География на вещите

17 февруари 2022 текст Таня Трендафилова
Ако все още се чудите коя професия е най-приятна и удовлетворяваща, спомнете си думите на един от големите философи и приключенци в световната литература – Пипи: „Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери“. Точно това е направила Екатерина Петрова, чието официално поприще съчетава литературен превод, есеистика и журналистика, но истинската ѝ страст е пътуването и колекционирането на предмети, спомени и истории. Видяхме ги събрани в новата ѝ книга Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч (издадена от Жанет 45) и решихме да ги заемем като отправна точка в разговора ни за откривателството, познатите и все още неизследвани географски територии, необятните полета на прозата и прецизната топография на превода.


Откъде дойде идеята за събирането на вещи и превръщането им в главни герои на разкази?
В началото може би не е било съзнателно, но с времето разбрах, че това е моят начин, или поне опит, за „обхващане“ и осмисляне на света – в цялата му необятност, сложност и зашеметяваща разнообразност. Започвайки от един съвсем конкретен и обозрим предмет, който – дори и буквално – мога да хвана в ръцете си, се опитвам да разкажа за места, хора и преживявания, които иначе ми се струват прекалено големи, оплетени или трудни за улавяне и описване. Писането на историите в книгата като че ли ми създаде този рефлекс, a впоследствие съм прилагала подобен „метод“ и при други текстове: в сборниците Куфарът на брат ми и Бащите не си отиват например също използвам конкретни предмети като отправни точки в опит да осмисля иначе огромни теми, като (е/и)миграцията, принадлежността, загубата, обичта.

Кое е най-ценното притежание от съкровищницата ти с неща и истории? Предметите, за които се разказва в книгата, не са скъпи, поне не в материалния смисъл на думата. Стойността им всъщност идва от това, че те съдържат спомени за различни пътувания и въплъщават разни преживявания. Така че ми е трудно да преценя кой от тях е най-ценен – на практика това би означавало да определя сватбата на моя близка приятелка в Катманду като по-ценна от гостуването при друга приятелка в Бутан например или от разходката по Плаващите кейове в езерото Изео, от обиколката из винените барове на Билбао, от случайната среща със Славой Жижек в центъра на Любляна или пък от прескачането на павираната линия по продължението на някогашната Берлинска стена. Както тези преживявания са несравними едно с друго, така и предметите, които съдържат спомена за тях, са еднакво ценни, всеки по свой собствен начин.

Има ли географска точка, която мечтаеш да достигнеш, а все още не си?
О, има страшно много места, които все още не съм имала щастието да посетя, даже цели континенти – никога не съм била в Южна Америка, нито в Австралия или Антарктика. Бих ги обиколила с удоволствие, макар че с времето все по-малко ме вълнува пътуването с цел отмятане на дестинации от някакви „задължителни“ списъци. Даже може би по-скоро бих се върнала на места, където вече съм била – за да видя неща, които при предишни посещения съм пропуснала, или да си припомня преживявания, които съм позабравила: скандинавските страни например, както и прибалтийските републики. Из Балканите също винаги ми е интересно и приятно – там усещам една уютна смесица между познато и непознато. Както и в Америка, където съм живяла с години и съм ходила десетки пъти, но продължавам да се връщам с голямо вълнение и всеки път откривам нови неща или разбирам стари по нов начин.

Кога се чувстваш „у дома“ на чуждо място?
Вече все по-често и на все повече места, макар и да чувствам една много силна привързаност и към дома си в София. Малко ми е трудно да го опиша, но с времето все по-отчетливо усещам как самата аз се превръщам в свой собствен дом. В този смисъл за мен домът е подвижно и променящо се понятие, доколкото и самата аз съм подвижна и се променям. Сещам се за автобиографичната книга A Moveable Feast на Хемингуей, която на български е преведена (не съвсем точно, но доста удачно) от Димитри Иванов като Безкраен празник – моята вероятно би се казвала A Movable Home, или Безкраен дом. Писането и превеждането също ми създават усещане за принадлежност – така че по някакъв начин и езикът, или по-точно езиците, са мой дом.

Без какво не тръгваш на път?
Слънчеви очила, шал, удобни обувки. И някакво устройство за снимане. Преди разнасях разни фотоапарати, но през последните години снимам най-вече с телефона си – по-важно ми е устройството да е леко и лесно преносимо, за да може винаги да е с мен, отколкото да правя някакви супер качествени снимки, за които се изисква обемиста и обременяваща техника.

