На другата сутрин упойката ме беше пуснала напълно. Бях изгубил игривото си чувство за хумор и митологичните си фантазии. Помнех кристално ясно две неща – че Буликин отбеляза гол в седемнайсетата минута и че така и не ѝ взех номера на Лидия.


Няколко дни по-късно очевидци пред болницата станаха свидетели на любопитен спектакъл. Човекът-рак направи първите си крачки по тротоара навън – само наляво и надясно, тъй като напред се оказа твърде болезнено. Отстрани вероятно е изглеждало смешно, но това дали съм изглеждал глупаво, или не, беше много надолу в списъка с приоритетите ми. Същият списък, в който Лидия беше най-отгоре.

Не можех да се наситя на свежия въздух. Най-сетне бях излязъл навън. Имах чувството, че са ми отменили доживотна присъда и за пръв път се разхождам от другата страна на решетките.
– И да идваш пак да ни виждаш – каза сестра Петрусенко, чието име най-сетне бях научил след толкова футболни вълнения и кръстословици.

А дано не.

Облегнах се на оградката пред входа на болницата и вдигнах ръка за такси. Повечето коли ме подминаваха, като едва в последния момент успявах да видя червените лампички в горния ъгъл на стъклата им. И така си покиснах доста време. Накрая един бакшиш до отсрещния тротоар ме съжали и направи необмислен обратен завой, с който спря движението от двете страни на улицата. Без да му мигне окото, той накова с проскърцване спирачките пред мен и се провикна:

– Накъде сме, бате?

Вътре гърмеше рок радио, а от огледалото се поклащаха броеница с кръстче и борче с аромат на ванилия. Пластмасовата поставка за кафена чашка, която стърчеше от таблото, допълваше усещането за дом на колела. Мургавият шофьор се оказа от ония, вечно ведрите майстори на отдавна забравеното изкуство да предразположиш клиента си и да му измолиш дебел бакшиш. Не че ми пукаше. Исках просто да се прибера.

– Към центъра – отвърнах.

– Еми, освен да се кàчиш, бате...

Отворих вратата, приведох глава и бавно и методично започнах да премествам различни части от тялото си в таксито, докато не дойде ред на последната и най-деликатната.

– Ехе, батко, къв ти е случаят? – попита той, искрено впечатлен от движенията ми, които наподобяваха осемдесетарските танцови интерпретации на робот.

– Пукнах си опашката – измърморих аз.

– Ти да не си котка, бе? Ква опашка бе, бате! Ехей. Това начи пръв път го чувам. Как ше си… Абе как ше си счупиш опашката, бе! Еееей – откликна той с тирада от искрена радост, сякаш бях казал, че ще се женя.

– Какво да се прави – отвърнах, очевидно в опит да сложа край на разговора.

– Ама как стана това? Ей, братче, счупил си е опашката – прошепна си той. – Как бе, бате?

– Паднах – отвърнах аз, за да избегна още по-злепоставящата предистория към иначе срамния ми проблем.

– Е, кво е тва падане? – не спираше да дълбае той, докато ловко изчисляваше кога да намали скоростта, за да ни хване червен светофар.

– Сбих се с един, той ме хвърли на земята и аз си паднах право на задника. Нещо друго искаш ли да ти кажа?

– Е, за какво се сбихте? – шофьорът напълно игнорира намека ми.

– За жена.

– Ей тва е, бате! – ядоса се той, докато взе рязък завой, който залепи рамото ми за стъклото. – Само си трòшим главите за тях. Ти за кво мислиш го карам тва такси? Значи аз имам професионално образование до дванайсти клас от техникума по хранене. Можех да стана готвач, да замина за Южна Африка – да взимам сега големите кинти. Щех да съм станал шеф вече. Шеф! Чаткаш ли! Като готвач! – засмя се той. – Там, бате, не знам дали знаеш, ако си направиш дете, ти дават педесе хилки директно. Ей така, щото им правиш популацията, бате. Тук не деца, жена не мога да изхраня. Оня ден един кат тебе, и той нещо имаше проблеми с гъза – хроничен запек, нещо такова.

– Това... е малко по-друго.

– Да, де, все там, та ти викам – бил нещастен, имал любовница, много се обичали, ама не можел да остави жена си. И ми вика на мен – "Кво да правя?" Е, бате, как пък аз ще знаем кво да правиш ти? Мен ако питаш, а той си ме пита, де, е все едно с тая ли ше си, с оная ли ше си… Колкото и букети да им подаряваш, колкото и да ги ухажваш, квото и да правиш с тях, или ще се появи по-хубава, или твойта ще те разкара сама. Колкото и да им говориш мило, бате, само една жена ше те обича вечно и това е майка ти. Другите идват и си отиват…

Кимнах му в тихо съгласие. Не че бях на неговото мнение – просто не исках да го разочаровам.

Какво ни каза Константин Трендафилов за романа си, четете тук.