Чуй песента на вятъра / Пинбол



20 декември 2019 Харуки Мураками
1978 е и Мураками, тогава собственик на джаз бар в Токио, късно една вечер сяда на кухненската си маса и започва да пише първите си новели. Тази публикация ги събира на едно място: Чуй песента на вятъра и Пинбол, написани първи, но издадени след много други негови успешни романи, показват как той е започнал да пише, какво го е вълнувало в началото на кариерата му и началото на белезите, които днес са характерни за стила му.


Откъс от Чуй песента на вятъра / Пинбол, преведена от Надежда Розова в издание на Колибри

"Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално отчаяние!"
Думи на писател, с когото се запознах като студент. Проумях напълно смисъла им много по-късно, но въпреки това твърдението му, че няма идеален текст, ми донесе утеха.
И все пак се отчайвах всеки път, когато седна да пиша. Съумявах да се справя с твърде ограничен тематичен обхват. Способен бях да напиша нещо за слон, да кажем, но главата ми нищо не раждаше за треньора на слона. Такива работи.
Останах в клещите на тази дилема осем години… Осем години. Дълго време.
Ако те движи принципът, че всичко е поучителен опит, тогава остаряването не е непременно толкова мъчително. Така поне ни внушават.
От двайсетата си година нататък се стараех да живея съгласно тази философия. В резултат ме мамеха и разбираха погрешно, употребяваха ме и злоупотребяваха с мен, и то неведнъж. Освен това обаче имах и немалко необикновени преживявания. Всякакви хора ми разказваха своите истории. После си тръгваха и не се връщаха, сякаш не бях нищо повече от мост, по който прекосяваха отвъд. Аз обаче си държах езика зад зъбите. Затова моите истории останаха с мен, докато не започна последната година от десетилетието на моите двайсет.

А сега е време да ви разкажа своята история, струва ми се.
Разбира се, това не означава, че съм разрешил дори един свой проблем, нито че ще бъда различен, след като приключа. Може би изобщо няма да съм се променил. В крайна сметка писането не е широка крачка към самоизцелението, а мъничко и колебливо пристъпване в тази посока.
Да пишеш откровено обаче, е адски трудно. Колкото по-откровен се старая да бъда, толкова по-навътре в мрака потъват думите ми.
Не го приемайте като извинение. По-хубаво от това в момента не мога да разкажа историята си. Нямам какво да добавя, обаче не преставам да си мисля следното: ако всичко мине благополучно, може да настъпи момент след години или дори след десетилетия, когато ще бъда спасен, избавен. Тогава слонът ще се върне в саваната, а аз ще разкажа историята на света с много по-красиви думи.

*
Много от нещата, които знам за писането, научих от Дерек Хартфийлд. Почти всичко всъщност. За жалост, като автор Хартфийлд беше стерилен във всеки смисъл на думата. Достатъчно е да прочетете нещо от него, и ще се уверите. Прозата му е заплетена, сюжетите му са небрежни, темите му са детински. Той обаче беше борец като малцина други, човек, който си служеше с думите като с оръжие. Според мен му се полага високо място в бойната йерархия, редом до Хемингуей и Фицджералд. За жалост обаче, той така и не проумя напълно срещу какво се бори. Допускам, че в крайна сметка точно това означава да си стерилен.
Хартфийлд води безполезната си битка осем години и два месеца, после умря. През юни 1938 година в слънчева неделна сутрин скочи от Емпайър Стейт Билдинг, стиснал в дясната си ръка портрета на Адолф Хитлер, а в лявата – чадър. Ала малцина забелязаха – той се оказа пренебрегнат и в смъртта, както и приживе.
През последната ми лятна ваканция в прогимназията – време, белязано в спомените ми от неприятни гъбички в слабините – ми попадна отдавна изчерпаната дебютна книга на Хартфийлд. Чичото, който ми даде книгата, почина три години по-късно от рак на червата. Когато го видях за последен път, лекарите така го бяха накълцали, че от цялото му тяло стърчаха пластмасови маркучета, които вливаха или отвеждаха течности. Беше се съсухрил и кожата му беше станала червеникавокафява, заприличал беше на хитра стара маймуна.

*
Имах всичко на всичко трима чичовци. Единият загинал край Шанхай няколко дни след края на Тихоокеанската война, когато стъпил на противопехотна мина, поставена от самия него. Единственият ми жив чичо работи като фокусник в японския цирк по топлите минерални курорти.

*
Ето какво казва Хартфийлд за доброто писане: "На практика писането е установяване какво е разстоянието между самите нас и нещата, които ни заобикалят. Нужна ни е не чувствителност, а измерителна линийка" (От "Какво лошо има да се чувстваш добре", 1936).
Започнах плахо да оглеждам околния свят с измерителна линийка в ръка в годината, когато застреляха Кенеди, преди вече петнайсет години – петнайсет години, прекарани в изхвърляне на едно подир друго. Като самолет с повреден двигател най-напред изхвърлих товара, после седалките, накрая – клетите стюардеси, отървах се от всичко, без да взема нищо ново.
Правилно ли беше така? Откъде да знам, по дяволите! Разбира се, животът е по-лесен по този начин, но аз се уплаших, когато си представих как ще остарея и ще застана на прага на смъртта. Какво ще остане, след като изгорят трупа ми? Дори костица няма да има.
Покойната ми баба казваше: "Хората с тъмни сърца имат тъмни сънища. Онези, чиито сърца са още по-тъмни, изобщо не могат да сънуват".
В нощта, когато тя почина, най-напред протегнах ръка и нежно склопих очите ѝ. И в този момент всички сънища от нейните седемдесет и девет години изчезнаха беззвучно (пуууф) като летен дъжд върху нагорещен път. Нищо не остана.

*
И последно за писането.
За мен писането е много мъчително. Способен съм цял месец да не напиша нито ред, или да пиша три денонощия без прекъсване, а накрая да установя, че написаното не става за нищо.
Въпреки това обичам да пиша. Да приписваш смисъл на живота е фасулска работа в сравнение с това действително да го живееш. Бях юноша, струва ми се, когато го установих, и толкова се изумих, че цяла седмица мълчах като риба. Имах усещането, че ако си поразмърдам мозъка, ще принудя целия свят да се подчини на волята ми, ще отхвърля ценностната система и ще променя хода на времето.
За жалост, отне ми цяла вечност, докато проумея, че това е капан. Когато най-сетне разбрах, взех празна тетрадка и прокарах черта по средата на листа, после отляво изредих всичко, което съм спечелил от този принцип, а отдясно – всичко, което съм изгубил. Оказа се, че съм изгубил толкова много – отдавна изоставени неща, стъпкани, пожертвани, предадени, – че дори не мога да ги запиша всичките.
Дълбока пропаст разделя онова, което се опитваме да осъзнаем, от онова, което действително успяваме да осъзнаем. Всъщност толкова дълбока, че никога не може да бъде измерена, колкото и дълга линийка да имате. Тук мога да изготвя само списък. Не е роман, нито литература, нито изкуство. Просто тетрадка с черта по средата на листа. Може би все пак съдържа някаква поука. Ако се интересувате от литература или от изкуство, препоръчвам да прочетете гърците. Чистото изкуство съществува само в робовладелските общества. Гърците са имали роби да им обработват нивите, да приготвят храната им, да гребат на галерите, докато те се излежават по слънчевите средиземноморски брегове, съчиняват стихове и си блъскат главите над математически задачи. Ето това е изкуство.
Ако сте човек, който напада хладилника в притихналата кухня в три сутринта, точно по същия начин и ще пишете. Аз съм такъв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.