в Аахен и стаж в агенция за реклама и визуална комуникация в Хамбург и се занимава още с фотография, концепция и стратегия. Работи като графичен дизайнер в Кьолн, но все още живее в любимия си Аахен. А докато крои планове за пътешествие из Азия и мечтае да отвори собствено ателие, малък магазин или галерия, се поспира за миг, за да ни разкаже още малко за себе си.

Още с построяването си всяко място съдържа в себе си предчувствие за бъдещото си запустяване . В кухи черупки ли се превръщат изоставените сгради, когато вместо живот в тях, остане само мълчание? Не и според Ивайло Дончев, който вярва, че духът на всяка изоставена локация произтича от нейния наблюдател.

Ивайло Дончев се занимава любителски с фотография, но това по никакъв начин не личи в изложените в Project Lab принтове с кадри от бивши болници, фабрики, кули и дворци. Можем да разгледаме изложбата Живот след смъртта до 15 октомври, да усетим повея на изтичащото време и може би дори да си купим някоя от завладяващите фотографии. Средствата от всеки закупен принт отиват при децата от училище Русаля в едноименното търновско село, където учениците в неравностойно икономическо положение изучават изкуства и занаяти.

Определя се като ентусиаст с амбиция да се изгради като артист във възможно най-много сфери и житейският ѝ път досега го показва. Като дете по цял ден рисува и се лашка между мечтите да стане художник, моден дизайнер, татуист, архитект, цигулар или палеонтолог. Две от тях се случват и на практика, а трета ѝ е хоби, на което посвещава доста време. Елица минава през две художествени гимназии (в родната ѝ Варна и в София), а после 2-3 години е татуист, преди да замине да учи във Виборг, Дания. Сега привършва обучението си в сферата на анимацията като визуален дизайнер и дизайнер на типажи, а после мисли да се връща и към татуирането. Междувременно обаче креативността ѝ никога не спи – в свободното си време шие дрехи, прави театрален грим, плете, танцува vogue... Все пак поспря за миг, за да ни отговори и на няколко въпроса.

Мира Мохсен се изявява като дигитален художник, а сама себе си определя за мореплавател в буквалния и метафизичен смисъл на думата. Умее да плава както в моретата, така и в безграничното пространство. От няколко години се занимава с визуални инсталации, включващи различни техники и медии за изразяване. На 1 октомври в пловдивския Club Fargo Мира, Яница Генова и Теодора Джерекарова от Артера, ни представят Анатомия на пространството – експериментален филм-инсталация, който вплита визуално изкуство, музика, поезия и всички нишки, свързващи ни в едно безвременно и безгранично цяло.

Двама възпитаници на Националната художествена академия представиха на 14 септември откриването на своя проект Полет в солта в софийска Финес и ни потопиха в солените води на Атанасовското езеро, където да поплуваме до 18 септември. С комбинация от късометражен филм и платна с маслени бои, изложбата започна с представление и оригиналната хореография на Деница Николова и Ева Петрунова, измислена специално за софийското откриване на проекта. Свързваме се директно с художниците, за да ни разкажат за Полет в солта.

Рисува, откакто се помни, а по-професионално – откакто влиза в програмата по Книга, илюстрация и печатна графика на НХА. Вече 5 години е графичен дизайнер, а настоящият ѝ офис е този на Oblik Studio (което я прави поредния талант от екипа, минаващ през нашите страници). И докато вкъщи я чака котка, за да споделят заедно разни по-интровертни занимания, в Instagram Руми показва всичките си останали лица. Понякога това я притеснява – струва є се, че „отстрани изглежда сякаш съм страница, която фийчърва различни артисти, а не е профил с мои неща“. На нас обаче ни е интересно да стиснем ръка като нейната – такава, която еднакво добре рисува птици като за учебник по биология, модерни илюстрации като за финтех индустрията и прави бранд идентичности, иконки и типография. Стиснете ръката ѝ и вие.

Сутрините му са ранни. Спокойствие намира в семейните вечери с дъщеричката си Бориса. Обича да експериментира в работата си и едва ли нещо може да го откаже от живота на художник. Това са три бързи факта, с които да ви подгреем за срещата с Веселин. Попаднахме на работата му в Instagram и така ни стана интересно да се запознаем, но де факто той жъне успехи в изкуството от немалко време. През 1996-а година завършва специалност Плакат в Сливенското училище по приложни изкуства. После продължава с бакалавър по Графика и магистратура по Живопис във Великотърновския университет, а от тогава до сега се е разписал с десетки изложби и толкова много награди от конкурси, че ни е трудно да ги преброим. Какво избира да ни разкаже сам за себе си, четете нататък.

