Програмата

"Къде е границата ми? Искам ли да има граница?" са два въпроса, които често я занимават, а са важни и в работата ѝ – Йоанна рисува в опит да напипа възможностите на собственото си тяло.

Когато влязохме в галерията на инстаграма ѝ, се озовахме сред такива странни същества, че трябваше да поостанем да ги опознаем. Диляна често рисува например кучето си Боби сякаш е човек, а на хората монтира черепски носове, маймунски опашки, акулски глави, очи на тила... Звучи като голяма какофония, но илюстрациите ѝ – предимно дигитални – всъщност са по-скоро пестеливи, отколкото бъбриви, и не страдат от излишен шум.

Може да не го разпознавате по име, но щом се вгледате в ококорените очи наоколо, бързо ще се сетите кой е Алекси – от години той пълни градския фон с многоцветни сюжети и геройчета, изрисувани в стил, който няма как да сбъркаш.

Все сънува как пътува из измислени градове, но и истинските я привличат – с разходки до нови места си почива най-добре. Между две страни тече и личната ѝ история: родена е в София, където завършва художествена гимназия, а сега живее в Антверпен, където отива да учи Графика в Кралската академия за изящни изкуства.

Той е стрийт артист, завършил Стенопис, и художник, рисувал полицаи в позите от Танцът на Матис. Тоест темите му са днешни, а инструментите и влиянията – майсторски. От всичко обаче най-важен за Сашо Виолетов е хуморът, с който захапва теми от лова на животни до тайни фетиши или колко е трудно да се рисуват ръце. Смешките се появяват не само нарисувани – преди няколко седмици край Александър Невски той сложи паве с човешко лице под краката ни (което тайно е било прибрано от анонимен колекционер почти веднага). Иначе е бил в самостоятелни и общи изложби тук и в Англия, работата му стои по стени в няколко градове, а вече и тук – плюс разказ за зареждащ сериал, най-голямото платно и един човек-галактика.

Пали се по буквите още като ученичка, когато се заглежда по графитите на улицата и прави опити да ги копира в празните полета на тетрадките си. Днес вече има свой почерк, който с прецизни движения нанася върху листа за разнообразни лични и поръчкови проекти.

"В една друга реалност – пише ни Цвета от Берлин, – съм автор на 2 книги с къси разкази и пиеса, която събира прах в чекмедже в детската ми стая."

Едни от първите ѝ спомени са как по цял ден щъка из художественото ателие на баща си или как вечер до късно показва на родителите си своите рисунки на извънземни с антени. Днес детското в стила ѝ още си е там. И дори е най-ценното, откакто Кристина обръща гръб на графичния дизайн и се впуска в това, което отдавна е искала: литература за хлапета.

Лаконичен автор, но само на думи. С работата си говори даже на два гласа: с дигитални илюстрации, видео, пърформанс и инсталации е Димитър Шопов, а с картини, рисунки и измислена биография е Милош Гавазов – съчинен от него художник от миналия век.

Още ходи прав под масата, когато вкъщи забелязват, че се е метнал на дядо си и май ще става художник. Затова го насърчават да рисува още повече и да се види къде ще му излезе краят.

Въпросите ни го заварват на плажа в Синеморец, но иначе е по-скоро планинар човек – често се катери на Витоша ту с колело и приятели, ту с камера, за да търси спокойствие и нова перспектива. Това е когато с приятелката му не хвърчат към някой европейски град, както обичат.

От 4 години живее в София, но е италианка, родена в Рим, така че щом се чуваме по телефона, в едно изречение събира български, италиански и английски.

През 2009 той забърква Ham&Eggs – моден бранд с добре скроено нахакано отношение. Александър обаче има ръка не само на дизайнер, работил по куп други проекти освен този – той също рисува, прави инсталации и съвременно изкуство и преподава Модна илюстрация.

Ако сте от Варна, може да познавате нейните човеци със специфични колене от визиите на фестивала ВарнаЛит. А може да познавате и самата нея – Катрин расте край морето, където прави и първите си скокове като художник, а после навлиза и в плакатното изкуство, и в рисуването на джаз музиканти, докато свирят в любимия ѝ клуб Menthol.

Един ден я питахме как би се представила в две изречения, а тя ни отговори с дълга случайна комбинация от клавиши. Нищо за наполовина руския й произход или опита като илюстратор, така че ще пробваме от наше име.

Най-стегнато и ясно тя е "майстор на изящните изкуства, специалност Графика", но след един поглед вдясно със сигурност ще искате да знаете повече за човека, който рисува така.

Обича нови места с интересна култура, старае се да живее минималистично с грижа към природата и всеки път прави различни палачинки. Сякаш в предишен живот е учила Унгарска филология, превеждала е, редактирала е и е пътувала малко повече, преди на 26 да направи остър завой и да се отдаде на рисуването, което я държи в хватката си от дете.

Докато четете това, работите на Тоцката, както го наричат, са едновременно в две изложби: една сборна типографска в Ректората и една солова в галерия УниАрт, където буквите от кирилицата проговарят в различни формати – от огънат уличен знак до отекващ звук.

Когато има да взима големи решения, често следва интуицията си, вместо с месеци да претегля вариантите. Така знае, че мястото ѝ е в НХА (където става живописец под крилото на Андрей Даниел), още откакто за пръв път като малка вижда красивата червена сграда на Шипка 1. По същия начин после се озовава в Университета по приложни изкуства във Виена: "качих се в едни много стар, прекрасен асансьор, който водеше към ателието по Графика, и знаех – тук искам да бъда".