Бабини-ягини



6 февруари 2020 Любов Кронева
"Открай време приказните истории ме изправяха пред въпроси, примерно: защо героите все отиват в гората, макар да са предупредени за вълци и други опасности, казано им е да вървят по пътеката, не, сякаш нарочно се залутват в непроходимите дебри. Какво търсят там?


Детински въпрос, ще кажете, но колцина от препатилите и поумнелите ще отговорят, без да стигат до забраните, които дори не си струва да се обсъждат: не пипай огъня, ще те изгори, не ходи в гората, защото…

Сега, след като дълго вървях по дирите на въпросите си, разбрах, че никой няма да се окаже в гората по своя воля, натам го водят страхът и отвращението му от живота, понеже не се справя с него в малката си реалност, отесняла му е. А разказвачите на приказни истории, откакто свят светува, са знаели за гората тилилейска – онази зона на подсъзнателното, в която всеки е принуден да навлезе в един или друг момент, и колкото по-сложно същество става човекът, толкова по-гъста и заплетена е тази гора."
- Любов Кронева

Любов Кронева е родена в Бургас. Завършва журналистика в Москва, но като журналист работи малко време. Главните ѝ занимания са свързани с превод на художествена литература от руски. Сред преведени от нея автори са Сергей Довлатов, Евгений Попов, Мария Арбатова, Татяна Устинова, Елена Афанасиева, Макс Наришкин, Захар Прилепин и др.

Издала е досега романите Черни лалета за Кант (Жанет 45, 2004), Къщата с ангелите (Жанет 45, 2007) и Кирка и сънищата (Сиела, 2012), както и сборниците с разкази Банално (Жанет 45, 2012) и Вълча Богородица (Жанет 45, 2016). Бабини-ягини е нейна шеста книга.

Откъс от новелата Пепа Пепеляшка, включена в книгата

След десетина дни се прибра от тренировка към девет вечерта, още във входа чу, че се вихри купон с оглушителни децибели, а съседката от долния етаж я причака на площадката, със знаци я попита, защото музиката ехтеше от нейния апартамент. Пепа вдигна рамене. Опита се да си отключи, не можа, звъня дълго, ще извикам полиция, изкрещя съседката. Отвориха ѝ. Непознат младеж се закрепи в рамката на вратата, блъвна в лицето ѝ алкохолни изпарения, фокусира поглед, хазяйката, изпелтечи, хазяйката дойде, усилието толкова го изтощи, че се лашна настрани и седна на пода. Брадато лице се извиси над нея, каква коса, избоботи басово, сграби кичур, дръпна го, заболя я, баси, истинска е, сори, маце. В кухнята бе отрупано с бутилки, пластмасови опаковки от храна, разпилян чипс захрупа под краката ѝ. Промъкна се в стаята си. Светна лампата. Момче и момиче се чукаха на леглото ѝ, напсуваха я, излезе си, лампата, бе!, върна се, извинете, каза им, изгаси я. В хола седяха не знам колко души, държаха чаши, предаваха си една смрадлива цигара, други се разполагаха в стаята на сестра ѝ, а Пепа беше толкова гладна и изморена след дългия си ден, че искаше само да си намери място, да поседне. Брадатият пак я спипа, пак за косата, изви главата ѝ назад, опита се да навре в устата ѝ цигара, тя се отскубна, спъна се в нечии крака и падна в скута на девойка, която тъкмо отпиваше от чашата си. Заля се с питието си, изпищя пронизително, блъсна я. Пепа отхвърча, стъпка някого, полегнал на пода, но той не реагира. Такъв яд я хвана, ееей! Направо ѝ причерня. Усети как косата ѝ се изправя, в буквалния смисъл се изправя, вдига се нагоре и се разперва като ветрило.

Квартирантите можеха да се окажат кротки и възпитани хора, които сутрин се измъкват на пръсти, прекарват деня на лекции или на работа, хранят се навън, чистят редовно поверените им помещения. Възможно е такива хора да бяха, но в онзи момент това нямаше как да се разбере. Пепа видя само, че тайфа пияни и надрусани са нахълтали в къщата ѝ и са освинили навсякъде.