Изложбата, която този септември се настанява в галерия Doza, е толкова специална, че не може да бъде удържана между стените ѝ и затова прелива в екстериора. Под слогана От вандализъм до изкуство двадесет графити артисти от България и Холандия излагат улични рисунки със стойност на шедьоври, за да демонстрират нагледно еволюцията на графитите в съвременното арт пространство. Инициативата е на посолството на Кралство Нидерландия и Sofia Graffiti Tour – най-доверения ни гайд из градското улично изкуство (и платформа за всякакви стрйт арт проекти) от няколко години насам. Другите интересни подробности оставихме на стр. 15, но взехме назаем холандския куратор на изложбата – графити гения Nash, за импровизиран разговор на тема градско изкуство. Можехме да го питаме тривиални неща за произхода на псевдонима му и отличителните белези на неговите най-разпознаваеми характери, но вместо това се спряхме на връзката му с хип-хоп и брейк денс културата на 80-те, рисковете на рисуването по обществени сгради и бъдещето на професията.

В интернет ще я срещнете с псевдонима Nolita, историята зад който идва след няколко реда. Животът ѝ в България преминава между Бургас и София, но от доста време вече е в Манчестър. Рисувала е винаги, а в последните години го прави професионално – била е в няколко рекламни агенции, а сега е илюстратор и дизайнер на свободна практика. Харесва ѝ да работи и с акрили и масло, а другото аналогово изкуство в живота ѝ е снимането на лента. Освен това се определя като „тотален меломан“ и не го казваме като страничен факт. По-голямата част от работата ѝ се върти около музиката – режисира и анимира клипове, мисли концепции за фотосесии, рисува обложки, занимава се с дизайн за мърчандайз... Ето какво още се сетихме да я питаме.

Накратко ѝ казват Бо. Обича да се усамотява с книга или скицник, любимото ѝ място на Земята е Мадрид и не харесва еднообразието или хората, които все се оплакват. На нашите страници обаче пристига, за да я опознаем не само като човек, а и като артист. Бакалавърът ѝ по Рекламен дизайн в НХА приключва през 2019 и днес Бо е едновременно графичен дизайнер и илюстратор. „Не мога да определя кое от двете ми харесва повече, защото те се преплитат и едното помага много на другото“, обяснява ни. Харесва ѝ да прави социално ангажирано изкуство, даже има зад гърба си участия в проекти на Fine Acts и награда за илюстрация от конкурс на тема свобода на словото. Какво друго я движи, четете нататък.

„Дълго време исках да уча архитектура, но колкото повече математика имаше в живота ми, толкова повече разбирах, че архитектурата не е за мен“, разказва ни. Ето как след СМГ Никола прави рязък завой и записва Графичен дизайн в НБУ, където освен знания печели и друго – увереността, че е избрал правилния път за себе си. Днес вече работи по специалността си в Direct Media KRES, а отделно от това е правил редица плакати за събития по света и у нас, обложки на касетки, визуална идентичност на медия, корица на зин... Рисува от малък и стените в детската му стая още помнят това. Но напоследък по-голяма страст са му колажите и аналоговата фотография, за които си говорим по-надолу – мрачни и провокативни, какъвто е и личният му вкус за изкуство.

Само на 21 е и все още е в Академията (със специалност Книга, илюстрация и печатна графика), но вече трупа CV като книгооформител на свободна практика. Правила е например корица за поетесата Виолета Кунева, а друг любим проект я среща с издателство Колибри и поредица книги на хърватската писателка Дубравка Угрешич. Ценно ѝ е обаче да рисува и чисто за себе си – без задание и без правила. „Това е най-искреното творчество, защото идва изцяло и лично от теб самия“, обяснява Неда. А вдъхновението я връхлита най-вече, докато чете или слуша музика, но също и покрай разговорите с нови хора, защото, както казва, „колкото повече пораствам, толкова по-сложно ми става да открия скучен човек“. И на нас ни е направо невъзможно да скучаем, докато я питаме за 10 нейни ключови момента

Понеже първата ви мисъл сигурно е „ама че интересно име“ (а още дори не знаете, че презимето ѝ е Бенжамен), веднага ви казваме, че не сте единствените, които се питат за предисторията. Родителите є са алпинисти и планински спасители, така че отрано заразяват и нея с любовта към склоновете и я кръщават на връх – Нанда Деви. В превод от санскрит това значи „богинята на блаженството“ и доста точно описва героинята на това интервю.

"Обичам града – бетона, хората, шума, всичко. Обичам пълни или късометражни анимации, черното мастило, меката хартия и рибата тон с бял ориз. Обичам разговорите с хора."

Миналото ѝ е обвързано с интериорния дизайн и анимацията. В настоящето обаче работи като графичен дизайнер, а сърцето ѝ я тегли към илюстрацията и фотографията.

Докато учи Плакат в Търново, един уъркшоп го пали по калиграфията (заради красотата и експресивността ѝ) и по формите на кирилицата (заради динамиката, която намира в тях). Затова ви запознаваме с него тъкмо преди 24 май.