Метаморфозата и други разкази



11 ноември 2020 Франц Кафка
Франц Кафка вплита страха, самотата и образа на малкия човек в лабиринта на бюрократичния произвол и абсурдност, но също така и онези неразрушимост и светлина, които все пак проникват през паяжината от мрачни тонове.


Присъдата, Огнярят, Метаморфозата, Грижата на бащата, Единадесет сина, Братоубийство, В наказателната колония, Малката жена, Селски лекар, Първа горест и Издръжливец на гладуване са опита му чрез словото да улови мистерията на съществуването. А поместените в изданието илюстрации на художника Дамян Дамянов ни превеждат през мрачните лабиринти, населили художествения космос на Кафка. Преплитайки погнусата от бюрократичната машина, духовното и физическо осакатяване на малкия човек, полуреалните образи на града мъчител и града спасител, тези текстове създават един необясним, абсурден и плашещо реалистичен свят, в който читателят открива както собствнения си ад, така и надеждата.

Из Метаморфозата, откъс от разказа В наказателната колония

–Това е особен апарат – каза офицерът на пътешественика изследовател и хвърли почти възхитен поглед към очевидно добре познатия му уред. Пътешественикът, изглежда, само от учтивост бе приел поканата на коменданта да присъства при екзекуцията на един войник, осъден за неподчинение и обида на началника. Тази екзекуция навярно не предизвикваше твърде голям интерес в наказателната колония. Поне тук, в дълбоката, песъчлива долчинка, затворе¬на отвсякъде от голи склонове, освен офицера и пътешественика, се намираха само осъденият – глуповат човек с широка муцуна, мръсни коси и занемарено лице – и един войник, хванал в ръце тежката верига, в която преминаваха малките вериги, свързващи осъдения за глезените, китки¬те и шията и освен това съединени помежду си с други допълнителни вериги. Впрочем осъденият имаше такъв кучешки покорен вид, че навярно можеха да го пуснат да се поразходи по склонове¬те, а преди началото на екзекуцията трябваше само да му свирнат и той щеше да дотича. Пътешественикът не проявяваше особено любопитство към апарата и почти безучастно крачеше насам-натам зад осъдения, докато офицерът извършваше последните пригото¬вления – ту се завираше под вградения дълбоко в земята апарат, ту се изкачваше по една стълба, за да провери горните части. Тази работа всъщност би могла да се възложи на някой техник, но офицерът я изпълняваше с голямо усърдие – било защото беше особен привърженик на апарата, било защото по други причини тази задача не биваше да се поверява на никого освен на него. – Ето че всичко е готово! – извика той накрая и слезе от стълбата. Беше извънредно изнурен, дишаше с широко отворена уста, а под яката на мундира си бе напъхал две фини дамски кърпички. – Тези униформи наистина са прекалено тежки за тропиците – каза пътешественикът, вместо, както офицерът очакваше, да разпита за апарата. – Така е – отвърна офицерът и изми изцапаните си с машинно масло и грес ръце в една пред¬варително приготвена кофа с вода, – но те представляват за нас родината, а ние не искаме да загубим родината си... Но погледнете сега този апарат – добави той веднага, изтри с кърпа ръцете си и заедно с това посочи апарата. – Дотук бе нужно да се работи на ръка, но от сега нататък апаратът ще действа напълно самостоятелно. Пътешественикът кимна и последва поканата на офицера. А той искаше да се подсигури за всякакви инциденти, затова накрая каза: – Случват се, естествено, и повреди; макар че се надявам днес да минем без тях, все пак трябва да сме готови. Та апаратът ще ра¬боти дванайсет часа непрекъснато! Но дори да възникнат смущения, те ще са незначителни и веднага ще бъдат отстранени... Няма ли да сед¬нете? – попита той най-после, измъкна от цяла купчина плетени столове един и го предложи на пътешественика; той не можа да откаже. Сега пътешественикът седеше край една яма и хвърли в нея бегъл поглед. Тя не беше много дълбока. Изкопаната пръст бе натрупана като насип от едната страна на ямата, от другата страна се издигаше апаратът. – Не зная – рече офицерът – дали комендан¬тът вече ви е обяснил устройството на апарата. Пътешественикът махна неопределено с ръка; това бе достатъчно за офицера, защото сега можеше сам да даде обясненията. – Този апарат – започна той, вдигна една мо¬товилка и се подпря на нея – е изобретение на предишния ни комендант. Аз му помагах още при първоначалните опити и участвах във всички работи до завършването му. Впрочем заслугата за това изобретение принадлежи единствено на него. Чували ли сте за предишния ни комендант? Не? Е, няма да преувелича, ако кажа, че уредбата на цялата наказателна колония е негово дело. Ние, неговите приятели, знаехме още в часа на смъртта му; уредбата на колонията е тъй съ¬вършена, че наследникът му, дори умът му да е пълен с хиляди нови проекти, поне в продължение на много години не ще съумее да промени нищо старо. И нашето предвиждане се сбъдна; новият комендант трябваше да схване това. Жалко, че не познавате предишния комендант!... Но – сепна се офицерът – аз се разбъбрих, а тук пред нас се издига неговият апарат. Състои се, както виждате, от три части. С течение на време¬то за всяка от тези части се създадоха донякъде просторечни названия. Долната се нарича "легло", горната – "рисувач", а ето тази, средната висяща част, се казва "брана". – Брана ли? – попита пътешественикът. Той не бе слушал много внимателно, слънцето в тази гола, лишена от сенки долина грееше тъй жарко, че човек трудно можеше да събере мислите си. Толкова по-достоен за възхищение му се виждаше офицерът, стегнат в тесния параден мундир с тежки еполети и висящи ак¬селбанти, който тъй усърдно даваше обяснения и освен това, докато говореше, с един гаечен ключ затягаше тук-там някой винт. В подобно състояние като пътешественика, изглежда, се намираше и войникът. Той бе омотал веригата на осъдения около двете си китки, подпираше се с една ръка на пушката, бе провесил глава и нехаеше за нищо. Това не учуди пътешественика, понеже офицерът говореше на френски, а сигур¬но нито войникът, нито осъденият разбираха френски. Затова още по-силно впечатление правеше, че осъденият все пак се мъчеше да следи обясненията на офицера. С някаква сънлива настойчивост той постоянно насочваше погледа си натам, където в момента показваше офицерът, а сега, когато пътешественикът прекъсна с въпрос офицера, осъденият също като него погледна пътешественика.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.