Човешкото тяло



5 юни 2015 Паоло Джордано
Човешкото тяло (превод: Юдит Филипова, 352 стр., цена: 19лв) е роман за войната и нейните превъплъщения: безумният военен сблъсък в Афганистан, междуличностните битки – интимни и семейни, невидимата, силно разрушителна война, която водим срещу самите себе си.


Военният лекар лейтенант Алесандро Еджито е най-старшият във взвода, изпратен на "мирна мисия" в Афганистан. Под негово командване са неуправляемият Чедерна, девственият Йетри, русата хубавица Дзампиери, вечната изкупителна жертва Митрано, болнавият Торсу и подофицерът Рене. Една кошмарна операция извън базата ще ги убеди в крехкостта на човешкото тяло и ще опустоши илюзиите им. Всеки от героите преживява болезнен преход от юношеството към зрелостта, осъзнавайки, че носи отговорности, които не са му по мярка.

Паоло Джордано е физик по професия, но печели световна слава със своя дебютен роман - Самотата на простите числа. От книгата са продадени над един милион екземпляра, а писателят е удостоен с голямата награда Стрега за 2008 година. През 2010 г. Джордано предприема пътуване до Афганистан и случайно попада във военна база в пустинята. "Осъзнах, че ако всяко поколение си има война, то "моята" е именно войната в Афганистан", споделя той във връзка с преживяванията си там. Година и половина по-късно се появява ръкописът на Човешкото тяло.

Откъс от книгата

В годините след мисията всяко от момчетата се зае да направи живота си неузнаваем. Накрая спомените от предишното им съществуване се обляха с нереална, изкуствена светлина и те самите се убедиха, че станалото не се беше случило в действителност или поне не на тях.

Лейтенант Еджито направи каквото можа, за да забрави. Смени града, полка, дължината на брадата и хранителните си навици, преосмисли някои стари лични конфликти и се научи да не обръща внимание на други, които не го засягаха. Преди не правеше подобно разграничение. Дали тази трансформация следваше някакъв план, или бе плод на безсистемен процес, не му беше ясно, нито го интересуваше. Същественото за него още от началото бе да издълбае окоп между настояще и минало – убежище, което дори паметта да не е в състояние да оскверни.

И все пак от списъка на променените неща липсва точно онова, което го връща с най‑голяма категоричност към дните, прекарани в долината. Тринайсет месеца след епилога на мисията Еджито все още носи униформата на офицер. Двете избродирани звезди са на видно място в средата на гърдите му, точно над сърцето. Много пъти лейтенантът е прегръщал идеята да намери убежище сред цивилните, но военната униформа е прилепнала към всеки сантиметър от тялото му, потта е избелила боята на плата и оцветила кожата отдолу. Ако я съблече сега, сигурен е, ще си отиде и епидермисът му. Впрочем в цивилно облекло ще се почувства много повече изложен на показ, отколкото ако е просто гол. Освен това защо да го прави? Един войник никога не престава да бъде войник. На трийсет и една години лейтенантът се е предал и вече възприема униформата като неизбежно зло, като хронично заболяване на съдбата, видимо, но не болезнено. Най‑значителното противоречие на живота му накрая се е превърнало в единствен елемент на приемственост.

Ясна утрин в началото на април. Бомбетата на ботушите на военните, участници в парада, проблясват на всяка крачка. Еджито още не е свикнал с прозрачната чистота, изпълнена с обещания, която небето над Белуно излага на показ в дни като този. Вятърът, който се претъркулва надолу от Алпите, влачи със себе си студа от ледниците, но когато се поуспокои и престане да тормози знамената, човек забелязва, че температурата е необичайно висока за този период на годината. В казармата се разгаря голям спор дали да се носи шал, или не. Накрая решават – не. Съобщението е изкрещяно по коридорите на различните етажи. Цивилните пък не знаят какво да правят с шубите – дали да ги наметнат на раменете си, или да ги държат в ръка.