Гласът се изтръгна. Не го спря, щеше да я раздере отвътре, пък и не искаше. Извиси се – плътен, могъщ, зазвънтя от нетърпение, завибрира като меч и като меч се развъртя, първо се пръснаха чашите в ръцете на там събралите се. Остана едно ъгълче в съзнанието ѝ, необсебено от песента, там шушнеха други гласове, за да отбележат едва чуто, че откога се знае тази песен без думи, защото думи не ѝ трябват, за война е, за разрушение и отмъщение, пее се откакто свят светува, но бива ли, шаваха притеснено в ъгълчето, да дават на човек толкова сила, защо пък да не бива, възразиха им, всяко момиче трябва да има тайно оръжие, иначе закъде е. Времето се сгъсти и сякаш поспря дъх да си поеме. В един миг се посипаха парчета от полилея, стъклата на прозорците изпращяха, светлината изгасна, кресливата музика млъкна.

Кадифен мрак я обгърна, усети хладния му допир, звезди препускаха, вече нямаше горе и долу, после мракът образува черен квадрат, а звездите се подредиха край него като рамка. Гласът спря рязко, сякаш я бяха стиснали за гърлото, черният квадрат го погълна, затова пък чуваше другите гласове по-ясно, знаеш какво е, подсказаха ѝ, стоиш пред нищото. Разглеждала си го, чела си за него, за абстрактното нищо, но всеки – със своето, заповядай сега да видиш какво има в душата ти, да я изтръскаш, ако трябва, до дъно, да наблюдаваш разпада на смешните си ценности, докато нищо не ти остане, нищо... Квадратът я придърпваше, нямаше сили да го отблъсне, да се върне назад, нямаше сили, не, помисли си, зашушнаха гласовете и се закискаха ехидно, ще можеш ли да видиш бялото зад черното, истината зад лъжата, живота зад смъртта, сложно е. Пък и това са само думи. Ще успееш ли да ги напълниш със своето съдържание, ще ги накараш ли да зазвучат по твоя начин, но какво ли знаеш ти за думите, Параскевооо, Параскево… Стига, каза Кръстница в ухото ѝ, стига. Прегръщаше я здраво, галеше косата ѝ, откритията на супрематистите отвориха портал, което всъщност било шегичка от естетическа гледна точка, хммм! Ако питаш мен, не си струва да се заиграваш с мрака.

Пак алеята, но този път Пепа стоеше на белите ѝ плочи, и замъкът в далечината, и пак залез, и най-после я светна защо тук за нея винаги има залез. Здрачът бе любимото ѝ време заради обещанието му за почивка в настъпващата нощ, когато ще затвори очи и ще се отърси от досадата на деня. Тя, на своите седемнайсет години, чакаше от нощта само почивката, а другите ѝ дарове – задушевни разговори, разходки под луната, кънтящи стъпки и смях по празните улици, дълги часове без да бързаш, огладняваш внезапно и хоп! – светнало магазинче, ще ти дадат чипс, ще вървиш и ще го хрускаш, имаше го това, но за другите. И замъкът, видян отблизо, ѝ се стори някак си кукленски. Истински ли е, изхриптя, глас не ѝ беше останал, разбира се, каза Кръстница, построен е от мечтите на поколения и поколения несретни девойки и ето го – не е мръднал от векове… Тъъъй, проточи внезапно, тъй, тъй… Заедно с Пепа в тази реалност бяха прескочили и онези, които купонясваха в дома ѝ, стояха омърлушени, още неизтрезнели, едва ли схващаха какво ги е сполетяло. Кръстница бавно мина напред-назад пред групата им, случват се недоразумения, уважаеми, случват се, прихлупване на реалностите, как да ви го обясня по-ясно, то е примерно като неправилна гънка на панталон, в нея сте кривнали, без да искате, но пък не сте съвсем без вина пострадали, казано е: пази се от гнева на търпеливия. Джон Драйдън, механично добави Пепа, кой, кой, извърна се Кръстница към нея, ами, англичанин, поясни тя, важна личност от Реставрацията, аха, добре, ще го имам предвид, увери я Кръстница, ако ми се отвори работа в английската Реставрация, плесна с ръце. Онези се сепнаха, поизпънаха се. Строй се!, изкомандва тя, мир-но! Надяяяс-но!, ходом марш!, раз-два!, раз-два! – в кухнята зад ъгъла, наплискване на чешмата, приглаждане на косата, ще кажете, че ви е пратила Госпожата, раз-два!, раз-два! Ще поостанат, каза на Пепа, докато се съвземат, ще помислят за каквото трябва, може и да се върнат в своя свят, ако не се върнат, в кухнята винаги има нужда от персонал.

