Още с построяването си всяко място съдържа в себе си предчувствие за бъдещото си запустяване . В кухи черупки ли се превръщат изоставените сгради, когато вместо живот в тях, остане само мълчание? Не и според Ивайло Дончев, който вярва, че духът на всяка изоставена локация произтича от нейния наблюдател.

Ивайло Дончев се занимава любителски с фотография, но това по никакъв начин не личи в изложените в Project Lab принтове с кадри от бивши болници, фабрики, кули и дворци. Можем да разгледаме изложбата Живот след смъртта до 15 октомври, да усетим повея на изтичащото време и може би дори да си купим някоя от завладяващите фотографии. Средствата от всеки закупен принт отиват при децата от училище Русаля в едноименното търновско село, където учениците в неравностойно икономическо положение изучават изкуства и занаяти.

От последните няколко години това се превърна в по-устойчиво хоби. Урбекс идва от словосъчетанието urban exploration, което буквално преведено означава изследване на градска среда. Не е необходимо тази среда да е непременно градска. Всякакви, създадени от човека структури, които често, но невинаги са изоставени, могат да се превърнат в обект на такова изследване. Целта може да е всякаква – историческа, естетическа, приключенска или комбинация от трите.

Нямам самочувствие на фотограф и определено не съм професионалист. Въпреки това, редовно качвам снимки онлайн и преди две години моя приятелка ми подхвърли идеята да направя изложба с тях. Оттогава се наложиха многократни отлагания поради епидемичните обстоятелства, а и не само. Забавиха се нещата, но пък за това време натрупах снимков материал, който влезе в изложбата.

Още от самото начало знаех, че изложбата ще е благотворителна, а не с комерсиална цел. Знаех и че искам да подкрепя някаква образователна кауза, понеже държа на образованието.

Допускам, че е възможно част от урбексърите да не споделят местоположението, за да си осигурят усещането за ексклузивност на посещението. На мен обаче основните ми съображения са запазването на мястото такова, каквото е, каквото съм го видял в непокътнат вид. Затова споделям само с хора, на които имам пълно доверие.

Едно от най-впечатляващите места, на които съм бил, но не можах да вляза тъкмо защото проникването беше толкова трудно, е един палат в Италия с неомавърска архитектура от 17-19 век. Съвременният му облик е абсолютен шедьовър на архитектурата, а сградата е в изключително добро състояние. С един приятел ходихме там преди три години. Влязохме в катакомбите под замъка, но имаше срутване, което възпрепятстваше продължаването ни по-нататък. Що се касае до входа от наземно ниво, имаше аларми, камери и решетки, които правеха влизането невъзможно. Все пак съм виждал снимки от вътрешността на палата и съм страшно впечатлен.

Впоследствие започнах да обръщам по-голямо внимание и на архитектурата. Доста от тези обекти имат повече или по-малко забележителен архитектурен облик.

Може да се дълбае страшно много в психологическите корени на това какво ни влече към определен тип естетика. Някой психоаналитик вероятно би предположил, че имам деструктивни или смъртолюбиви наклонности, каквито аз смея да твърдя, че нямам, но може да се спекулира в такава посока.

В този смисъл духът на мястото е обективен само доколкото е реален факт от психичния свят на възприемателя. Това го обективизира в някаква действителност. Да вземем за пример изоставена къща, която има някаква история. Преди да узнаеш историята, ти ще гледаш по един начин на тази къща. След като я научиш, може би ще погледнеш от друг ъгъл.

Знанието за историята на мястото, разбирането за определена естетика на архитектурата – всичко това са слоеве, които като наблюдатели свързваме с него, но те не са му изначално присъщи.