Есен



29 ноември 2018 Али Смит
20 години шотландската писателка планира серия от четири книги, свързани със сезоните и времето. Идеята расте в главата ѝ дълго, докато не идва точният момент и тогава Али Смит написва първата - Есен.


Романът се ражда в месеците на едно лято: хладно като всяко друго в Англия, средна температура около 19 градуса, но годината е 2016 и това е лятото на Брекзит. Докато по лицата на хората след вота се чете учудване, умора, надежда, самодоволство, докато растат престъпленията от омраза в страната и хората гледат с подозрение съседите си – "ти за какво гласува?" – Али Смит пише около всичко това своите дълги изречения, леки и точни като тънки стрели. В краткия списък за Букър през 2017 и една от любимките за наградата заради експерименталната си форма и красивия език, Есен излиза на български от Лист с превод от Паулина Мичева (и цена 18лв). Това е първата книга, свързана с вота в Англия, но е също и за приятелството между малко момиче и нейния възрастен съсед, влюбен в изкуството; за хода на времето, как и двамата растат и се променят; за техните фантазии, сънища и срещи като тази, която сега разтваряме пред вас.

Откъс от книгата

Даниел е все още тук.
Последните три пъти, когато Елизабет го бе посещавала, той спеше. И сега, когато тя пристига, пак спи. Затова Елизабет присяда в стола до леглото му и вади книгата от чантата си.
Прекрасният стар свят.
Даниел е заспал дълбоко, сякаш никога няма да се събуди.
Здравейте, господин Глюк, ще каже тя, ако той се събуди. Съжалявам, че закъснях. Мереха лицето ми и бях отхвърлена заради неспазени указания.
Но няма смисъл да мисли за това. Той няма да се събуди.
Ако го направи, първото, което би ѝ казал, вероятно щеше да бъде някакъв факт от плодовитото място – каквото и да бе то, в което е потънал дълбоко мозъкът му.
О, дълга опашка, щеше да каже Даниел, чак до върха на планината. Опашка от бродяги, от подножието до върха на една от планините на Сакраменто.
Звучи сериозно, щеше да каже тя.
Такова беше, щеше да каже той. Нищо комично не е сериозно. А той бе най-великият комедиант от всички. Нае ги, стотици и още стотици от тях, и те бяха истински, голяма работа, наистина реални скитници, които да участват заедно с неговата филмова звезда скитник, истински самотници, истински изгубени и бездомни мъже. Той искаше сцената да прилича на истинската Златна треска. Местните власти казаха, че продуцентите не бива да им плащат никакви пари, преди да бъдат събрани и отведени обратно в Сакраменто Сити. Полицаите не искаха бездомниците да обикалят из целия окръг. А когато бе момче – момчето, което в края на живота си бе един от най-богатите, най-прочутите хора в света, – когато бе момче в детския приют за бедни, в сиропиталището, когато майка му го отведе в приюта, по Коледа му даваха торбичка със сладки и портокал, всички деца на онова място получаваха същото. Но разликата, ето я разликата. Той успяваше да изкара с тази декемврийска торбичка със сладкиши чак до следващия октомври.
Даниел щеше да поклати глава.
Гениално, щеше да каже той.
После щеше да намигне на Елизабет.
О, здравей.
Щеше да погледне книгата в ръцете ѝ.
Какво четеш?
Елизабет щеше да я повдигне.
Прекрасният нов свят, щеше да каже тя.
О, тази стара история.
За мен е нова.


