Живот без край



29 ноември 2018 Фредерик Бегбеде
Живот без край е почти автобиографичен роман, в който Бегбеде - романтичен егоист разказва с ирония и самоирония за опитите си да постигне безсмъртие, с надежда и уплах за трансхуманизма и „надграждането" на човека, с обич и нежност за своето семейство.


Откъс от книгата:

Ако небето е безоблачно, всяка вечер можете да видите смъртта. Достатъчно е да вдигнете очи. Светлината на покойните звезди е прекосила галактиката. Далечни, изчезнали от хилядолетия звезди, упорстват да ни изпращат спомена си в небосвода. Случва ми се да се обадя на някого, когото току-що са погребали, и да чуя непокътнатия му глас от телефонния секретар. Чувството е парадоксално. След колко време, когато звездата вече не съществува, светимостта й намалява? Колко време отнема на телефонната компания да изтрие гласовата поща на един мъртвец? Между смъртта и изчезването съществува известна отсрочка: звездите са доказателство, че можем да блестим и след смъртта. След този light gap неизбежно настъпва моментът, когато блясъкът на едно приключило слънце потрепва като пламъка на гаснеща свещ. Светлината се колебае, звездата се уморява, гласовата поща замлъква, пламъкът потрепва. Ако внимателно наблюдаваме смъртта, ще видим, че изчезналите звезди блещукат малко по-слабо от живите слънца. Сиянието им намалява, отблясъкът им се замъглява. Мъртвата звезда започва да примигва, като че ли ни зове за помощ… Не иска да си отива.

Възкресяването ми започна в Париж, в квартала на атентатите, в ден пик на замърсяване с фини прахови частици. Бях завел дъщеря си в едно необистро, наречено "Извор на младостта". Тя ядеше порция колбаси от свободно отгледани свине, а аз пиех тоник "Хендрикс" с краставица. Откакто измислиха смартфона, бяхме отвикнали да си говорим. Тя преглеждаше своя Уотсап, докато аз следвах топ модели в Инстаграм. Бях я попитал какво най-много би й се искало да получи за рождения ден. Отговори ми: "Селфи с Робърт Патинсън". Първоначално леко се притесних. Но като се замислих, работата ми на телевизионен водещ също е вид селфи. Някой, който разпитва пред камерите актьори, певци, спортисти и политици, всъщност прави дълги кадри, в присъствието на по-интересни от него личности. Впрочем, когато излизам на улицата, минувачите често ме молят за снимка с тях и аз с удоволствие приемам, защото съм направил абсолютно същото в моето студио, пред прожекторите. Всички живеем същия не-живот – искаме да блестим в светлината на другите. Съвременният човек е сбор от 75 000 милиарда клетки, които се опитват да бъдат преобразувани в пиксели.
Изложеното в социалните мрежи селфи е новата идеология на нашето време: италианският писател Андреа Инглезе го нарича "единствената законна страст – постоянната автореклама". Съществува наложена от селфито аристократична йерархия. Самотните селфита, където човек се показва пред някой паметник или дадена гледка, имат определено значение: бях на това място, а ти не. Селфито е визуална биография, електронна визитна картичка, социално стъпало. Селфито до някоя знаменитост има по-голяма смислова тежест. Селфистът се опитва да докаже, че е срещнал някой по-известен от неговия съсед. Никой не иска селфи с анонимен човек, освен ако няма някаква физическа особеност: джудже, хидроцефал, човек слон или някой с тежки изгаряния. Селфито е обяснение в любов, но не само: то е също така доказателство за идентичност ("the medium is the message", бе предрекъл Маклуън, без да предположи, че всички ще станат посредници). Ако кача селфи с Марион Котийар, не изразявам същото, както ако се обезсмъртя с Амели Нотомб. Селфито позволява да изразя себе си: вижте колко съм красив до този паметник, с тази личност, в тази страна, на този плаж, на всичко отгоре и ви се плезя. Сега ме познавате по-добре: излегнал съм се на слънце, докосвам с пръст антената на Айфеловата кула, не позволявам на кулата в Пиза да падне, не се вземам на сериозно, съществувам, защото съм срещнал знаменитост. Селфито е опит да си придадем по-голяма важност, да спукаме балона на аристокрацията. Селфито е комунизъм: то е оръжието на пехотинеца във войната за обаяние. Не позираме до когото и да е, желанието е личността на другия да се отрази върху нас. Снимката със "знаменитост" е форма на канибализъм: тя поглъща аурата на звездата. Тя ме вкарва в нова орбита. Селфито е новият език на една нарцистична епоха: то заменя картезианското cogito. "Мисля, следователно съществувам" става "Позирам, следователно съществувам". Ако си направя снимка с Леонардо ди Каприо, аз съм повече от теб, който позираш до майка си на ски. Впрочем майка ти също с удоволствие би се снимала с Ди Каприо. А Ди Каприо – с папата. А папата – с някое дете със синдрома на Даун. Това означава ли, че най-важната личност на света е дете със синдрома на Даун? Не, обърках се: папата е изключението, което потвърждава правилото на максимализирането на известността чрез телефонната фотография. Папата разби системата на егоаристократичния снобизъм, наченат от Дюрер през 1506 г. в "Богородица на празника Розенкранц", където художникът се е нарисувал редом до Светата Дева, Божията майка.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.