Еджито сваля шапката си и отмества с пръсти влажните от пот кичури. Полковник Балезио, прав отляво на него, се обръща и казва:
– Каква гадост, лейтенант! Изтърсете си сакото. Пак сте целият в онези неща.
После, сякаш той не е в състояние да се погрижи сам за себе си, му изчетква гърба с ръка.
– Ама че бедствие! – мърмори.
Идва нареждане за почивка. Който има място на трибуните като тях, сяда. Най‑накрая Еджито може да смъкне чорапите си до глезените. Сърбежът се успокоява, но само за няколко секунди.
– Чуйте какво ми се случи онзи ден – подхваща Балезио. – Малката ми дъщеря взе да марширува в хола и да ми вика: „Гледай, татко, гледай, и аз съм полковник!“.
Беше се маскирала с престилката от училище и едно таке. Знаете ли какво направих?
– Не, господине.
– Наплесках я по дупето. Сериозно. После й креснах, че не искам да я виждам повече да подражава на войниците. И че и без това никой не би я взел в армията, защото е дюстабан. Разплака се, горката. Дори не можех да й обясня защо се бях ядосал толкова. Но бях бесен, повярвайте ми, не бях на себе си. Кажете ми истината, лейтенант, да не би да не ми издържат нервите?
Еджито се е научил да не се доверява на пристъпите на откровение, които обземат полковника. Отговаря:
– Може би сте искали само да я предпазите. Балезио прави гримаса, сякаш му е казал някаква глупост.
– Възможно е. Дано да е така. Все ме е страх да не се побъркам. Не знам дали ме разбирате.
Протяга крака, после без всякакво притеснение си намества ластика на гащите през панталоните.
– Непрекъснато чуваме за някой, на когото изведнъж му гръмват бушоните. Мислите ли, че би трябвало да отида на невролог да ме прегледа, лейтенант? Някаква снимка или нещо подобно?
– Не виждам причина, господине.
– Защо да не ме видите вие? Да ми погледнете зениците и т.н.
– Аз съм ортопед, господин полковник.
– Е, все са ви научили на нещо!
– Мога да ви препоръчам някой колега, ако искате.
Балезио изръмжава. Две дълбоки бръчки около устата придават на лицето му нещо рибешко. Не е бил толкова състарен, когато Еджито се е запознал с него.
– Вашият педантизъм ме съсипва, лейтенант, казвал ли съм ви го? Сигурно заради него сте в това състояние. Отпуснете се поне веднъж, приемете нещата такива, каквито са. Или си намерете някакво занимание през свободното време. Не сте ли се замисляли за деца?
– Моля?
– Деца, лейтенант, деца.
– Не, господине.
– Е, не знам какво чакате. Едно дете би ви прочистило мозъка от някои мисли. Виждам ви като на длан, знаете ли? Все нещо предъвквате. А, я погледнете как се е разположила онази компания, приличат на козли!
Еджито проследява погледа на Балезио, насоченкъм военния оркестър и отвъд него, където започва ливадата. Прав мъж сред публиката привлича вниманието му. Носи дете на гърба си и е заел вдървена военна стойка. Изведнъж Еджито усеща, че го обзема безпокойство. Познатите физиономии винаги пораждат у него някакъв смътен страх. Когато мъжът поднася свит юмрук към устата си, за да се изкашля, разпознава подофицер Рене.
– Но този там долу не е ли... – прекъсва се той.
– Кой? Какво? – пита полковникът.
– Нищо. Извинете.
Антонио Рене. Последния ден на летището са се сбогували с официално ръкостискане и от този момент нататък Еджито не е мислил повече за него, поне не специално. Спомените му за мисията имат предимно колективен характер.

Загубва интерес към парада и започва да наблюдава подофицера тайно, отдалече. Не е минал много напред в тълпата, за да заеме някоя от първите редици, и вероятно от мястото, където се намира, не вижда кой знае какво. От височината на раменете му детето сочи войниците и знамената, мъжете с музикалните инструменти, после сграбчва косите на Рене като юзди. Ето, косите. В долината подофицерът си ги бръснеше нула номер, докато сега ушите му са почти покрити от тях. От кестеняви и леко къдрави коси. Още един дезертьор от своето минало. И Рене е променил лицето си, за да не се разпознава повече.

Балезио казва нещо за някаква тахикардия, каквато със сигурност няма. Еджито му отговаря разсеяно:
– Наминете при мен следобед. Ще ви предпиша нещо успокоително.
– Успокоително? Ама вие съвсем ли се побъркахте? С тези успокоителни после не можеш да го вдигнеш!

Три обезоръжени изтребителя се стрелват ниско над площада и после се издигат рязко, оставяйки цветни следи в небето. Обръщат се по гръб и оплитат траекториите си. Детето на раменете на Рене е очаровано. Както неговата, така и стотици глави се обръщат нагоре, всички с изключение на войниците от строя, които продължават да гледат нещо, видимо само за техните очи.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.