Блясъкът на честното око

2 април 2014 текст Славина Илиева, снимки Бен Ритър
Бен Ритър е млад и интензивно работещ фотограф от Бруклин. Пред обектива му са заставали звезди като Beck, Къртни Лав и Фърги от Black Eyed Peas, снимал е за множество добри печатни издания (Rolling Stone, The New York Times и Playboy), отговорен е за рекламния образ на редица марки (Levis, Budweiser). Бен пристига в София на 23 април, за да открие фотоизложбата си във Vivacom Art Hall (част от платформата Майстори на фотографията), а малко преди събитието в директна презокеанска връзка ни разказа куп интересни истории за себе си и фотоапарата му.


Привет Бен! Предстои първата ти фотографска изложба в София. Какво си ни приготвил?
Здравей София! Избрал съм работи, които са едновременно част от комерсиалните ми проекти, но и от личния ми архив, заснети предимно през последните 10 години. Те показват най-вече как е еволюирал стилът ми, как се е променял начинът ми на работа. Снимките са уловили и особената аура на Ню Йорк за цяло едно десетилетие.

Освен изложбата, ще има и твоя лекция на следващия ден.
Да, подготвил съм доста неща за показване. Мисля да се съсредоточа върху работите си на млад фотограф – израснах в Ню Джърси, снимах банди и в един момент станах фотограф по професия. В лекцията си ще покажа много мои снимки, както добри, така и такива, които не бих искал никога да бъдат публикувани. И ще обясня кое ги прави лоши.

Повечето познавачи свързват името ти често с портретната фотография. Коя е онази съставка, която превръща фотопортрета в стойностно произведение на изкуството?
Опитът е най-важен. Тогава, когато си опитен, не се притесняваш за техническата страна на нещата и имаш цялото време да се фокусираш върху съдържанието, върху обекта, който снимаш. И този обект трябва да е чист и честен – не бива да е допълнително украсен и специален.

Наред със знаменитостите снимаш и обикновени хора. Всички обаче изглеждат необикновени на снимките ти впоследствие. Търсен ефект ли е или невинният резултат от почерка на Бен Ритър?
Всеки фотограф има определен подход. Аз не съм изключение – избирам светлината, настройките на обектива, цветовете. Така един обикновен човек би могъл да изглежда като звезда, в случай, че проектът го налага. Трябва да призная, че третирам всичките си модели еднакво, независимо дали става дума за поръчкови студийни снимки или за стрийт стайл фотография. За една едничка снимка на едно място се събират множество малки елементи, които заедно сглобяват крайната творба – това е синтез на стила.

Как избираш кой да снимаш?
Признавам, че изборът си е изцяло мой. По време на работата ми за MTV бях един от няколкото фотографи, на които при нужда се обаждаха. Хората имат пред себе си портфолиото ми и много добре знаят какво и как го снимам. Тогава ние, фотографите, бяхме вкарани в категории – идеше ли реч за рок звезди, обаждаха се на мен.

Говорейки за рок звезди – обичам снимката, кяото си направил на Пери Фарел от Jane's Addiction. Уловила е целия декадентски блясък на този така магнетичен фронтмен. Каква е историята зад нея?
Пери и неговата сесия бяха задача за MTV. Един от любимите ми проекти. Освен че е рок легенда, Фарел е и изключително интересен, ексцентричен типаж. Когато е около теб, реалността сякаш се изкривява, поведението му е заразително. Това беше малка продукция, с много малък екип. Аз и Пери прекарахме близо 20 минути в една стая, докато той през цялото време правеше странни тай-чи движения – чувстваше се адски комфортно. На снимката това не се вижда – но на краката си имаше ботуши с токове в леопардов десен. Жесток! Толкова беше естествен, че дори не си помислих да наглася светлината. Той изглеждаше много добре в обстановката, която заварихме. Пери държеше готовите снимки да бъдат добри, беше взискателен, в същото време се държеше съвсем непринудено.

Коя е била най-трудната фотосесия, която си правил?
Онова, което се случва извън студиото може да е много трудно – заради всичките неща, над които няма директен контрол. Сещам се за една специфична сесия, която трябваше да направим в пустинята близо до Ел Ей. Вечерта преди снимките и двата ни модела отказаха. Екипът от Ню Йорк трябваше да намери възможно най-бързо други модели. Накрая намерихме, но само един. Тази случка говори много за това до каква степен можеш да разчиташ на някого. Наскоро работих за еротичното Jaques Magazine – направихме много вдъхновяващ проект, който не трябваше по никакъв начин да е ретуширан, преправян, фотошопиран. Всичко е заснето на филм, нищо не е пипнато впоследствие. За Jaques всичко трябваше да е идеално без да е изкуствено или вторично разкрасено. За тази работа нещата опират до собствените ти умения и технически, и художествени.

Работиш за голям брой печатни издания. Каква е съдбата им? Всички ги обичаме и колекционираме, но сме наясно, че нещата се променят.
Винаги съм обичал списанията. В училище дори работех за списание. Днес дигиталният момент е погълнал всичко – става дума за индустрия, оценявана на милиарди. Няма какво да се лъжем, дигитализацията отвори много врати пред артистите. Но, все пак, едва ли има нещо по-хубаво от това да разлистиш списание в ръцете си. Това е специално събитие. Промяната касае и фотографията. Все по-трудно става снимането на 35 мм лента, която после трябва да проявиш. Няма да излъжа, ако кажа, че това не ме разстройва. В същото време аз също съм част от проблема, защото работя тъкмо по новия начин. И тук идва моментът с професията, която те изхранва.

Трябва ли съвременната фотография да принадлежи на музея?
Всичко, което по един или друг начин е плод на нечии умения, което произлиза изпод нечия ръка, което е красиво и носи смисъл, трябва да бъде съхранявано и показвано. Въпреки че често посещавам фотографски изложби на съвременни автори, предпочитам произведения от 80-те и 90-те, правени от култови хора.

В тази връзка – кои са твоите идоли?
Една от първите фотоизложби, на които съм присъствал, мисля че бях в гимназията, беше групова изложба в Бруклин. Спомням си една от снимките, беше на Ричард Билингхам (английски фотограф – бел. ред.), който беше снимал своите родители, братята и домашните си любимци в техния рушащ се дом някъде в предградията. Тези снимки и до днес ми въздействат. Много харесвам работата на Лари Кларк (режисьорът на Хлапета – бел. ред.), Даян Арбъс, но и това, което правят Хеди Слимейн и Юрген Телер.

Бруклин ни се струва също изключително впечатляващо и вдъхновяващо място.
Със сигурност е така. Тук е съсредоточена голяма част от креативната индустрия. Хубаво е, че нещата в Бруклин са много разнообразни, има от всичко по много, но в същото време всички имаме съзнанието за общност. Тук са традициите, но и всички нови и съвременни неща. Предполагам, че и в София е така, съдейки от нещата, които в момента чета за града ви. Нямам търпение.

Бен Ритър е във Vivacom Art Hall от 23 април до 25 май

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.

Warning: array_combine(): Both parameters should have an equal number of elements in /home/program/public_html/index.php on line 1098