Като естествено продължение на постовете в блога ти за пътешествия ли се появи фотографията или това е друга, по-отдавнашна страст?
Да, връзката между образ и текст и начините, по които те (могат да) си взаимодействат са ми интересни открай време. Затова често комбинирам текстовете, които пиша със снимки. Понякога с чисто илюстративна цел, както е в книгата – там към всяка история има включена и снимка, което ми спестява нуждата да описвам подробно как изглежда предметът и ми позволява вместо това да разкажа по-съществени неща около него. Оформлението на Люба Халева пък придава допълнителен, според мен много приятен визуален елемент – то става нещо като неин „превод“ на историите, който хем тече паралелно на текста, хем влиза в симбиоза с него, като по този начин превръща самата книга в красив предмет. Често използвам снимките и като вид записки, докато пътувам. Понякога снимам разни неща, които ме заинтригуват, без да знам точно какво означават и чак след това правя проучване и научавам подробности за тях. Много от историите в блога The Ground Beneath My Feet, който поддържах в продължение на няколко години, се зародиха така – забелязвах някакъв интересен детайл под ходилата си, заснемах го и чак след това, сядайки да пиша, откривах неговия произход и значение. По този начин съм научавала наистина впечатляващи истории: като например за така наречените Stolpersteine (буквално: препъникамъни) – стотиците миниатюрни мемориални плочки с размер на квадратно паве по улиците на различни европейски градове, които отбелязват паметта на индивидуални жертви на нацизма, или за Каньона на героите, както се нарича една определена отсечка от авеню Бродуей в долната част на Манхатън, по която през последния век и половина минават празничните паради, или пък за зловещите „сараевски рози“ – запълнените с червена смола следи от бомби, паднали и убили хора по време на обсадата на града. Няколко истории, които съм научила благодарение на този мой навик да си гледам в краката, са включени и в книгата: за тротоарните плочки по дизайн на Гауди в Барселона, за тези в Билбао, както и за жълтите павета на София.

Би ли се осмелила да прекрачиш от комфорта на есеистиката и пътеписа в художествената литература?
Не съм съгласна, че есеистиката и пътеписите непременно са „комфортни“ занимания. Макар и да ми носи голямо удоволствие, писането (както впрочем и пътуването!) изисква сериозни усилия, отнема ми много енергия и често ми коства големи терзания, дори – а може би особено – когато крайният резултат е на пръв поглед лек и приятен за четене текст. В така наречената художествена документалистика, освен всичките езикови, стилистични и сюжетни предизвикателства, характерни за литературното писане, пишещият има и един незаобиколим ангажимент към фактите, от който авторът на художествена литература е освободен. Това няма как да не създава някакъв „дискомфорт“. Допълнителен дискомфорт за мен е и личното ми присъствие в текста като разказвач, което си личи в почти всичко, което пиша. Сещам се как веднъж, в една работилница по творческо писане, бях посъветвана да превърна документален разказ в художествен. Единственото, което направих беше да заменя всичките „аз“ с „тя“ – изведнъж се почувствах много по-свободна, много по-необвързана с „главната героиня“, все едно вече не бях отговорна за нейните действия, макар и историята ѝ всъщност да си оставаше изцяло моя. И все пак, аз редовно се гмуркам и „в дебрите на художествената литература“ в ролята си на преводач. Там обаче задачата е различна – някой вече е вложил нужните усилия и (в добрия случай) се е справил с трудностите, изброени по-горе, а моята задача е да възпроизведа резултата от тези усилия, така че той да звучи също толкова убедително и на английски.

Кое е по-голямото предизвикателство – да подреждаш собствените си мисли в истории или да предаваш особеностите на нечие чуждо слово на друг език?
И двете имат своите предизвикателства. Преди години, когато започвах да се занимавам професионално с писане и превод, се притеснявах, че двете неща ще си пречат, че в главата ми ще настане някакъв хаос от думи, езици, стилове и истории. Но бързо открих, че тези занимания – освен, че изострят сетивата ми – всъщност се допълват и обогатяват взаимно: преводът ме кара да мисля за езика с прецизност, на микро и макро нива, които са изключително полезни и при писането, но невинаги са достъпни или интересни за писателите, които работят само с един език. Писането пък изисква от мен да обръщам внимание на строежа, устройството и развитието на историята, на елементите, които правят едно повествование силно и тези, които му пречат – все неща, над които е добре да имам поглед и като преводач.

Какво особено държиш да не остане „изгубено в превода“, докато работиш над някоя книга?
При всеки текст е различно и може би това е едно от големите предизвикателства при превеждането. Понякога това е сюжетът, което от своя страна налага стилът на писане и разни особености на езика да минат на втори план. В други случаи текстът изисква да бъде приоритизиран езикът – ритъмът, звуците, кадансът (дори и в прозата), така че историята става по-второстепенна. И все пак, добрият превод успява да отрази максимално много от характерните елементи на оригинала. Прави ми впечатление, че за превода често се говори едва ли не с чувство за тъга по всичко, което се загубва. И да, разбира се, преносът на литературен текст от един език на друг неизбежно води до някакви загуби. Аз обаче смятам, че от превода, особено когато е качествен, се печели много повече, защото всъщност ни предоставя и куп възможности да се „намерим“, по един или друг начин. Като цяло си мисля, че съществуването, произвеждането и четенето на преводна литература са все поводи не за скръб, а за радост.  

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.