Програмата

И кратък разговор с него стига, за да разбереш, че е щастлив човек.

Нейни са почти всички корици на една от най-успешните ни книжни поредици. Ако обаче страстно сте обичали Библиотека Галактика, стартирала преди 40 години, едва ли ще очаквате художничката им да ги е правила "между другото, като всичко останало".

Не е виц – всяка сутрин Иван Величко и Иван Васин влизат в Shuka, московско студио за бранд идентичност и графичен дизайн, в което са творчески директори. Вътре чертаят лицето на всичко от тениски за Nike през най-големия руски сайт за пазаруване до визии за шампионат по шах в Ню Йорк.

Харесва ѝ да трака с лъжица в буркан (след като си е изкусала закуската в него), вади страшна реколта балконски домати и, макар да обича да пише с множество усмихнати емоджита, по-скоро би общувала с приятелите си в някоя "долна кръчма", отколкото във фейсбук – защото никога не е имала такъв.

Твърди, че при нея всичко е предварително помислено, затова трудно изненадва себе си. Пътят ѝ изглежда начертан и отстрани – от дете носът ѝ е между кориците, а още докато започва една рисунка, вече мисли за следващата, затова учи Книга и печатна графика в НХА и продължава в Англия с магистратура Илюстрация.

"От китайския ми остана едната гордост", признава ни, докато изброява многото езици, които е подхващала. Още по-голяма сила обаче са ѝ образите: CV-то ѝ дотук се върти все около графичния дизайн, в момента на свободна практика, преди да завие и към Артелие – малък онлайн магазин, в който отскоро пълним и физически кошници на Екзарх Йосиф 44 и който концентрира усилията на две фамилии.

"Обичам цветни и интересни хора, но се зареждам най-вече, когато съм сама." Може би затова най-любимото ѝ място в София е дворът на ротондата, където ѝ е толкова спокойно, че сякаш времето спира. Иначе може да я намерите в малките арт кина, в които я привлича по-разчупената програма.

"Къде е границата ми? Искам ли да има граница?" са два въпроса, които често я занимават, а са важни и в работата ѝ – Йоанна рисува в опит да напипа възможностите на собственото си тяло.

Когато влязохме в галерията на инстаграма ѝ, се озовахме сред такива странни същества, че трябваше да поостанем да ги опознаем. Диляна често рисува например кучето си Боби сякаш е човек, а на хората монтира черепски носове, маймунски опашки, акулски глави, очи на тила... Звучи като голяма какофония, но илюстрациите ѝ – предимно дигитални – всъщност са по-скоро пестеливи, отколкото бъбриви, и не страдат от излишен шум.

Може да не го разпознавате по име, но щом се вгледате в ококорените очи наоколо, бързо ще се сетите кой е Алекси – от години той пълни градския фон с многоцветни сюжети и геройчета, изрисувани в стил, който няма как да сбъркаш.

Все сънува как пътува из измислени градове, но и истинските я привличат – с разходки до нови места си почива най-добре. Между две страни тече и личната ѝ история: родена е в София, където завършва художествена гимназия, а сега живее в Антверпен, където отива да учи Графика в Кралската академия за изящни изкуства.

Той е стрийт артист, завършил Стенопис, и художник, рисувал полицаи в позите от Танцът на Матис. Тоест темите му са днешни, а инструментите и влиянията – майсторски. От всичко обаче най-важен за Сашо Виолетов е хуморът, с който захапва теми от лова на животни до тайни фетиши или колко е трудно да се рисуват ръце. Смешките се появяват не само нарисувани – преди няколко седмици край Александър Невски той сложи паве с човешко лице под краката ни (което тайно е било прибрано от анонимен колекционер почти веднага). Иначе е бил в самостоятелни и общи изложби тук и в Англия, работата му стои по стени в няколко градове, а вече и тук – плюс разказ за зареждащ сериал, най-голямото платно и един човек-галактика.

Пали се по буквите още като ученичка, когато се заглежда по графитите на улицата и прави опити да ги копира в празните полета на тетрадките си. Днес вече има свой почерк, който с прецизни движения нанася върху листа за разнообразни лични и поръчкови проекти.

"В една друга реалност – пише ни Цвета от Берлин, – съм автор на 2 книги с къси разкази и пиеса, която събира прах в чекмедже в детската ми стая."

Едни от първите ѝ спомени са как по цял ден щъка из художественото ателие на баща си или как вечер до късно показва на родителите си своите рисунки на извънземни с антени. Днес детското в стила ѝ още си е там. И дори е най-ценното, откакто Кристина обръща гръб на графичния дизайн и се впуска в това, което отдавна е искала: литература за хлапета.

Лаконичен автор, но само на думи. С работата си говори даже на два гласа: с дигитални илюстрации, видео, пърформанс и инсталации е Димитър Шопов, а с картини, рисунки и измислена биография е Милош Гавазов – съчинен от него художник от миналия век.

Още ходи прав под масата, когато вкъщи забелязват, че се е метнал на дядо си и май ще става художник. Затова го насърчават да рисува още повече и да се види къде ще му излезе краят.

Въпросите ни го заварват на плажа в Синеморец, но иначе е по-скоро планинар човек – често се катери на Витоша ту с колело и приятели, ту с камера, за да търси спокойствие и нова перспектива. Това е когато с приятелката му не хвърчат към някой европейски град, както обичат.

От 4 години живее в София, но е италианка, родена в Рим, така че щом се чуваме по телефона, в едно изречение събира български, италиански и английски.

През 2009 той забърква Ham&Eggs – моден бранд с добре скроено нахакано отношение. Александър обаче има ръка не само на дизайнер, работил по куп други проекти освен този – той също рисува, прави инсталации и съвременно изкуство и преподава Модна илюстрация.