И едва тогава забелязаха, че на пейката недалече седяха Петър с Рико в краката му и онзи Любомир. Някак странно седяха. Неподвижни, с отворени очи, лицата, дрехите им сивкави, посипани с втвърдил се прашец, не по-различни от статуите пред замъка, какво им е, разтревожи се Пепа. Нищо им няма, успокои я Кръстница, някъде там продължават да спят, а това са духовните им двойници, мъкнат се след теб навсякъде и сега какво да ги правя. Длъжна съм да работя с наличния материал. Двама кандидат-принцове. Гостите ще ми се смеят – двама! И куче. Чакай да помисля, мога ли да заявя, че в постмодернизма, където е позволено какво ли не, а ние сме ситуирани именно там, нали така, имам правото да разчупя канона, да си позволя импровизации… Главното е финалът. Всичко да се нареди добре, зрителите, тоест гостите, да си отдъхнат доволни, щом се убедят, че накрая участниците в драмата са неподправено щастливи. Потупа кучето по главата, помаха с ръка пред лицата на кандидат-принцовете, размърдаха се, изрони се онази сива кора, станаха от пейката, разкършиха се като след сън. И се преобразиха. Бели, лъскави дрехи, бели, меки ботуши, златни пояси и златни еполети на раменете, на Фреди Меркюри ли ще се правят, прихна Пепа, а Кръстница ѝ изшътка. Поклони им се низко, голяма чест е за мен, Ваши Величества, да ви посрещна в поверения ми замък, стрелна с поглед Пепа, смръщи се и тя се поклони изящно според изискванията на танцувалното изкуство. Онзи Любомир веднага зае величествена поза, сякаш от дете го бяха учили, кимна надменно. Петър дори не забеляза, че му се кланят и го величаят, приклекна, пробва панталоните в полушпагат, изтропа няколко стъпки от куикстепа, одобри, изглежда, новата си премяна, тук и Пепа бе издокарана с нещо бухлато и сребристо, и Петър се втренчи в роклята ѝ. Тцъ, тцъ, тцъ!, огорчи се, много е дълга, прекалено е широка, как ще танцува с нея, нали тези поли ще се оплитат в краката ми, не, не, не става! Нямам време за капризи, сопна му се Кръстница. Балът ще започне всеки момент. След малко ще изпратя лимузината. Ще ви помоля, господа… и дами, да спазвате следния регламент. Лимузината идва. Пепеляшка, пардон, Пепа се качва. Изчаквате я да замине, шофьорът е инструктиран. Вие двамата отивате до замъка пеша, ей го къде е, смесвате се с гостите, в смисъл, че изпъквате сред тях, не си ли противоречите, прекъсна я Любомир, говорите за взаимно изключващи се действия, въпросите после, Ваше Величество, после, смесвате се, тоест, държите се непринудено, с което изпъквате, вземате си по чаша шампанско, Петър вдигна ръка. Кръстница го изгледа недоволно и той не посмя да се обади, паузата се проточи, е?, викна тя, от шампанското се оригвам, измънка той, може ли вино, може, кимна му, може, изтървах си нишката на мисълта, Бога ми, все едно съм в детска градина… Пепеляшка пристига. Чакаш да те въведат, обърна се към Пепа, въвеждат те. Спираш в средата на залата. Стихват разговорите, музиката, толкова си красива, че ги оставяш без дъх. Прехапваш устни от притеснение, гледала ли си Клаудия Кардинале в "Гепардът", не си я гледала, карай, танцуваш по един валс с всеки от принцовете, по-късно ще ви кажа какво да правите нататък. Въпроси има ли, няма, трябва да побързам.