Този диалог? Въображаем е.
В момента Даниел е в дълбок сън.
Всеки път, когато някой от персонала на дома види Елизабет да сяда до него, се чувства длъжен да ѝ обясни, че дълбокият сънен период е състояние, в което хората са близо до смъртта.
Той е красив.
Толкова е дребен в леглото. Сякаш е само една глава. Сега е малък и крехък, тъничък като скелет на картонена риба, оставена от картонена котка, тялото му почти се е изпарило под завивките, едва се забелязва, само глава, почти самостоятелна, на възглавница, глава с пещера в нея и тази пещера е устата му.
Очите му са затворени и влажни. Между отделните вдишвания има много дълги паузи. По време на тези дълги паузи няма никакво дишане, тъй че всеки път, когато той издишва, има вероятност да не вдиша отново; струва ѝ се невъзможно някой да не диша толкова дълго и все пак да продължава да диша и да е жив.
Доживял е до добрата златна възраст, справил се е много добре, казват санитарите.
Имал е хубав и дълъг живот, казват те, сякаш намекват, че няма да продължи още дълго.
О, нима?
Те не познават Даниел.
Роднина ли сте му? Защото се опитваме безуспешно да се свържем с близките роднини на господин Глюк, каза рецепционистката първия път, когато Елизабет дойде.
Елизабет излъга, без да ѝ мигне окото. Даде им но¬мера на мобилния си, домашния телефон и адреса на майка си.
Нужни са ни и личните ви данни, каза рецепционистката.
Елизабет ѝ подаде паспорта си.
Опасявам се, че този паспорт е изтекъл, каза служителката.
Да, но само преди месец. Скоро ще ходя да го подновявам. Очевидно все още съм си аз, каза Елизабет.
Рецепционистката подхвана реч за това какво е позволено и какво не. После нещо се случи на входната врата, инвалидна количка се блъсна в жлеба между рампата и ръба на вратата и служителката отиде да потърси човек, който да помогне да се освободи количката. От задната част на рецепцията дойде друг служител. Той видя, че Елизабет прибира паспорта си в чантата, предположи, че паспортът вече е бил проверен, и ѝ издаде карта за посетител.
Сега всеки път, когато Елизабет вижда мъжа, чиято количка се заклещи в жлеба, тя му се усмихва. Той я поглежда, сякаш не знае коя е тя. Е, това си е вярно. Наистина не я познава.
Тя си взема стол от коридора и го поставя до леглото.
После, в случай че Даниел отвори очите си (той не харесва вниманието), вади книгата, която си носи.
Книгата, Прекрасният нов свят, е отворена в скута ѝ. Елизабет поглежда към темето на Даниел. Поглежда към по-тъмните петна по кожата му под това, което е останало от косата му.
Даниел, все още застинал като мъртвец в леглото. Но все пак. Е тук.
Елизабет не знае какво да прави или да каже, затова вади телефона от чантата си. Написва думата "застинал", за да провери какво ще излезе.
Интернет веднага ѝ предлага поредица от примерни изречения с различните употреби на думата и нейните синоними.
Колко застинало бе всичко!
Лавата бе застинала.
Обзе ме ужас и кръвта ми изстина.
Човекът се вцепени и зачака неподвижно.
Всички се сковаха от страх.
Цялата зала притихна.
Все още има живи хора, застинали във времето, които са познавали братята Райт.
А, да, Орвил и Уил, двамата летящи братя, които започнаха всичко, казва Даниел, без да го казва, все така притихнал в леглото. Момчетата, които ни дадоха възможността да обиколим света за един ден, въздушните войни и всяка досадна и изнервяща опашка за проверка на багажа на летищата.
Но се обзалагам (казва той, без да го казва), че в този списък не са дали пример за употреба на застинал или синонимите му като "вдървен от употребата на уиски".
Елизабет плъзна пръста си по-надолу по списъка.
И това, за застиването във времето, казва Даниел, без да го казва, ме подсеща за всички онези все още завити свитъци, нечетени от две хиляди години, все още очакващи някой да плъзне очи по тях във все още неразкопаната библиотека на Херкулан.
Тя стига до края на страницата.
Прав сте, господин Глюк. Няма пример с уиски и вдървяване.
Виждаш ли, казва, без да казва, Даниел. Може да съм застинал, но съм и стилен, в крак с всичко.
Даниел лежи там, все така неподвижно в леглото, и пещерата на устата му, същата, която не изговаря тези неща, е прагът на света, който тя познава.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.