Не искам да ходя на бал, каза Пепа. Обърнаха се бавно към нея и я зяпнаха, сякаш не вярваха на ушите си. Някой да ме е питал? Само ме подмятате насам-натам. Направи това, отиди там. Може и да не знам какво искам, но… нека първо да разбера, ако ще да е съвсем нищожно, нека да е моето, а не да ми натрапвате кое било най-добро за мен. Кръстница разпери ръце, отпусна ги безсилно. Опитвам се да те развеселя, каза ѝ, организирам ти бал, ще се забавляваш, ще срещнеш избраника на сърцето си, прояви малко благодарност към усилията ми, гости съм поканила, чакат те. Не искам, инатливо повтори Пепа, не съм те молила. Съжалявам, ако излиза, че те подвеждам, наистина съжалявам, обаче няма да стоя пред твоите гости като… маймуна в цирка и не ми трябва избраник на сърцето ми! Хайде бе, Пепино, обади се Петър, дай да отидем за малко, какво ще ни стане, ще фраснем по един валс и ще си ходим, съмнявам се, каза Любомир. Тук сме поради някакви причини, вътре в една история, която вече е започнала и не изиграем ли действието ѝ докрай, едва ли ще ни пусне без…хм, психически травми. Доколкото разбирам, тази история, изградена от неврози и от опитите за преодоляване на неврозите, дотолкова се е втвърдила през вековете, че каквото и да опитаме, ще е все едно да пробиваме каменна стена с главите си. Не бързайте, принце, каза Кръстница, не се предавайте, рано е още, цялата нощ е пред вас…

Фойерверки се изстреляха към небето, разноцветни букети се разтвориха, разсипаха се, озариха замъка и парка, възторжени викове. И зазвучаха първите акорди от Последния валс, завихриха се, понесоха се.

Нека сега да ти кажа какво искаш, тихо подхвана Кръстница, но Пепа чу всяка нейна дума, искаш високите стени на замъка, за да се скриеш зад тях, високите му кули, за да гледаш света отгоре и да си сигурна, че никой и нищо вече не може да те нарани, а в подножието да се събират хорица, да вирят глави, капите им да падат и да викат: да живее принцесата, да живее на тати принцесата… Хубаво. Досегашният ти път те води натам, обучена си на обноски, чужди езици и бални танци, не, недей да виниш майка си, тя винаги е искала най-доброто за теб, все някога ще го оцениш, но изборът, детето ми, изборът, който те доведе дотук, е твой… не ми ли вярваш? Пепа мълчеше. Казаното беше колкото вярно, толкова и невярно, както винаги става с думите, играеха си със смисъла, тук-там го оставяха да се изплъзне, все пак щеше ѝ се да ги обмисли, но непреодолимо напрежение сковаваше слепоочията ѝ, притисна ги с пръсти, ще изпратя лимузината, каза Кръстница. Подхвана роклята си и се понесе по алеята.

Как ли ще си тръгнем оттук, попита Любомир, не че бързам, любопитно ми е да видя кое как ще стане, не бери грижа, каза му Пепа, аз ви доведох, аз ще ви върна.

От тъмното безшумно изпълзя открита бяла лимузина, дълга-предълга, с червена тапицерия, с шофьор в сива униформа, ехааа!, възхити се Петър, обичам лукса, обиколи я, Рико гърлено заръмжа, стига де, скара му се, кола ли не си виждал, какво толкова – кола! Извинете, обърна се към шофьора, може ли да погледна мотора, само ще го погледна, няма да го пипам, шофьорът едвам помръдна глава, не му отговори. Петър потъпка на място нетърпеливо, не издържа, вдигна предния капак, баси, каза тихо, няма мотор. Изтича отзад, вдигна и задния капак, няма бе, а с очите си я видях да се движи, много извинявайте, провикна се към шофьора, който пак звук не издаде, седеше като препариран, стиснал волана с ръце в сиви ръкавици. Петър се надвеси над него, дръпна се рязко, това тук, посочи го с треперещ пръст, не е човек, не го знам какво е, някакво зомби, Пепино, няма да се качваш сама в тази кола, ние с Рико ще те изпратим. Тук Рико се метна към шофьора, оголил зъби, онзи се сниши чевръсто и изскочи през другия прозорец… плъх! Кучето го подгони, изчезнаха сред дърветата, чу се страховито ръмжене, писък, секнал внезапно и Рико се върна, захапал плъха, и го изплю в краката им. Предлагам да тръгваме към замъка, нервно каза Петър, ще се смесим, ще изпъкнем, ще намерим госпожата, Пепа ще чака отвън, никъде няма да ходя, каза тя, няма, разтърка челото си, залитна, но устоя, няма да ходя там. Не може, Пепино, каза Петър, не може, как не разбираш, като си помисля да не ходя в замъка, главата ми почва се пръска, какво ти струва, ще потанцуваме, щом часовникът избие полунощ, някак си ще повярваш, че всичко ще изчезне, в смисъл, роклята ти, защото е неприятно едно момиче да остане по бельо пред толкова хора, ще побегнеш, ще изхлузиш едната си обувка на стълбите, аз ще я грабна, ще я покажа на майка ми и ще ѝ кажа, че ще се оженя за момичето, което си е загубило обувката… уф! Майка ми изобщо няма да се зарадва. Кой знае какво ще каже, че не съм в ред, а не си ли помислял, че аз ще намеря обувката, попита го Любомир, не съм, каза му Петър, забрави, Рико работи за моята кауза, тогава резултатът ще е спорен, каза Любомир, това ще е измама, хайде де, усъмни се Петър, във войната и любовта всички средства са добри, Пепа изсумтя. Седна на тревата, роклята ѝ бухна почти до ушите ѝ, поразрови полите, разкопча сребърните катарами на шикозните си сребърни обувки, събу ги, подайте ми ръка, каза им, че ще се препъне в тези поли, вдигнаха я, връчи им обувките, по една, каза, за всеки, няма да ме търсите из целия град, защото знаете къде живея.

Ще оставя обувката ти тук, каза ѝ Любомир и я сложи на пейката, ще е смешно, глупаво ще е да я запазя или не… не знам. Ще я оставя. Моментът не е подходящ, за да ти кажа… Но отдавна чакам подходящия момент, той все не идва, защото и за него трябват двама, а аз, щом те видях за първи път, баща ми те доведе от виелицата, помниш ли, даде ти вълнени чорапи да се стоплиш и ти влезе със снежинки по миглите, помислих, че си плакала и отвътре ме преряза заради твоята болка, не е ли странно, заради болка, която ти не си изпитвала… Да, стига. Разбрах, че не съм твоят човек, не можеш да ми отговориш както… бих искал, не можеш, така се е случило, нищо. Честно беше да ти кажа. Според мен, всеки има правото да каже на някого, че го обича и всеки има правото да знае, че е обичан… Какво да му отговори Пепа. Какво се казва, когато някой те моли за любов, поне за утеха, кои са правилните думи, има ли ги…

Тук Кръстница, заради безпогрешния си усет за момента, дотича с такава скорост, че вдигна вихрушка от нападала шума, сухи листа и вейки полепнаха по косата ѝ, по красивата ѝ рокля в люляков цвят, обхвана с поглед картината, омърлушеното състояние на участниците, трупът на злощастния плъх в средата, какво ще правим сега, попита, тръгваме си, отговори ѝ Пепа. Кръстница поклати глава, мило дете, каза ѝ, дори аз не мога да ти отворя пътя назад, нямам силата да се опълча срещу замъка, а Пепа я прегърна, само гледай, прошепна. И запя. Тази песен беше тиха. Разказваше за всички момичета, които искат поне една нощ да бъдат хубави, безгрижни и ухажвани, да танцуват до забрава, да срещнат своя принц и веднъж една девойка успяла, после се затворила сред каменните стени, за да не скърши надеждите на другите, а замъкът я помни и тъгува за нея с всяка своя стая, коридор и килер, липсват му стъпките ѝ, гласа ѝ, отраженията ѝ в огледалата, но не е Пепа онази, единствената, не е негова. И трепна каменното сърце на замъка. Изви се пътека към сивото утро на техния свят, където валеше сняг на едри парцали и уличните фенери едвам мъждукаха.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.